ХIХ.

(ЕДНО)

Имение „Шангри-Ла“

Провинция Такуарембо

Република Уругвай

08:55, 30 юли 2005


Жан-Пол Бертран, собственик на имението „Шангри-Ла“, гол под копринения халат, пъхнал крака в пантофи от мека телешка кожа, внимателно отвори остъклената врата на спалнята, която водеше към градината.

В лявата ръка стискаше чаша чай, а когато валеше — както в момента — проклетата врата заяждаше и чаят понякога се разливаше. Не че имаше значение, ако няколко капки паднеха по плочките, затова пък щеше да му е безкрайно неприятно, ако някоя капка попаднеше върху светлосиния халат.

Успя — след доста усилия — да научи перачката как предпочита ризите си — леко колосани — а бельото и копринените чорапи трябваше да пере в студена вода. Затова пък химическото чистене бе друга работа. В Такуарембо нямаше достойно за дрехите му химическо чистене, което означаваше, че някой трябва да ги носи чак в Пунта дел Есте. А там сумите бяха умопомрачителни, но поне знаеше, че ще свършат работа както трябва и ще запазят оригиналните цветове.

Въпреки това имаше проблеми. Първо, бе неразумно да се показва в апартамента си в Пунта дел Есте. Хората, които го търсеха, като нищо можеха да се появят там. А дори да отидеше — след около шест месеца — щеше да е късно, за да се махнат лекетата.

Затова той отвори вратата особено внимателно и остана доволен от проявената предпазливост. Проклетата врата отново заяде, ала той успя да изнесе чашата, без да разлее и капка.

Въздъхна. Навън ръмеше. А като гледаше небето, щеше да продължи да ръми през целия ден. Времето тук бе често такова през зимата.

Това означаваше, че ще трябва да стои затворен в къщата и днес, и утре, най-вероятно още дълго. Пътеките в градината бяха с плочки, за да може да се разхожда — също като затворник, пуснат навън да се поразтъпче — когато пожелае. Затова пък нямаше начин да напусне къщата. Тревата бе мокра, а почвата — подгизнала. Жан-Пол бе съсипал не един и два чифта обувки в подобно време.

А там, където свършваше тревата, започваше лепкава кал. Човек можеше да мине през калта само с гумени ботуши. Лошото бе, че те израняваха стъпалата му, съсипваха копринените чорапи и краката му замирисваха. Често пъти не успяваше да измъкне ботушите от калта, което означаваше, че когато трябва да направи крачка, ботушът се изхлузваше и той потъваше чак до глезена в калта — когато не падаше по очи. А най-противното беше, когато загубеше равновесие и се проснеше по гръб.

Жан-Пол чу хеликоптера, преди да го види. Макар в тази провинция да не минаваха често хеликоптери, напоследък се навъртаха все повече. Беше разбрал, че някои от тях са собственост на хора, които ги използват, за да пътуват до Монтевидео — някои дори до Буенос Айрес — от именията си. С тях превозът бе по-удобен, особено през зимата, когато ръмеше противно и пътищата се превръщаха в лепкаво блато. Други пък се използваха, за да откарват ловци от Монтевидео или Буенос Айрес до ловните полета.

Истината бе, че тук имаше доста ловни полета. Богати американци и европейци бяха открили удоволствието да стрелят по дивите птици в Уругвай. Беше чувал, че дори вицепрезидентът на САЩ идва на лов с кучета в някакво имение недалече от „Шангри-Ла“, собственост на уругвайски адвокат.

През лятото над имението му често прелитаха хеликоптери с аржентинци и бразилци, упътили се към Пунта дел Есте. Жан-Пол дори се бе замислил дали да не си купи хеликоптер. Така щеше да му е по-лесно, ако искаше да отскочи до Пунта дел Есте, защото с кола пътят му се струваше безкраен. А сега можеше да си позволи подобен разход.

Лошото бе, че хеликоптерът щеше да привлече вниманието към него, което означаваше, че покупката трябваше да изчака, докато всички забравят за Жан-Пол Лоримър.

Бръмченето се приближи и когато неочаквано хеликоптера се показа сред мъглата и ситния дъждец, го стресна.

Машината бързо зави и се отдалечи и скоро шумът на двигателя и перките заглъхна, докато най-сетне се стопи в далечината.

Жан-Пол Бертран реши, че пилотът се е изгубил и е прелетял ниско над земята, за да открие някой път и да се ориентира по-лесно.

Изля чая в една от лехите и се върна в къщата, за да си сипе нова чаша.

(ДВЕ)

Апартамент 735

Хотел „Виктория Плаза“

„Плаза Индепенденция“ 759

Монтевидео, Уругвай

11:25, 30 юли 2005


Апартамент 735 в „Радисън Виктория Плаза“ се предлагаше на бизнесмени, които искаха да забавляват клиентите си в дискретна обстановка. Имаше спалня с две огромни легла, огромен хол с барче, хладилник, удобна маса за осем, която можеше да се използва както за трапезария, така и за конферентна маса. Огромен телевизор „Сони“ с плосък екран бе закачен на стената на хола, така че седналите на масата можеха да гледат презентации, канал HBO и порнофилми, които се осигуряваха срещу минимално заплащане.

Когато Кастило влезе в апартамента с Мунц и Юнг, вътре се бяха събрали десет души: полковник Джейкъб Торине, специални агенти Джак Бритън и Тони Сантини от Тайните служби, специален агент Солес от Агенцията за борба с наркотиците, господин Алекс Дарби, търговски аташе на американското посолство в Буенос Айрес, сержанти първи клас Робърт Кенсингтън и Сиймор Кранц от „Делта Форс“, ефрейтор Лестър Брадли от военноморската пехота на САЩ и миловиден мъж в средата на трийсетте, когото Кастило виждаше за пръв път.

Кастило пристъпи към Дарби, стисна го за ръката и го поведе към банята. Щом влязоха, попита направо:

— Какво, по дяволите, търси Брадли тук? И кой, мама му стара, е другият?

— Боб, би ли дошъл за момент?

Приятният човек влезе в банята и затвори вратата след себе си.

— Боб, запознай се с господин Кастило — започна Дарби. — Чарли, Боб — Робърт — Хауъл.

— Приятно ми е. — Боб Хауъл протегна ръка.

Кастило не отговори. Изви въпросително вежди към Дарби.

— Боб е културен аташе на американското посолство тук, в Монтевидео — обясни Дарби.

— Главният шпионин, така ли? — попита нетактично Чарли.

Дарби кимна.

— Повтори пред господин Кастило онова, което ми каза вчера, Боб.

Хауъл кимна.

— Посланик Монтвейл ми се обади по обезопасена линия…

„Какво? — помисли си Чарли. — Мили боже! Да не би този мръсник Монтвейл да се опитва да ми подлее вода?“

— Първо ме уведоми, че всичко, което има да ми казва, е строго секретно по заповед на президента — разказваше Хауъл, — че никой от посолството не знае какво става, дори посланикът. След това ми изреди причините, поради които бил убеден, че сте в Буенос Айрес. Нареди незабавно да се свържа с вас — според него господин Дарби щял да бъде наясно как да ви открия, — да бъда на ваше разположение и да ви окажа пълна подкрепа, каквото и да решите да предприемете. — Той замълча. — Затова позвъних на Алекс.

— Какво друго каза Монтвейл?

— Това е всичко, господине.

— Не ви ли предупреди да му се обадите и да му докладвате? Не поиска ли да знае какво става тук?

Хауъл поклати глава.

— Не спомена подобно нещо.

— Какво каза на господин Хауъл, Алекс? — попита Кастило.

— Само че тази сутрин ще бъда тук, че ни трябва сигурно дискретно място, за да се срещнем, и че ще бъдем десетина, не повече от дванайсет човека.

— Затова уредих този апартамент, господин Кастило — обади се отново Хауъл. — Използвал съм го и преди. Минах преди срещата и го проверих.

— Помолих го да остане, за да е наясно какво ще правиш, Чарли — обясни Дарби. — Тук той е на своя територия. Знае как стоят нещата.

Кастило кимна.

— Ами ефрейтор Брадли? Монтвейл и на него ли е позвънил?

— Може ли да говоря пред Хауъл?

Кастило се замисли за миг, след това подаде ръка на Хауъл.

— Добре дошъл в пътуващия цирк на Кастило, господин Хауъл — подхвърли той. — Тази мисия се извършва по заповед на президента и е строго секретна. Намерението ни е да открием и пленим американски гражданин, казва се Жан-Пол Лоримър, който е тук, в Уругвай — доколкото е възможно, ще действаме законно — под името Жан-Пол Бертран, влязъл в страната с ливански паспорт и в момента се намира в провинция Такуарембо. Целта ни е да го върнем в Щатите. Независимо дали иска, или не иска да бъде изведен от страната, ще бъде репатриран, без да минаваме през обичайната митническа проверка. Разбирате ли ме?

Хауъл кимна.

— А ще ми кажете ли какво е направил въпросният тип?

— Бил е много лошо момче — отвърна Кастило. — Има едни хора, на които много им се иска да го видят мъртъв. Затова се налага да го открием преди тях.

— Разбрах — кимна Хауъл.

Кастило се обърна към Дарби.

— Добре, Алекс. Какво ще кажеш за Брадли? Какво търси тук?

— Нали искаше гориво за хеликоптера? — напомни Дарби. — Въпросът бе — това беше, преди да ми се обади Боб, разбираш ме, нали? — как да го прекараме, без да ни задават излишни въпроси. Изходът бе да го прекараме в Аржентина. Осигуряването на горивото не беше проблем, но превозването му тук определено ни затрудни. Знаех, че не искаш в посолството да плъзнат въпроси. Получаваме доставките си с камиони, но знаех, че ще започнат да питат това и онова, ако решим да внесем в страната самолетно гориво и разни други неща.

— Щяха да възникнат проблеми, ако се опитаме да превозим стоката тук, но щеше да е много по-безболезнено, ако камионът е с дипломатически номера, още по-лесно щеше да стане, ако натоварим всичко в „Юкон“, а шофьорът е морски пехотинец. Затова се обадих на шефа на пехотинците и го помолих за услуга. Той даде „Юкона“ назаем… и ни отпусна шофьор.

— Само не можах да разбера какво ти харесва шефът. А шофьорът тъкмо се бе върнал от Щатите.

— И въпросният шофьор се оказа ефрейтор Брадли, безстрашният ми бодигард — завърши Кастило и поклати глава.

— Който вече знае повече, отколкото трябва — уточни Дарби. — Прецених, че е по-добре да го използваме…

— Е, какво толкова. Може пък да ми потрябва бодигард — реши Кастило. — Да действаме.



Сержант Сиймор Кранц седеше начело на масата. Пред него бе отворен лаптоп. Към компютъра бе свързан цял сноп кабели, малка видеокамера и принтер, които предаваха образа на огромния телевизор на стената.

— Моля те не ми казвай, че батериите са изтощени или че Юнг е забравил да махне капачката на камерата — започна Кастило.

— Нищо подобно, господине — отвърна сержант Кранц. — Работи дори по-добре, отколкото очаквах.

— Готови сме, така че остава само да натисна копчето и ще направим снимки, стига да ми покажеш как става.

— Веднага, господине. — Кранц подаде на Кастило контрола. — Всичко е вече в компютъра, така че можете да препращате каквото пожелаете във Форт Браг или във Вашингтон.

— Това може да почака — отвърна Кастило. — И така, господа. Сега ще видите обекта. Заснехме го тази сутрин. Успях да направя само една обиколка ниско над имението и се страхувам, че може да съм изпуснал нещо важно. Обърнете внимание на всичко, което ви се стори важно. Когато спусна Кранц днес следобед, ще направя нови снимки. — Той замълча. — Трябва ли да загасим лампите, за да се вижда по-добре? Я да видим.

На огромния екран се появи уругвайската провинция, а след това пред тях изникна градче.

— Това е Такуарембо. Не може да се нарече град. Пътят към имението се вижда най-горе. На около осемстотин метра след града е. Пътищата, поне според картата, са „асфалтирани“, което ще рече, че са покрити с камъни и кал. Най-вероятно с кал, защото сега е дъждовният сезон.



— Това е имението „Шангри-Ла“. Мержелее се през дъжда. Надявам се Юнг да е снимал, докато прелитах на стотина метра над имението. Дано видим повече подробности. Къщата поне личи ясно. Обърнете внимание на вътрешния двор и на съседните постройки.



— Това е пътят, който отвежда от „Шангри-Ла“. С други думи, се отдалечава от Такуарембо. Търсех място, където Кранц да монтира радиостанцията. Трябваше ми и подходящо място за утре, където да оставим хеликоптера, докато провеждаме операцията по отвличането. Прелетях осем километра в тази посока и не открих каквото ми трябваше. Всичко приличаше на блато — може би заради дъжда — или пък беше покрито със скали и дървета или и двете.



— Затова прелетях над това място. Много по-близо до целта. От въздуха не личи, но според картите е на хълм над имението. Знам, че мога да кацна, без да съм го виждал, освен това едва ли някой ще разбере, че е кацнал хеликоптер. Също така… това пък какво е? Ето. Поле без камъни и дървета, което не задържа водата.



— А тук, на около осемстотин метра от полето, се намира един от „асфалтираните“ пътища. Трябва да се върнеш чак до Такуарембо, ако искаш да излезеш на него. Ще вземеш Рикардо Солес със себе си. Лошото е, че нямам никаква представа какво да направя с проклетите дипломатически номера на „Юкона“.

Той спря видеото и погледна Дарби.

— „Юконът“ има аржентински номера, Чарли — отбеляза Алекс Дарби. — И аржентински документи в жабката.

— Аржентинските номера по-малко внимание ли ще привличат… — Кастило замълча, когато чу бръмчене откъм принтера.

— Уругвайските са по-удобни — призна Дарби. — Лошото е, че нямаше как да се снабдя с уругвайски номера за толкова кратко време. Както и да е, на уругвайските е отбелязана провинцията, в която са издадени. Докато от аржентинските номера не става ясно откъде са.

— Добре — примири се Кастило. — Брадли, ще си мълчиш, ако някой те спре. Рикардо е тексасец и говори безупречен испански, така че няма да е трудно да мине за местен. Ако се наложи, ще обясни, че си анемичният ми братовчед.

— Слушам, господине.

Щом приключим тук, двамата тръгвате за Такуарембо. Пътят е триста и петдесет километра, значи ще ви отнеме около пет часа, дори шест, ако пътищата са лоши, но поне до Такуарембо ще се движите по магистрала — тази сутрин минах над нея — така че може и да извадим късмет. Ако тръгнете към дванайсет и половина, ще стигнете до града към шест и половина. До пет и половина ще бъде все още светло. Най-важното е да прекарате горивото и оръжията, дори да се наложи да пътувате до полунощ. Значи колкото по-бързо стигнете, толкова по-добре. Ясно ли е?

— Да, господине — кимна ефрейтор Брадли. — Най-високата допустима скорост, съобразена с всички мерки за сигурност.

— И се сменяйте на волана — нареди Кастило, а след това си помисли: „Добре че Рикардо ще кара половината време.“ — Да се сменяте на всеки час.

— Слушам, господине — почти излая Брадли.

„Не бъди несправедлив. Той може и да прилича на гимназист, избягал от час, но е докарал «Юкона» тук. И никой не е задавал въпроси за горивото и оръжията.“

— В най-добрия случай ще пристигнете в Такуарембо към пет без петнайсет, дори по-рано. Така ще можете да намерите пътя за излизане от града, а след това и полето. Ще имате карта. Няма да е проблем да стигнете от пътя до полето. Огледайте го пеша, внимавайте, ама много да внимавате, автомобилът да не заседне в калта. Ако имате късмет и стигнете до полето с „Юкона“, стоварвате горивото и помпата. Не оръжията. Само горивото и помпата. След това намирате хотел „Карлос Гардел“ в Такуарембо. Лесно ще го откриете, защото друг хотел няма. Сами ще прецените дали да оставите оръжието в автомобила, или да го вземете със себе си в хотела.

— Не искаш ли да останем на полето? — попита Солес.

— Ако някой се натъкне на горивото, ще реши, че е оставено за тракторите. Затова пък ще започне да души, ако мерне двама непознати в „Юкон“.

— Добре.

— Ако не успеете да прекарате „Юкона“ в полето, ще се наложи да кацнем с хеликоптера на пътя и да презаредим там.

— Защо трябва да презареждаш? — попита Бритън. — Нали отиде и се върна…

— Защото от „Шангри-Ла“ ще летя направо за „Хорхе Нюбъри“ — обясни Кастило. — Затова резервоарът трябва да е пълен. Торине и Фернандо остават тук — при „Лиъра“ — докато им съобщим, че Лоримър е с нас. Ще знаем дали се е получило, между двайсет и един часа утре вечер. Когато — ако — им се обадим, веднага тръгват за „Хорхе Нюбъри“.

— На следващата сутрин — ще се наложи да изчакаме да съмне, за да отпътуваме — ще се наложи да пътуваме ниско, за да избегнем радарите. Не ми се иска да правим подобно нещо в тъмното.

Той погледна Мунц.

— Кажи на Алекс, че който му е продал хеликоптера, го е прецакал яко. В знак на приятелство ще му изпратя списък с проблемите.

— Някой е прекарал Алекс? — учуди се Мунц. — Кофти работа.

— Кой е Алекс? — попита Дарби.

— Не ти трябва да знаеш — сряза го Кастило.

— Ами ако нещата се скапят? — обади се Торине.

— Ще импровизираме — реши Кастило. — Може да останем още един ден и да се пробваме втори път. Или да изоставим цялата операция и да измислим нещо друго.

Торине кимна.

— Ако се получи и тръгнете за Буенос Айрес, веднага изнесете багажа от „Фор Сийзънс“.

— Багажа на всички ли? — попита Торине.

— На Бритън, моя, твоя и на Фернандо — уточни Кастило. — Кранц и Кенсингтън ще останат, за да приберат оръжията, екипировката и радиостанциите в Буенос Айрес. След това заедно с Дарби и Сантини прекарвате всичко в Щатите като дипломатическа пратка. Значи на тях стаите ще им трябват за още ден или два. Те ще се върнат във Форт Браг с обикновен полет. Алекс, нали няма да те затрудни да им уредиш билети?

Дарби поклати глава.

— Добре. Значи се разбрахме. Фернандо и Торине отиват на „Хорхе Нюбъри“, проверяват времето, подготвят летателния план, за да са готови, когато пристигнем с Лоримър, Юнг и Мунц. Тук ти ще изиграеш ролята си, полковник — Алекс каза, че можеш да ни помогнеш…

— Ама кой, по дяволите, е този Алекс? — попита отново Дарби.

Кастило не обърна никакво внимание на въпроса му.

— Ако успея да се разбера с Лоримър — продължи той, — ако го убедя, че единственият начин да остане жив е, като тръгне с мен, всичко ще бъде наред. Може дори да е запазил американския си паспорт от ООН в сейф. Ако ни създава неприятности, ще се наложи да го приспим — Юнг, който се оказа, че има неподозирани таланти, ми каза, че няма да е проблем да отвори сейфа му — и ще вземем поне ливанския му паспорт. Ако е в безсъзнание, още не ми е ясно как ще го прекараме на самолета.

— Аз ще се оправя — обади се Мунц. — Няма да има никакъв проблем.

— А аз се връщам в Монтевидео, нали? — попита Юнг.

— Не, ти пътуваш с нас за Щатите — отвърна Кастило.

— Ами разследването ми, ами материалите? Искам да остана тук.

— Въпросът не подлежи на коментар, Юнг — сряза го Кастило. — Тръгваш с нас. Прикритието ти на агент на ФБР няма да струва нищо, когато посланикът разбере какво се е случило. Така че днес следобед ще събереш един сак с дрехи за два дни и ще го дадеш на Фернандо. Малък сак.

— Ами материалите ми?

— Много си упорит — сопна се Кастило. — Въпросът обаче си го бива. Господин Хауъл, днес следобед, — когато отидете с него в апартамента му, господин Юнг ще ви предаде едни документи, които в момента са строго секретни по заповед на президента. Съхранявайте ги, докато реша как да ги върна в Щатите. Може би най-добре по дипломатически куриер.

— А какво ще стане с тях в Щатите?

— Каквото реши президентът.

— Което означава, че ще потънат в някоя от черните дупки на дипломацията.

— Не, ще направим друго — отвърна Кастило. — Полковник Торине, ще отидете ли с Хауъл и Юнг в апартамента на Юнг да вземете материалите на Юнг? Така ще ги вземем с нас.

Торине вдигна палци в знак на съгласие.

Кастило кимна.

— Приключихме с този въпрос, Юнг. Нали разбра?

Юнг въздъхна тежко.

— Добре. Сега да се върнем на щурмовия екип. Те двамата — Чарли посочи Кранц и Кенсингтън — имат основни познания в тази област. Затова ще участват. Което означава, че няма да бъдат на радиостанциите по време на нападението. Ще ги нагласите ли така, че някой друг да ги поеме вместо вас?

— Няма проблем, господине — отвърна сержант Кенсингтън.

— Едната радиостанция ще вземем с нас. Остава да решим къде да оставим втората. Може би тук? Просто насочвате антената към прозореца, както във „Фор Сийзънс“.

— Добре, господине. Ще опитам.

— Само че ако Милър или някой друг в Щатите се опита да разговаря с вас, няма да се получи, нали? Не искам никакви спънки и пречки по време на операцията.

— Разбрано, господине — кимна Кенсингтън.

— Колко е голяма антената? — попита Хауъл.

— Малко по-голяма от сателитна телевизионна антена — уточни Кенсингтън.

— Аз имам заден двор — отвърна Хауъл. — Оградата е висока. Ще стане ли там?

— Къде ви е къщата? — попита Кастило.

— В Караско, близо до апартамента на Юнг.

— Добре, вие оставате базовият ни оператор. Кенсингтън тръгва с вас, за да ви покаже как работи радиостанцията.

И двамата мъже кимнаха.

— Джак Бритън може да се справи с „Кар–4“, така че тръгва с нас, освен това се ориентира много добре в тъмното. Тони, ти ще дойдеш ли?

— Разбира се.

— Позволете да дойда и аз — обади се ефрейтор Лестър Брадли. — Никога не съм стрелял с „Кар–4“, но съм безпогрешен с „М–16“ и „Берета“, а в Ирак бях най-добрият от целия стрелкови взвод. Главно с „Ремингтън“, модел 700, модифициран за морската пехота.

— Бил си снайперист в Ирак, така ли? — попита сержант Кранц, неспособен да повярва.

— Нямаме снайперисти в корпуса, сержант. На най-добрите ни дават снайпери.

— Нали имаме „Ремингтън“? — попита Кастило.

— Аз имам — отвърна Кранц.

— В такъв случай, Лестър — отвърна Кастило, — ти си точно човекът, който ми трябва. Ще вземеш оръжието на сержант Кранц, намираш си прикритие, от което да наблюдаваш… Нали имаме бинокъл, Кранц?

Кранц кимна.

— И очила за нощно виждане. От новите са, много добри очила.

— Провери дали ефрейтор Брадли знае как да ги използва — нареди Кастило. — Той ще пази „Рейнджъра“, докато сме в къщата.

— Господине, тъй като става въпрос за пушката на сержант Кранц — обади се отново Брадли, — може би той ще предпочете да пази хеликоптера, а аз мога да се включа в екипа.

— По време на специални операции, Брадли — отвърна много сериозно Кастило, — нищо не става по желание. Сержант Кранц не е най-подходящият човек, който да пази хеликоптера. Ти си по-подходящ.

— Слушам, господине — отвърна без всякакъв ентусиазъм Брадли.

— Рикардо, ти искаш ли да дойдеш с нас? — попита Кастило. — Доколкото знам, нямаш опит в подобни операции.

„Моля те, много те моля, кажи «не». Ако нещо се скапе, теб ще те опукат пръв. А никак не ми се иска да обяснявам на Abuela как и защо се е случило. Още по-лошо ще бъде, ако трябва да съобщя на баща ти.“

— Нямам, наистина — призна младият агент от „Наркотици“. — Но съм минал пълния курс на обучение.

— Школа към Агенцията за борба с наркотиците… има ли такова нещо?

— Има и обучението е много сериозно. Но исках да кажа, че съм минал курса за рейнджъри в Бенинг и Хълбърт Фийлд. Дон Фернандо ще ти каже колко е тежко там. Да, много ми се иска да дойда. Не се притеснявай за мен.

— Добре, идваш с нас.

Той погледна Фернандо и забеляза, че братовчед му го наблюдава. Кастило сви едва забележимо рамене. Фернандо наклони глава на една страна.

„Мисли същото, каквото мисля и аз.

Няма какво друго да е.“

— Значи екипът ще се състои от седем души, нали така? — попита Дарби. — Плюс Брадли в хеликоптера, осем. Нали имате достатъчно черни костюми, оръжия и очила за нощно виждане?

— Как така станаха осем?

Дарби започна да изброява на пръсти:

— Кранц, Кенсингтън, Юнг, Бритън, Сантини, Солес, Мунц и ти. — Той вдигна ръце, протегнал пет пръста на едната и три на другата ръка. — Станаха осем. Докато изнасях чантите от Форт Браг от къщата, видях, че екипировката е предвидена за шестима.

— Това ви е лошото на вас от Агенцията — отвърна с усмивка Кастило. — Събирате фактите и бързате да извадите погрешното заключение. Не, заключения, в множествено число.

Дарби прибра пръсти и остави щръкнали само средните.

— Алекс, вие двамата с полковник Мунц ще пътувате до „Шангри-Ла“ с кола, която ще спре пред парадния вход на имението. — Хауъл ще я вземе под наем от „Херц“ на летището. Ще използва кредитната си карта, така че твоето име няма да фигурира никъде.

— Аз имам кола, необявена, която можете да използвате, господин Кастило — намеси се Хауъл. — Петгодишна е, светлосиньо пежо.

— Още по-добре — реши Кастило. — Нещата вървят толкова добре, че започвам да се притеснявам. Кажете, господин Хауъл, уругвайските бюрократи използват ли такива автомобили?

Хауъл кимна.

— Затова я купих.

— Алекс, ти ще караш петгодишното синьо пежо на господин Хауъл до Такуарембо утре рано следобед. Няма смисъл да пристигнете по-рано от пет и половина или шест…

— И какво ще правя, когато стигна?

— Отивате в хотел „Карлос Гардел“. Ако няма бар, сядате в кафенето. Двамата с Мунц ще те чакаме там към осем, осем и половина. Ще бъдем облечени в костюми и ще се опитаме да приличаме максимално на уругвайски бюрократи. Ти не ни познаваш. Допиваш си кафето и тръгваш. Връщаш се при колата. Ние ще я открием. Светлосиньо пежо, нали така? Няма да е трудно.

— Ами после?

— После тръгваме за „Шангри-Ла“ и размахваме значките си на вратата. Когато се срещнем с господин Бертран, го уведомяваме, че има нещо нередно с паспорта му, и искаме да го видим. — Ако всичко мине така, както се надявам, Лоримър ще отвори сейфа — така ще спести на Юнг усилието да го взривява — и ще извади или паспорта, или пари, за да ни подкупи, най-вероятно и двете. Щом отворим сейфа, Мунц ще му лепне белезници, а аз ще му обясня какво смятаме да правим, и се надявам той да сътрудничи. Ти чакаш търпеливо отвън, натоварваме го в пежото и тръгваме за Монтевидео. — Останалите отвън, щом видите, че пежото тръгва, значи сме в него — продължи Кастило. Веднага след това Бритън, Юнг и Солес прерязват телефонните кабели и всички кабели, които водят до сателитни антени. Кранц и Кенсингтън влизат в къщата, слагат пластмасови белезници на останалите обитатели, за да не се разбягат и да ни създадат куп проблеми. След това излизат, проверяват за неканени гости. Рикардо, Бритън и Юнг се връщат в къщата, след като са си свършили работата, вкарват всички в спалнята и както са с белезниците, ги връзват за мебелите. — После Рикардо остава да пази вързаните, а Бритън и Юнг претърсват къщата, за да открият нещо интересно, което Лоримър не е прибрал в сейфа. — Това е вече специалност на Мунц, така че той ще помогне. Аз ще се заема с Лоримър. — Малко преди зазоряване, извеждаме Лоримър от къщата и тръгваме към хеликоптера. Щом стигнем, потегляме. На вързаните ще им трябва около половин час до час, за да се освободят или някой, който живее наблизо, да се отбие за закуска и да открие, че Жан-Пол е бил отвлечен — това е важно — от хора, двама от които говорят съвършен испански, може би бизнесмени или бюрократи, или дори ченгета, точно като онези, дето ги показват по филмите. Черните маски на лицето много стряскат хората.

Дарби обмисляше внимателно сценария.

— Няма нужда да чакаш разрешението ми, за да кажеш каквото те мъчи, Алекс — обърна се към него Кастило след цели трийсет секунди.

— За бога, Чарли — усмихна се Дарби. — Тази работа може и да се получи.

— Без никой да пострада — отвърна Кастило. — Искам всички да внимавате. Това не е нападение. Единственият в имението, който заслужава да умре, е Лоримър, ала за съжаление мръсникът е жив. Целта на черните костюми, на маските и на оръжията е да стреснат всички обитатели на имението и да ги накарат да се държат както трябва. А пък маските няма да им позволят да ни опишат пред жандармерията, когато дойдат и започнат да задават въпроси.

— По кое време искаш да ви откарам двамата с Мунц? — попита Дарби.

— Към девет. По това време в къщата няма да са останали повече от двама, максимум трима слуги. Може и някое маце за забавление. Както и да е, Кранц и Кенсингтън ще наблюдават къщата поне час, преди ние да пристигнем, и ако има нещо притеснително, или единият, или другият ще ни даде знак. — Ако има нещо, ще се наложи да изчакаме. По всяка вероятност до полунощ. В такъв случай няма да се правим на бюрократи, отиваме с „Юкона“, нахлуваме, извличаме Лоримър, гръмваме сейфа и се изнасяме по най-бързия начин. Можем да се скрием в полето, където е хеликоптерът. А може дори да се качим и да заминем веднага.

— Според мен първият сценарий ще се получи — реши обнадежден Дарби.

— Искрено се надявам — отвърна Кастило. — Да догледаме заснетия материал. Водете си бележки, за да не пропуснете нещо, а аз ще огледам всичко, което не съм забелязал по време на полета.

Той натисна едно копче и записът отново тръгна.



— Това е пътят, по който Брадли ще влезе в Такуарембо. Не забелязах нищо важно по него, но въпреки това, ти, Брадли, внимавай.



— Така. Тук сме отново над полето. Аз не забелязах, но някъде трябва да има път или пътека. Гледай внимателно, Брадли. Не минавай през самото поле. Не можем да си позволим „Юконът“ да затъне в калта и всички да го видят, когато изгрее слънцето. Добре че се сетих. Ако все пак „Юконът“ на Брадли затъне, ще го застреляме и трупът му ще остане в автомобила, а Рикардо ще го подпали. Рикардо, Кранц да ти даде две термични гранати и да ти обясни как се действа с тях. Едната е за мотора, втората ще сложиш при резервоара.

— Виждал съм термични гранати и преди.



— Това е „Шангри-Ла“. Сега ще прелетя точно над ниската централна постройка, която е къщата.



— Господи, във вътрешната градина има някой.

Той спря касетката.

— Господа, това е Жан-Пол Бертран, известен още като Лоримър. Очевидно пие кафе в градината.

(ТРИ)

Имение „Шангри-Ла“

Провинция Такуарембо

Република Уругвай

21:10, 31 юли 2005


Жан-Пол Бертран не само че вечеряше сам, ами беше приготвил сам вечерята.

Причините бяха няколко. Първо, беше отегчен. Второ, представата на готвача за вкусна изискана вечеря бе да сложи някоя мръвка — най-често говежда, понякога свинско, за пилешко почти не се сещаше — върху скарата, да прегори месото, след това да му го поднесе с картофено пюре и нарязани домати. Да завие картоф в алуминиево фолио и да го опече, очевидно бе свръхусилие, затова не бе част от кулинарните му умения.

В Уругвай имаше чудесни готвачи, но не и в Такуарембо. А на него му се налагаше да остане в Такуарембо. Жан-Пол бе убеден, че северноиталианската кухня — каквато предлагат в добрите ресторанти в Монтевидео и Пунта дел Есте — бе много по-добра от френската.

Тази вечер, заедно с Анна-Мария, готвачката, която остана да гледа, за да се научи — той приготви „Шатобриан“. Първо, след като препаса престилка, извади остър нож и изряза мазнината от месото. Беше избрал най-крехкото телешко, което в Париж струваше по четирийсет евро килограма, докато тук се продаваше по за девет или десет. А беше наистина първокласно. След това отряза дебела пържола и я остави настрани.

После наряза останалото месо на хапки. Утре или вдругиден щеше да направи телешко по бургундски.

Натри пържолата със скилидки чесън, посоли със сол и пипер и я остави, докато подготви зеленчуците. Зеленият боб беше чудесен, ала морковите бяха дебели колкото китката му и се наложи да ги нареже на тънки парчета. Включи уреда за варене на пара, за да приготви и боба, и картофите, и няколко стръка целина, а накрая добави десетина едри гъби.

Накара Анна-Мария да отвори бутилка „Каберне“. Само да го отвори, да не го налива в декантер. След това го остави в кухнята, за да диша.

Накрая наряза още десетина гъби на много тънки резенчета и ги задуши в тиган. Накрая добави супена лъжица брашно и разбърка прозрачните резенчета гъби. След това добави чаша местно „Мерло“. Включи газовия котлон на най-слабо и започна търпеливо да бърка соса. Едва тогава добави чесън, босилек, сол и пипер.

Отиде до скарата пред кухнята и внимателно нагласи дървените въглища, проверявайки с ръка дали температурата е добра. Когато реши, че е наред, постави пържолата върху скарата.

Когато се върна в кухнята, кабернето беше на масата, а до него бе оставена чаша. Той си сипа и отпи глътка.

Мария също влезе в кухнята. По лицето на най-новото му развлечение личеше, че се притеснява, че го е ядосала. Каза й, че иска да чете, докато вечеря, да си направи нещо за ядене. Истината бе, че възпитанието й доста куцаше, а да й сервира от вечерята, бе все едно да предложи на прасе кладенчова вода. Ако месото не бе почерняло отвън и кърваво отвътре, Мария го гледаше подозрително и ядеше единствено, за да му достави удоволствие.

Мария и Анна-Мария го наблюдаваха как проверява гъбения сос, как добавя още половин чаша „Мерло“ и слага зеленчуците в уреда за варене на пара. След това излезе отново навън и обърна пържолата.

Върна се в кухнята, отпи нова глътка „Каберне“ и нареди на Анна-Мария да сложи прибори за един и да запали свещите. След това нареди на Мария да отиде в спалнята и да му донесе очилата и книгата с червена обложка, оставена на нощното шкафче, и да ги остави в трапезарията на масата.

Отново отиде при скарата, обърна пържолата, тя покафеняваше равномерно, и пак се върна в кухнята. Сосът бе почти готов, „Мерлото“ бе малко повече, затова той увеличи котлона.

След това пробва зеленчуците с вилица. Пет минути по-късно всичко бе готово. Погледна часовника си, отпи от „Кабернето“ и реши, че е време да седне на масата.

Свали пържолата от скарата, прехвърли я в чиния и я отнесе в кухнята. Прехвърли я в кръгло плато и я захлупи с първата чиния.

Опита гъбения сос за последен път, добави щипка сол и отново захлупи тигана.

Извади внимателно половината зеленчуци и ги подреди в платото.

Прехвърли пържолата на дъска за рязане. Наряза я на тънки резени и ги прехвърли в средата на платото.

С ножа избута зеленчуците от едната страна на месото, а от другата сипа останалите.

Посегна към тигана с гъбения сос и заля подреденото ястие.

— Анна-Мария — обяви той. — Това се казва „Шатобриан“.

Si, senor.

— Прехвърли соса в сосиера, след това сервирай. Аз сам ще взема виното.

Si, senor.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Мария.

— Не, мила. Благодаря ти. Защо не отидеш да се изкъпеш? Идвам след малко.

Той взе бутилката „Каберне“ и чашата и се премести в трапезарията.

Анна-Мария внесе платото.

— Донеси и хляб, ако обичаш. От питките. И масло. Не забравяй, разбира се, солта и пипера. И соса.

След като Анна-Мария донесе всичко, той се огледа, за да е сигурен, че всичко е наред.

— Благодаря ти, Анна-Мария. Можеш да си вървиш. Не ме безпокой повече.

Si, senor — отвърна Анна-Мария и излезе от трапезарията.

Три минути по-късно се върна.

Жан-Пол се подразни. Нали й каза ясно, че не желае да го безпокои. Едва бе подредил резенчетата месо, които ухаеха великолепно.

— Нали ти казах да не ме безпокоиш повече!

— Моля да ме извините, господине, ама навън чакат двама… служебни лица.

— Служебни лица ли? Какви са тези служебни лица?

— Служебни лица. От правителството. Имат значки.

„Това пък какво е, по дяволите?“

— Искат да ви видят, господине.

Жан-Пол се надигна нервно, хвърли салфетката на масата и закрачи към входната врата.

На прага чакаха двама непознати.

— С какво мога да ви помогна, господа?

— Вие ли сте господин Жан-Пол Бертран?

— Да, аз съм. А вие кои сте?

— Аз съм помощник главен инспектор Мюлер от бюро „Имиграция“ — представи се по-едрият. — Това е инспектор О’Фалън.

Той подаде документите и на двамата.

— Моля да ни извините за безпокойството, господине — започна Мюлер. — Идваме в такова неудобно време, при това вечер. Искрено се извинявам, господине.

— За какво става въпрос?

— Имате ли паспорт, господин Бертран?

— Естествено, че имам.

— Сигурен ли сте, господине?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо питате?

— Господин Бертран, както вероятно знаете, бюро „Имиграция“ вече е компютъризирано.

— Чух.

— Днес следобед, господин Бертран, според нашия компютър, сте се опитали да влезете в страната с полет на „Вариг“ от Рио де Жанейро.

— Пълен абсурд!

— Според нашия компютър сте влезли в страната преди известно време, но не сте я напускали.

— Точно така.

— Подозираме, господин Бертран, че другият господин Бертран, когото задържахме, не е човекът, за когото се представя. Паспортът му или е подправен, или той по някакъв начин се е добрал до вашия паспорт.

Помощник главен инспектор Мюлер остави на Жан-Пол Бертран време да помисли, след това продължи:

— Вариантите са два, господин Бертран. Можем много лесно да разрешим въпроса. Ако имате паспорт, значи другият е подправен. Следователно другият господин Бертран ще бъде подведен под отговорност. Ако обаче вашият паспорт е… не е налице… Подобни неща се случват, господине. Ако по някакъв начин се е озовал в ръцете на другия господин Бертран, тогава трябва да разнищим въпроса. Не мога да повярвам, че господин с вашето положение би заел паспорта си…

— Разбира се, че не бих! — възмути се Жан-Пол. — Паспортът ми е… би трябвало да бъде в сейфа. Ще го донеса.

— Много ви благодаря, господине.

— Да ви предложа ли по чаша кафе, нещо за пиене, докато чакате?

— Не, господине, благодаря — отвърна инспектор О’Фалън. — Дежурни сме.

— Връщам се веднага — заяви Жан-Пол Бертран. — Сейфът ми е в кабинета в задната част на къщата.

— Благодаря, господине — обади се помощник главен инспектор Мюлер.

— Заповядайте в хола — покани ги Жан-Пол. — Бихте ли изчакали тук? Наистина ли не искате нищо за пиене?

— Не, благодаря, господине — отвърна Мюлер.



Сейфът беше занитен и към една от вътрешните стени, и към пода. На Жан-Пол му бе най-удобно да седне на пода, когато търсеше нещо вътре. И сега бе седнал.

Не успяваше да открие паспорта, но най-сетне го откри.

„Паспортът е фалшив. Как е възможно да се появи паспорт с моето име на него? Какво става?

Ама, разбира се. Ако някой провери, съществува валиден паспорт на името на Жан-Пол Бертран.

Господи, възможно ли е това да стигне до пресата?“

Чу някакъв звук и погледна през рамо.

По-младият, инспектор О’Фалън, бе застанал зад него.

„Този пък какво търси тук?“

— Инспектор О’Фалън, нали? — попита Жан-Пол.

— Не съвсем — отвърна Кастило на английски.

— Какво?

— Нали знаеш как е, Лоримър? Понякога хората използват чужди имена. Би ли ми подал паспорта, а след това се изправи.

— Какво става тук?

Кастило грабна паспорта от ръката на Лоримър, прекрачи го и отвори широко вратата на сейфа.

Жан-Пол се провлачи по пода и се опита да се изправи.

След това усети, че някой го изправя на крака.

— Сложете ръцете си отзад — нареди мъжът, който се бе представил като помощник-инспектор Мюлер.

Жан-Пол се подчини безропотно.

Огледа кабинета.

Мюлер правеше нещо с ръцете му.

Жан-Пол огледа внимателно лицето на инспектор О’Фалън, който го бе нарекъл Лоримър на американски английски.

В следващия момент нещо привлече погледа му.

От прозореца надничаше лице и непознатият се канеше да счупи прозореца.

Последното, което Жан-Пол Лоримър видя, преди деветмилиметров куршум да се забие в челото му, бе оранжев блясък, който счупи прозореца.



Кастило реагира инстинктивно, когато прозорецът се счупи и се чу гърмежът. Той се просна на земята и се претърколи зад бюрото, а след това посегна към „Беретата“, пъхнат в колана.

„Какво, по дяволите, беше това?

Бюрото ще ме защити точно колкото и кутия с носни кърпички срещу деветмилиметров куршум.“

Отвън се чу стрелба. Той веднага позна тътена на „Кар–4“. Не беше само една. След това долови пропукването на 7.62.

„Не чух ли 7.62 тъкмо преди проклетият автомат да започне да гърми?“

Забеляза някакъв шнур на пода до бюрото.

„Ако не могат да те видят, значи не могат и да те застрелят.

Освен ако не започнат да стрелят напосоки с автомат.

Какво, по дяволите, става тук?“

Дръпна рязко шнура и лампата на бюрото на Лоримър се строполи на пода. Ала не загасна.

„Мама ти стара!“

Чу се нов пукот от 7.62, неразбираеми викове и нови изстрели от „Кар–4“.

Кастило придърпа лампата, откри ключа и загаси. Стаята потъна в мрак.

Изправи се на колене и се хвърли към ъгъла. Никой не се опита да го застреля. Напипа стената и се изтласка по-близо до ъгъла. Изчака миг, за да свикнат очите му с тъмнината. За да загаси лампата, се бе взрял в крушката и сега почти не виждаше.

Най-сетне различи очертанията на прозореца и вдигна „Беретата“ с две ръце.

— Алфредо? — повика той Мунц.

— Уцелиха ме — отвърна Алфредо. — Не знам дали е зле.

Мозъкът на Лоримър ме оплеска целият.

Последва нов залп от „Кар–4“, този път от по-далече.

След това долетя гласът на Кенсингтън.

— Има ли някой жив вътре?

— Само добрите — провикна се Чарли.

Някой ритна вратата, за да я отвори. В отвора се появи ръка с насочено напред фенерче и лъчът пробягна из стаята.

Кенсингтън влезе заедно с ефрейтор Лестър Брадли, вдигнал в готовност снайпера.

— Разкарай проклетия фенер от очите ми — нареди Кастило. — Лампата падна отстрани на бюрото.

Кенсингтън я откри, включи я и се отправи към Кастило. Изчака го да се изправи и заяви:

— Онези плужеци, които и да бяха, са успели да минат през Кранц. Можеш ли да повярваш?

— Той добре ли е?

— Прерязали са му гърлото, майоре — отвърна Кенсингтън.

— Мама му стара!

Кастило отново се приближи до бюрото и погледна експлодиралата глава на Жан-Пол Лоримър, а след това към кръвта, която продължаваше да се стича от раната на полковник Алфредо Мунц.

— Мама му стара! — повтори той.

(ЧЕТИРИ)

Имение „Шангри-Ла“

Провинция Такуарембо

Република Уругвай

22:25, 31 юли 2005


— Ще се оправите, полковник — заяви сержант Робърт Кенсингтън на падналия до бюрото Мунц. — На мускулите ще им трябва повечко време, за да се възстановят, ще ви боли, когато се движите и дишате. Мога да извадя куршума, ако кажете.

— По-добре да изчакам, докато стигнем до някоя болница — отвърна Мунц.

— Ти решаваш, Алфредо — намеси се Кастило. — Как ще обясниш откъде е раната? След като Кенсингтън казва, че ще се справи, значи ще се справи.

— Не се обиждайте, но това май е работа за хирург.

— Кенсингтън е извадил повече куршуми от който и да е хирург — обясни Кастило. — Преди да реши, че предпочита да стреля по хората, вместо да ги лекува, е бил лекар. Което ще рече… какво ще рече, Кенсингтън?

— Ще рече, че мога да оперирам всичко, без мозъка — уточни Кенсингтън. — Мога да притъпя болката, да ви дам нещо, от което ще се унесете, да почистя раната и да извадя куршума. Така е по-добре, вместо да отговаряте на неудобни въпроси в болницата. Ами какво ще кажете на съпругата?

— Ще се наложи да лъжеш, Алфредо — предупреди го Кастило. — Кажи й, че те е прострелял някой ревнив съпруг.

— А тя ще реши, че съм си чистил пистолета, той е гръмнал и ме е срам да си призная — отвърна Мунц. — По-добре така, вместо да отговарям на въпросите на ченгетата. Колко време ще съм в безсъзнание?

— Няма да е дълго, около два часа.

— Добре, действай — реши Мунц.

— Трябва да ви изправим и да ви преместим на светло — обясни Кенсингтън. Погледна Кастило и двамата изправиха Мунц.

— Масата в трапезарията е голяма, би трябвало да ни свърши работа — предположи Кенсингтън. — Май са се канели да вечерят. Има плато с доста апетитна храна. И бутилка вино.

— Телешкото ще ми дойде добре — обади се Кастило. — Виното не става. Трябва да решим какво ще правим.

— Майоре, кои, по дяволите, бяха тези типове? — попита Кенсингтън.

— Наистина нямам представа. Юнг ги претърсва, за да открие нещо. Дори не разбрах как се случи.

— Които и да са, са професионалисти. Може да са руснаци. Кранц не беше аматьор, а са успели да го ликвидират. Да му прережат гърлото. Това означава, че, първо, са го забелязали и, второ, са се промъкнали зад него. Много хора са се пробвали да изненадат Сиймор и нито един не е успял.

— Руски спецчасти ли? — зачуди се Кастило. — Ако бяхме в Европа, имаше голяма вероятност да си прав. Само че тук? Не знам. Да видим какво ще открие Юнг.

Когато влязоха в трапезарията, Кенсингтън пое Мунц, а Кастило премести платото, сосиерата и хляба настрани. След това положиха полковника на масата.

— Кажи ми, лекарю — обади се Мунц, — как ще подейства виното на упойката?

Кенсингтън се приближи до бюфета и взе бутилката.

— „Каберне“. Мисля, че е задължително да пийнете малко. Искате ли чаша?

— Да, ако обичаш — отвърна Мунц.

Кенсингтън му наля и подаде чашата.

— Изпий и тези. — Остави две капсули на масата. — Когато усетите, че главата ви се замайва — това ще стане след около минута, — просто се отпуснете. Не мога да повярвам, че не ви боли.

— Защо реши, че не ме боли? — попита Мунц, глътна капсулите и посегна към чашата.

— Няма да сте дълго в безсъзнание — обясни Кенсингтън.

— Какво стана навън, лекарю? — попита Мунц.

— Разбрах, че нещо не е наред, когато чух пукота на „Ремингтъна“. Първата ми мисъл бе, че проклетият хлапак си играе с пушката. Затова заобиколих къщата, за да му нашаря задника. Тогава видях двамата непознати. Единият лежеше на земята, а другият беше насочил „Мадсън“ към мен…

— „Мадсън“ ли? — прекъсна го Кастило.

— Да, какво значение има?

— Има — отвърна Кастило.

— Тъкмо си казах: „По дяволите, свършено е“, когато чух изстрел и той падна. Хлапето стреля два пъти. И двата пъти в главите. Малкият може да стреля. Спаси ме. И теб също. Първият, когото уцели, беше счупил прозореца на кабинета. Брадли ми каза, че е изчакал да се увери, преди да го гръмне.

— Той не трябваше ли да пази проклетия хеликоптер? — попита Кастило.

— Не си ли доволен, майоре, че не е разбрал заповедта? — попита Кенсингтън. — След това стана напечено. Оказаха се общо шестима. Петима бяха при къщата, а шестият преряза гърлото на Кранц. Кранц успял да го наръга с нож. Когато открихме Кранц, ликвидирахме шестия, докато се опитваше да избяга.

— Не сте постъпили особено умно, Кенсингтън.

— Знам. Само че двамата с Кранц сме приятели отдавна и дори не се замислих.

— Започвам да се чувствам много особено — обади се Мунц.

— Хайде, легнете и се отпуснете — нареди Кенсингтън.



Кенсингтън внимателно повдигна клепачите на Мунц и светна с фенерче.

— Добре, в безсъзнание е. Сигурно ще остане така за около трийсет минути. Много е едър проклетникът и нямам представа какъв е прагът му на болка, така че може да започне да се събужда, докато вадя куршума. Пригответе се да го задържите — ако се налага, легнете върху него — веднага щом мръдне. Разбрахте ли ме?

— Ясно — отвърна Кастило.

— Преди да извадя инструментите, ще ми помогнете ли да се измия?

— Как?

Кенсингтън му подаде спрей.

— Напръскайте ръцете ми. Това е по-добро от хирургическите сапуни. Скапва ти ръцете, но какво толкова.

Кастило напръска пенливата бледооранжева течност по ръцете на Кенсингтън и остана да наблюдава как нахлузва гумените ръкавици.

След това Кенсингтън извади тънък черен плик и го разкъса. Вътре бяха прибрани хирургически инструменти.

— Не се обиждайте, майоре, но ако усетите, че ви прилошава, когато започна да режа, сядайте на пода и наведете глава между коленете. Не искам да си сцепите главата, ако паднете. Нали някой трябва да ни измъкне от това място.



— Абсолютно никаква идентификация — докладваше специален агент Дейвид Уилям Юнг от ФБР четирийсет минути по-късно. — Няма етикети по дрехите, почти сигурен съм, че са местно производство или поне са купени тук, така че от тях няма да разберем нищо. Взех отпечатъци от труповете и кръв, за да се направи ДНК изследване. Само че то ще ни свърши работа, ако имаме с какво да го сравним. Взели са автомобили под наем на летището. Можем да проверим кредитните им карти, но те очевидно са професионалисти, което означава, че сме в задънена улица. Съжалявам.

— И Кенсингтън каза същото. Професионалисти. Какви са?

— Четирима бели, двама черни. Снимах ги, разбира се, но…

— Добре, благодаря.

— Това са лошите новини. Хубавото е, че в сейфа намерихме тефтерче с адреси и това. — Той показа сертификати за акции.

— Какво е това?

— Сертификати за заеми. Петнайсет милиона и седемстотин хиляди американски долара. Тъй като Лоримър не ги е подписал, не могат да бъдат осребрени, но по този начин разполагаме с доказателство, че парите са в банки. Може да убедим някой банков служител да ни каже какво знае за активите на Лоримър.

— От друга страна, след като научат, че е мъртъв, ще отрекат съществуването на парите и ще се окажат с почти шестнайсет милиона по-богати.

— Точно така — съгласи се Юнг.

Ефрейтор Лестър Брадли влезе в кухнята.

— Сержант Кенсингтън каза, че е готов и чака да дадете сигнал, господине. Полковникът вече дойде в съзнание.

— Брадли, длъжник съм ти. Спаси и мен, и полковник Мунц.

— Просто си вършех работата, господине.

— Кажи на сержант Кенсингтън да подбере всички.

— Слушам, господине.

(ПЕТ)

Овалният кабинет

Белият дом

Пенсилвания авеню 1600

Вашингтон, окръг Колумбия

18:25, 1 август 2005


Президентът на САЩ седеше зад бюрото. Срещу него, до държавния секретар Натали Кохън, се бе настанил посланик Чарлс У. Монтвейл. Секретарят на Вътрешна сигурност бе седнал на съседното канапе.

Майор К. Г. Кастило, облечен в цивилни дрехи, се бе изпънал пред бюрото на президента.

„Прилича на ученик, застанал пред директора, готов да го смъмрят“, мислеше си секретар Хол.

През последните десет минути Кастило докладваше за събитията след последната си среща с президента в Билокси.

— Кацнахме в „Макдил“, господин президент — завърши Кастило, — и предадохме тленните останки на сержант Кранц на Централното командване, след това дойдохме тук точно в девет и трийсет. Заведох всички участници в операцията в апартамента си и им наредих да не споменават и дума, преди да ви докладвам, така че те ще останат в хотела, докато се върна.

— И полковник Торине ли? — попита президентът на Съединените щати. — И братовчед ти ли? Как реагираха на този домашен арест?

— Полковник Торине е наясно с положението, господине. Не се наложи да му нареждам… А Фернандо, братовчед ми, проявява разбиране.

— Това ли е всичко, Кастило? — попита президентът.

— Да, господине. Искам само да кажа, господин президент, че искрено съжалявам за смъртта на сержант Кранц и че не успях да изпълня възложената ми мисия.

Президентът не отговори веднага. Погледна Кастило, замисли се над думите му и накрая каза:

— Защо реши, че си се провалил, Кастило?

— Накратко казано, господине, не успях да открия хората, които застреляха господин Мастърсън и сержант Маркъм. Господин Лоримър е мъртъв и така и няма да разберем какво е знаел, а ако не бях провалил…

— Репатрирането му ли? — помогна му президентът.

— Да, господине. Ето, че и сержант Кранц е мъртъв. Не оправдах доверието ви, господине.

— Чарлс — надигна глас президентът, — какво ще кажеш за щетите, нанесени от провала на майор Кастило?

— Господин президент, според мен мисията не бе провал — обади се секретар Хол.

— Дадох думата на директора на Националното разузнаване, господин секретар. Дайте му възможност да се изкаже — заяви студено президентът.

— Истината е, че и според мен мисията не бе провал, тъкмо обратното.

— Нали го чухте какво каза — напомни им президентът. — Лоримър е мъртъв. Нямаме доказателство, та Натали да може да повдигне пред ООН въпроса, че е бил замесен в скандал с „Петрол срещу храни“. Кастило сам призна, че няма представа кой е убил Мастърсън и сержанта. Това не е ли провал?

— Позволете, господин президент — обади се отново Монтвейл. — Искам да изтъкна какво постигнаха майорът и дръзкият му екип.

— И какво точно са постигнали?

— Ако приемем, че господин Лоримър е бил замесен в нечисти сделки, а доказателството са шестнайсетте милиона долара…

Монтвейл погледна към Кастило за помощ.

— Петнайсет милиона и седемстотин хиляди, господине — уточни Чарли.

— Шестнайсет милиона и фактът, че някакви хора са направили почти невъзможното, за да го открият в Уругвай и да го накарат да замълчи завинаги, след като са отвлекли госпожа Мастърсън и са убили съпруга й.

— И какво от това, Чарлс? — попита президентът.

— Изглежда, не успявам да се изразя достатъчно ясно, господин президент — продължи Монтвейл. — Нека представя нещата по следния начин. Които и да са тези хора, те знаят, че сме ги погнали. Нямат никаква представа какво е научил майорът, преди да отиде в Южна Америка, те нямат представа какво е признал Лоримър, преди да успеят да го ликвидират. Ако са се надявали да се докопат до съдържанието на сейфа на Лоримър, не са успели. Да не говорим, че не са имали представа какво е имало в сейфа, затова са предположили най-лошото, че съдържанието на сейфа е в наши ръце. Или още по-лошо, в ръцете на неизвестни трети лица. Те изпращат убийци да се справят с Лоримър, а майорът и хората му ликвидират шестима от убийците и опразват сейфа. Те знаят, че сме по петите им. Един господ знае кога някой ще се свърже с нас…

— И ще изпее каквото трябва ли? — попита президентът.

— Точно това исках да кажа, господине. Нямах предвид единствено разкриването на убийците на Мастърсън — според мен е много вероятно майорът вече да ги е „обезвредил“, — а хората, които са поръчали убийствата. Говоря за двигателната сила в скандала с „Петрол срещу храни“, които ще имат полза от деянието. Господине, според мен майорът не се е провалил. Той направи огромна услуга на страната си и трябва да бъде награден.

— Чарлс, предполагам, си чувал, че великите умове мислят еднакво. Аз стигнах до същия извод. Имам един въпрос, Чарлс. Какво да правим с шестнайсетте милиона долара? Да кажем ли на ООН къде са и да ги оставим те да си блъскат главите какво да правят с тях?

— Има нещо, което можем да направим, господине. Според майора единственото, което ни трябва, е подписът на Лоримър на документите, както и да се казват. Майорът ги донесе и можем да ги прехвърлим където пожелаем.

— Само че Лоримър е мъртъв — отвърна президентът.

— В Ленгли има доста талантливи хора, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.

— Искате да фалшифицираме подписа на мъртвец и да откраднем парите ли? Защо?

— Господин президент, признавам, че когато научих какво искате да направи майорът, не се зарадвах особено. Признавам, че сгреших. Малко звено като това, което сформира майорът, се оказа изключително ценно в новата световна война. Ако те разполагат с шестнайсетте милиона долара, говоря за шестнайсет милиона долара, които няма как да бъдат проследени…

— Разбрах, Чарлс — прекъсна го президентът. — Можеш да престанеш с тези разсъждения.

— Моля?

— Още малко и ще предложиш Чарли — между другото, той се казва Чарли, не „майора“ — да прехвърли Звеното за организационен анализ при директора на националното разузнаване. Тази няма да я бъде. Чарли работи за мен и точка по въпроса. Никакъв коментар повече.

Секретар Хол се закашля. Цялото му лице поруменя.

Посланик Монтвейл дори не заподозря, че секретар Хол се опитва да прикрие смеха си.

— Натали, ще кажеш ли нещо, преди да изпратя Чарли да си почине две седмици? След като освободи всички от апартамента си, разбира се.

— Мислех си за посланик Лоримър, господине. Той е болен и ще бъде съсипан, когато разбере с какво се е занимавал синът му.

— Господи, дори не се бях сетил — призна президентът. — Чарли, ти какво ще кажеш?

— Господине, Лоримър е изчезнал, докато е бил в Париж — отвърна Чарли. — Мъжът, когото застреляха в „Шангри-Ла“, беше Жан-Пол Бертран, ливанец. Едва ли някой гори от желание да разкрие истинската самоличност на Бертран. Така че според мен не е нужно да обясняваме.

— Ами сестра му? — попита Натали Кохън. — Не трябва ли да й съобщим?

— Според мен, трябва — кимна Кастило. — Не бях мислил по този въпрос, но като съобщим на госпожа Мастърсън, тя ще се успокои и ще знае, че никой не заплашва децата й, след като брат й е мъртъв.

— Ако те попита откъде знаеш и при какви обстоятелства е починал? — попита президентът.

— Не съм мислил за това, господине.

— Нали няма да й кажеш какъв мерзавец е бил?

— Подозирам, че тя знае, господине. Само че това е строго секретна информация.

— Имате ли нещо против Чарли да обясни на семейство Мастърсън какво е станало?

— Отлична идея, господин президент — съгласи се посланик Монтвейл.

— Говори с тях колкото е възможно по-скоро, Чарли. Моля те — настоя Натали Кохън.

— Разбира се, госпожо.

Президентът се изправи, заобиколи бюрото и подаде ръка на Кастило.

— Благодаря ти, Чарли. Справи се чудесно. Прибери се и си почини. След това измисли къде да скриеш шестнайсетте милиона, докато ти потрябват.

(ШЕСТ)

Стая 527

Пети етаж, Университетска болница на Пенсилвания

„Спрус стрийт“ 3400

Филаделфия, Пенсилвания

21:35, 1 август 2005


— Здрасти, сладурче, прибрах се.

— Чарли!

— Как си?

— Погледни ме. Все едно че някой ме е налагал по лицето с бейзболна бухалка.

— Красива си. Може ли да те целуна?

— Сигурен ли си, че искаш?

— Искам, и то много.



Пет минути по-късно спряха.

Тя му се усмихна.

— Страхувах се, че ще се върнеш от Европа, ще дойдеш и ще започнеш пак с онези глупости с виенския шницел. Предпочитам да ми кажеш направо, че ме обичаш.

— По дяволите, забравих.

— Какво си забравил?

Той бръкна в чантата и извади пакет, увит в алуминиево фолио.

— Какво е това?

— Истински виенски шницел. Само че този е от Будапеща, не от Виена. Във Виена можеш да си поръчаш най-хубавия гулаш, а най-вкусният виенски шницел се прави в Будапеща. Разбра ли?

Тя не отговори. Пое ръката му и я притисна до бузата си. Той забеляза, че тя плаче, ала знаеше, че е от щастие.

Загрузка...