Заложникът

(ЕДНО)

„Авенида Томас Едисън“

Буенос Айрес, Аржентина

06:40, 23 юли 2005

Малка сива алфа ромео — доколкото Кастило можеше да прецени, бяха същите като фиатите, с изключение на надписите — с аржентински номера, чакаше пред хотел „Фор Сийзънс“, когато Кастило изскочи през въртящата се врата.

Докато Кастило я оглеждаше и се питаше дали е за него, шофьорът отвори вратата.

— Senor Кастило?

Кастило закрачи бързо към колата и се качи. Тя потегли със свистене на гумите още преди Кастило да успее да прехвърли и закопчее предпазния колан.

— Говорите ли испански, господин Кастило? — попита шофьорът с ясно изразен американски акцент.

Чарли се взря внимателно в него. Беше с маслинова кожа и черна коса, на трийсетина и няколко, в строг костюм и поне според Кастило можеше лесно да мине за porteno, коренен жител на Буенос Айрес.

— Si — отвърна той.

— Поздравете полковник Алфредо Мунц от ДРУ — продължи шофьорът на типичен за porteno испански.

Прозорците на алфата бяха силно затъмнени и Кастило не бе забелязал друг на задната седалка. Обърна се и забеляза як рус мъж на около четирийсет. Кастило протегна ръка.

— Mucho gusto, mi coronel.

Мунц стисна стегнато ръката му.

— Mucho gusto — отвърна той и добави: — Senor Дарби ми разказа за вас, сеньор.

„Интересно какво ли ти е казал?“

Колата минаваше покрай френското посолство и надуваше клаксона на къси непрекъснати бибиткания. Шофьорът мина на червено и едва не бе отнесен от камион фиат, който караше по „Авенида 9 Хулио“. Алфата зави със свистене на гумите по „9 Хулио“, след това пое с пълна газ по магистралата в крайната дясна лента, която бе единствено за аварирали автомобили.

— Какво е станало? — попита Кастило. — Къде отиваме?

— Гадовете са застреляли Мастърсън — обясни шофьорът.

„Какво каза той? Застреляли са я, така ли? Мили Боже!

Само че той така го каза, сякаш говореше за господин Мастърсън.“

— За госпожа Мастърсън ли говорите?

— Не, за Мастърсън.

„Мама му стара.“

— Мислех, че Дарби е сложил хора, които да го пазят.

— Да, сложил е. Мен. Аз прецаках нещата отвсякъде.

Стигнаха до будките, където се плащаше пътна такса. Без да намали, като не спираше да натиска клаксона, шофьорът продължи по дясното платно, въпреки че полицаят, който забеляза да приближават, размаха трескаво ръце. Полицаят отскочи настрани в последната минута и посегна към пистолета си.

— ДРУ! ДРУ! ДРУ! — изкрещя полковник Мунц през отворения прозорец.

„Господи, дано да повярва!“

Изстрел не последва.

„Поне аз не го чух.“

Стигнаха до Т-образно кръстовище на пътя. Минаха на нов червен светофар и шофьорът зави наляво, мушна се между две ремаркета и даде рязко газ.

Кастило забеляза, че са на „Авенида Президенте Кастильо“.

„Улицата не е достатъчно елегантна, за да я кръстят на Кастильо, на Ел Президенте или на Сан Антонио.“

Очевидно това бе пътят към доковете и асфалтът показваше следи от износване от гумите на тежкотоварни камиони. Алфата подскачаше всеки трийсетина секунди.

В колата бе прекалено шумно, за да задава въпроси, а и не бе много разумно да разсейва шофьора, докато кара.

„Авенида Президенте Кастильо“ завиваше наляво и свършваше, факт, на който шофьорът не обърна никакво внимание, и за малко да го блъсне огромен камион „Скания“ с ремарке, натоварено с два контейнера.

Последва нов ляв завой и Кастило разбра, че са излезли на „Авенида Томас Едисън“. Тук бе още по-неподдържано от „Авенида Президенте Кастильо“. Асфалтът по двулентовия път бе почти напълно изтрит от паветата, върху които някога е бил излят. От лявата им страна се виждаха изоставени складове, а от дясната бяха запуснатите докове, покрай които бяха вързани ръждясали и наполовина потънали лодки и катери.

Най-сетне видя сините и червените светлини.

Федералната полиция бе спряла по средата на улицата, униформените бяха вдигнали високо ръце, за да ги спрат. Кастило забеляза още шест ченгета, които разтоварваха бариери от каросерията на камион.

Шофьорът наби спирачки, намали, ала не спря.

Полковник Мунц се бе подал от задния прозорец, размахваше документите си и крещеше:

— ДРУ! ДРУ! ДРУ!

Полицаите се отдръпнаха, а двама дори отдадоха чест.

Петдесет метра надолу по улицата бе застанал огромен — и невероятно самонадеян — сержант от федералната полиция, който вдигна арогантно ръка, за да ги спре.

Арогантността му се стопи в мига, в който позна Мунц.

— Насам, mi coronel — упъти го той, сочейки към пуст склад с отворени врати, на около трийсетина метра.

Там бяха спрели три полицейски коли, едната на Федералната полиция, втора на Военноморската префектура — силите на реда за пристанището, и трета на Националната жандармерия. Имаше и няколко немаркирани автомобила с включени сини лампи, две линейки, едната от Немската болница, втората на Военноморската префектура.

Петдесетина метра по-нататък, по средата на пътя, бе спрял огромен камион с ремарке, а контейнерът, който очевидно бе пренасял, бе паднал по средата на пътя. Шофьорът на камиона бе съобразил да постави триъгълник на пътя и да пусне аварийни светлини.

Когато шофьорът наби спирачки и алфата спря шумно пред пустия склад, Кастило забеляза такси, паркирано с предницата навътре. Между таксито и предната част на сградата се бяха събрали седем или осем човека, повечето в униформи с пагони на офицери от старшия полицейски състав.

Мунц изскочи от задната седалка на алфата и закрачи към тях. Кастило и шофьорът слязоха и го последваха. Насъбралите се полицаи се обърнаха към тях. Неколцина от офицерите отдадоха чест.

— Изрично предупредих да не се пипа абсолютно нищо — прогърмя гласът на Мунц. — Надявам се да не сте пипали.

— Mi coronel — обади се мъж във флотска униформа с командирски нашивки на ръкава. — Един от моите хора се е озовал пръв на местопроизшествието. Освен че е пребъркал джобовете на жертвата, за да потърси документи, не е пипал нищо друго.

— По-скоро е търсел пари — обади се тихо шофьорът на алфата, така че да го чуе единствено Кастило.

Един от полицаите каза на Мунц нещо, което Кастило не чу.

Полковникът изви учудено вежди.

— Той къде е? — попита Мунц.

Флотският офицер посочи мъж в униформа с цвят каки, застанал притеснено близо до улицата.

— Доведете го — нареди Мунц. Посочи петно на земята.

Нареждането да бъде доведен полицай от Военноморската префектура бе предадено от човек на човек, докато най-нисшестоящият бързо се отправи към полицая.

Мунц пристъпи към таксито. Кастило направи крачка след него, тръгна и шофьорът и чак тогава полицаите се размърдаха. Мунц усети какво става. Обърна се и вдигна ръка, за да ги спре, след това посочи Кастило и шофьора, за да ги оставят да огледат с него.

Дясната задна врата бе отворена.

Мунц пъхна вътре глава, огледа и се отдръпна. Даде знак на Кастило и шофьора да огледат.

Кастило бе по-близо, затова пристъпи пръв.

Усещаше се мирисът на кръв и се чуваше жуженето на мухи.

Дж. Уинслоу Мастърсън бе отпуснат на вратата, наполовина седнал. И очите, и устата му бяха отворени. Виждаше се входна огнестрелна рана на слепоочието, а съдейки по вече засъхналата кръв, стекла се по врата, имаше още една входна рана под косата зад ухото.

Таксиметровият шофьор лежеше върху волана. Посребрялата му коса отзад на врата бе сплъстена от кръв, а гърбът на якето бе потъмнял от изсъхнала кръв.

Кастило измъкна глава от таксито, срещна погледа на шофьора на алфата и въздъхна:

— Копеле гадно!

Чу се ново свистене на гуми близо до входа на сградата и когато вдигна поглед, видя Алекс Дарби да отваря вратата на служебното беемве.

Неколцина полицаи се опитаха да го спрат.

— Пуснете го! — изрева полковник Мунц с глас, на който би могъл да завиди всеки сержант от школата за обучение. След това тръгна към него.

Кастило чу Дарби да пита:

— Той ли е?

— Страхувам се, че е той — отвърна Мунц.

— Мъртъв ли е?

Мунц кимна.

— Прострелян е два пъти в главата.

— Къде е госпожа Мастърсън? — продължи да пита Дарби.

„Господи, дори не се сетих за нея.“

Мунц посочи линейката на Немската болница.

Дарби се отправи към линейката. Мунц го настигна.

— Алекс, мисля, че е упоена — предупреди го той.

— По дяволите! Кой е позволил? — попита вбесен Дарби.

— Според доклада на първия полицай, пристигнал на местопроизшествието, тя е била упоена още когато е дошъл.

— Предполагам, е предадена на грижите на лекар? — попита Дарби.

— С нея са трима лекари — успокои го Мунц. — Аз лично позвъних в Немската болница.

Дарби отиде до линейката, широк ван мерцедес, отвори вратата и се качи.

Кастило усети, че шофьорът е застанал до него.

— Дарби е в линейката с госпожа Мастърсън — съобщи той. — Чух Мунц да му казва, че е упоена, че е била упоена още когато ченгето от Военноморските сили е пристигнало.

— Мамка му! — възкликна шофьорът. — Две огнестрелни рани в главата.

— Шофьорът е прострелян само веднъж.

— Според мен са две — настоя той.

Дарби слезе от линейката и заедно с Мунц се приближи до таксито.

— Алекс — обади се шофьорът. — Съжалявам.

— Всички съжаляваме, Пол — отвърна Дарби.

Дарби се приближи до таксито, оглежда купето дълго, след това се върна при Мунц, шофьора и Кастило.

— Алекс — започна Мунц. — Трябва да я закарат в болница. Не могат да разберат с какво е наблъскана.

— Казаха ми, че не знаят — отвърна Дарби. — Според мен посланикът ще иска да я види още тук. Тръгнал е насам.

— Разбира се — съгласи се Мунц.

Дарби погледна шофьора.

— Пол?

— Според мен става въпрос за убийство — обясни шофьорът.

— Ти съгласен ли си, Чарли? — попита Дарби.

— Възможно е. Не знам.

Второ служебно беемве спря, а след него още едно. Висок изискан мъж слезе от задната седалка, а друг — от седалката до шофьора.

„Това трябва да е посланикът — реши Кастило. — А другият е бодигардът му.“

— Ето го и посланика — потвърди шофьорът.

Кен Лауъри, шефът по сигурността на посолството, и още трима мъже слязоха от второто беемве. Единият бе едър скандинавски тип с почти обръсната глава. Кастило реши, че е от пехотинците в посолството.

Посланик Силвио и Лауъри минаха през кордона от аржентински полицаи. Никой не понечи да ги спре.

„Сигурно ги познават.“

Останалите спряха пред полицаите.

Силвио тръгна към събралите се до таксито.

— Добро утро — поздрави той. — Казвайте.

— Джак е в таксито, господин посланик — каза Дарби. — Прострелян е два пъти в главата.

Силвио погледна Кастило, но не му каза нищо.

— Ваше превъзходителство — намеси се Мунц, — позволете ми пръв да изразя искреното си съжаление.

— Благодаря, полковник — отвърна Силвио на испански. — Някой знае ли какво се е случило?

Преди да получи отговор, Силвио продължи:

— Ами госпожа Мастърсън?

— Тя е в линейката на Немската болница, ваше превъзходителство — обясни Мунц. — Очевидно е била упоена. От похитителите.

Силвио изви вежди, но не каза нищо. Тръгна към линейката. Мунц, Дарби и Лауъри тръгнаха след него. Чарли също закрачи след тях — „Как иначе ще разбера какво става?“

Когато стигнаха до линейката, Силвио се обърна към Кастило.

— Вие сте господин Кастило, нали? — попита той.

— Да, господине.

Силвио почука на задната врата на линейката, отвори и се качи.

Вътре видя двама мъже и една жена в сини болнични престилки, баджове с имената им.

Госпожа Елизабет Мастърсън се бе отпуснала на стол, облегнат на далечната стена в просторната линейка. На лицето й бе поставена кислородна маска, а на едната ръка висеше апарат за кръвно налягане. Лекарката й мереше пулса.

Силвио се приближи до Мастърсън, отпусна се на колене и стисна ръката й.

— Елизабет — заговори тихо той на английски. — Много съжалявам.

Тя го погледна, очевидно объркана, и извърна очи.

— Очевидно е била дрогирана — обясни лекарката.

— Какво сте й дали? — попита Силвио.

— Не можем да направим много, преди да разберем какво й е дадено. Подозираме, че е бупивакаин, но преди да дадем кръвна проба за изследване в лабораторията, не мога да кажа със сигурност.

— Защо не сте я откарали в болницата? — попита Силвио и без да дочака отговор, нареди: — Тръгвайте веднага, ако обичате.

Обърна се към Лауъри.

— Господин Лауъри, вървете с нея. Направете каквото трябва, за да няма проблеми.

— Добре, господине — отвърна Лауъри.

— Вземете колкото хора прецените.

— Добре, господине.

Силвио тъкмо се канеше да слезе от линейката, когато Мунц изрева:

— Капитан Хименес!

Един от мъжете в цивилно облекло, застанал при офицерите от полицията, дотича начаса.

— Осем човека, две коли — нареди Мунц. — Едната кола да кара пред линейката, втората да я следва. Ще има американци. Осигурете безопасността на сеньора Мастърсън. Докладвайте веднага, щом я настанят в болницата. И не допускайте пресата нито до нея, нито до лекарите.

— Si, mi coronel. — Капитан Хименес се обърна и затича, крещейки нареждания. Лауъри хукна след него.

— Благодаря ви, полковник — обърна се Силвио към Мунц. — Кажете какво се знае.

— Тъкмо се канехме да разберем, ваше превъзходителство, преди да пристигнете — обясни Мунц. — Елате с мен, наше превъзходителство.

Мунц ги поведе към полицаите от Военноморската префектура.

— Ти ли беше първият, който пристигна на местопроизшествието? — попита Мунц.

— Si, mi coronel.

„Това ченге направо ще се напикае. Изпитва ужас от Мунц.“

Посланик Силвио забеляза същото. Усмихна се на полицая и подаде ръка.

— Добро утро — поздрави той и Кастило забеляза, че акцентът му е като на местен. — Казвам се Силвио. Аз съм посланикът на Съединените щати и се опитвам да разбера какво става.

— Si, senor.

— Казвай — настоя Мунц.

— Mi coronel, патрулирах по „Пуерто Мадеро“, когато ми се обадиха да дойда тук.

— Какво ти казаха?

— Да разследвам вероятен грабеж и убийство — обясни полицаят, а след това добави с известно нежелание — и някаква луда.

— Знае ли се кой се е обадил? — попита Мунц и погледна над рамото на Кастило. Кастило се обърна и видя, че военноморският командир, който бе разговарял одеве с Мунц, се е приближил.

— Шофьорът на камиона, mi coronel — отвърна командирът.

— Той къде е? Доведете го.

Когато двама полицаи от Военноморската префектура започнаха да блъскат шофьора на камиона, едър изнервен мъж в края на четирийсетте, Мунц им даде знак да престанат и се приближи към тях. Посланикът, Кастило, Дарби и шофьорът го последваха. Флотският офицер също направи крачка, но Мунц му нареди с махване на ръка да остане на мястото си. След това Мунц освободи нервно полицаите.

— Бихте ли ни казали какво знаете, сеньор? — попита Мунц.

Мъжът кимна, след това се обърна и насочи пръст към улицата.

— Пътувах по „Едисън“ — започна човекът — към „Хорхе Нюбъри“, когато видях жената. Клатушкаше се по улицата. Реших, че е пияна.

Той спря и се замисли дали не казва нещо, което не бива.

„Изглежда, не знае кой е Мунц, освен че е важна клечка в полицията, но очевидно се страхува от него.“

— И какво стана?

— Стана ми жал за нея и спрях — обясни той, макар не много убедително, а след това добави: — Беше по средата на улицата и не исках да я прегазя.

Зачака някаква реакция.

— И какво? — подкани го отново Мунц.

— Слязох от камиона и тя буквално ме завлече там вътре — продължи човекът. — Видях таксито, видях какво е станало вътре — и двамата бяха мъртви — извадих телефона и се обадих…

Заблестяха нови сини и червени лампи и се чуха нови сирени. Кастило забеляза, че е направен малък конвой и очевидно чакат знак от линейката. След това лампата на линейката се включи и сирената й зави. Даде на заден и излезе от сградата. Един от полицаите я насочи към подредените автомобили. Кастило забеляза, че автомобилът на посолството е непосредствено зад линейката в конвоя.

След това конвоят потегли.

Когато звукът на сирените заглъхна в далечината, Мунц отново попита:

— И какво?

— Да, господине — продължи шофьорът на камиона. — Жената падна.

— Какво?

— Тя падна — повтори шофьорът. — Не припадна, просто не можеше да се изправи и не разбираше какво й говоря.

— А вие какво й казахте?

— Че полицията идва, че е най-добре да се дръпне от средата на улицата. Опитах се да я вдигна на ръце, но тя се разпищя, затова зачаках.

— Какво стана, преди да пристигне полицията?

— Нищо — отвърна шофьорът, след това се поправи: — Тя пропълзя от улицата — сигурно искаше да се качи отново в таксито…

— Сигурно ли?

— Беше стигнала до тротоара, когато полицаят дойде — каза човекът. — Той нареди да я оставим където е, влезе, огледа таксито и излезе с портфейла на човека.

— Според теб, колко пари имаше вътре? — прекъсна го Мунц.

— Нямаше пари — отвърна шофьорът. — След това се обади за линейка и повика друг офицер, пое я на ръце и я остави на предната седалка на патрулката. Обясни ми, че човекът на задната седалка бил norteamericano дипломат, да не местя камиона и да чакам да дойдат колегите му.

— Кой дойде пръв? — попита Мунц.

— Не помня — сви рамене човекът.

Мунц остана загледан в него за момент, след това премести поглед към посланика, после към Дарби, Кастило и шофьора, сякаш ги питаше дали имат въпроси. Всички мълчаха.

— Благодаря, сеньор — кимна Мунц. — Щом пристигнат хората от техническия отдел, ще снимат камиона, ще го огледат и ще го преместим, за да не стои в средата на пътя. След това ще ви отведат във Военноморската префектура, за да дадете показания и да ви снемат отпечатъци. Ще наредя да охраняват камиона, докато ви няма, ще можете да позвъните на работодателя си и на съпругата си, ако желаете. Ще им кажете, че сте свидетел на инцидент, че сте в полицията, за да дадете показания, и нищо повече. Нито дума за таксито. Разбрахте ли ме?

— Si, senor.

— Благодаря. — Мунц подаде ръка на човека. След това посланик Силвио му подаде ръка и благодари. И Дарби, и шофьорът, и накрая Кастило се ръкуваха с шофьора.

Последваха Мунц към мястото, където военноморският командир стоеше с един полицай.

Пристигна нов автомобил на посолството. Слязоха двамата агенти от Монтевидео.

„Специален агент Юнг е доста изненадан, че ме вижда тук.“

— Полковник — обади се посланик Силвио. — Това са двамата агенти от ФБР, които изпратиха от Монтевидео. Ако е възможно, бих искал да присъстват на разследването…

— Да минат — изрева Мунц.

Агентите веднага тръгнаха към тях.

Мунц се обърна към командира от флота.

— Откарайте шофьора на камиона в префектурата. Искам от него изявление, вие го снимайте и му вземете отпечатъци. Може да се обади на работодателя и съпругата си, но внимавайте да не спомене нищо повече, освен че е бил свидетел на катастрофа. Отнасяйте се добре с него — първото ми впечатление е, че е добър самарянин, — но го задръжте, докато не ви се обадя.

— Si, senor.

— Добре — кимна Мунц към полицая от Военноморската префектура. — Кажете ми какво се случи от момента, в който пристигнахте.

Разказът му бе много точно повторение на казаното от шофьора на камиона.

Мунц погледна агентите на ФБР.

— Ще наредя вие двамата да имате пълен достъп до разследването.

— Благодаря — обади се посланик Силвио.

— Има ли нещо друго, ваше превъзходителство? — попита Мунц.

Силвио отговори, но се обърна към Дарби.

— Децата.

— Жена ми е в дома на семейство Мастърсън — отвърна Дарби.

— Ще изпратя и моята съпруга веднага щом се свържа с нея — реши Силвио. След това попита: — Предполагам, сте направили каквото е необходимо за охраната им.

— Да, господине.

— Ваше превъзходителство, ще изпратя най-добрите си хора и те няма да изпускат сеньора Мастърсън и децата от поглед — намеси се Мунц. — Съзнавам, че вече нямате голямо доверие на думите ми.

— Защо го казвате, полковник? — попита любезно посланикът.

— Двамата със сеньор Сиено седяхме в колата му пред дома на Мастърсън от единайсет вечерта, а сеньор Мастърсън ни се изплъзна.

„Значи така се казва. Сиено. Пол Сиено.“

— Така ли възприемате случилото се? Той ви се е изплъзнал?

— Изплъзна се от нас със сеньор Сиено и хората на сеньор Сиено и моите. Осем човека наблюдаваха къщата, ваше превъзходителство.

— А защо мислите, че си е бил поставил за цел да ви се изплъзне?

— Според мен похитителите са се свързали с него, поискали са среща и са го заплашили, че жена му и децата ще пострадат, ако не дойде сам. Затова е отишъл сам. Нямам представа как е успял, но е бил отчаян и е успял да се измъкне, без да го забележим, а след това е хванал такси — най-вероятно от железопътната гара на „Сан Исидро“ — и е тръгнал към мястото на срещата. Ваше превъзходителство забеляза ли, че таксито не е от градските?

— Да, забелязах — потвърди посланик Силвио. — Честно казано, и аз си представях, че е станало нещо подобно.

— Искрено съжалявам и се чувствам безкрайно неловко, ваше превъзходителство, защото не изпълних дълга си — продължи Мунц.

— Двамата със Сиено сте били в колата на Пол цяла нощ — успокои го Силвио. — Едва ли някой може да ви обвини, че сте проявили небрежност.

— Прецаках нещата отвсякъде, господин посланик, това е истината — намеси се Пол Сиено.

— Според мен не е така, Пол — обърна се към него Силвио, след това се завъртя към Алекс Дарби. — Алекс, би ли останал тук, за да научиш всичко, което излезе? А после отиди в болницата.

— Добре, господине.

— Господин Кастило, може ли за момент?

— Да, господине, разбира се.

Силвио хвана Чарли под ръка и го поведе настрани, за да не чуе никой разговора им.

— Налага се да поговорим, господин Кастило — започна посланикът. — Има ли причина да не го направим веднага? Ще се върнете ли с мен в посолството?

— Да, господине, разбира се.

— Имате ли някаква представа какво става тук, господин Кастило? — попита посланик Силвио, щом се качиха в служебното беемве. — Има ли нещо, което трябва да знам?

— Господине, нямам абсолютно никаква представа какво става — призна Кастило, след това заекна. — Освен че сме се накиснали в шибана бъркотия.

— Аз съм дипломат и не би трябвало да използвам такива изрази, но съм напълно съгласен с оценката ви.

— Моля да ме извините, господине. Изплъзна ми се неволно. Той беше добър човек!

— Наистина — съгласи се Силвио. След това се извини, извади мобилен телефон и натисна копче за автоматично набиране.

— Убили са Джак, любов моя — каза той на испански. — В момента не знам нищо повече. Бетси е упоена и я откараха в Немската болница…

— Не. Дрогирана е. Не упоена…

— Щях да те помоля да отидеш в болницата, но докато не я върнат в пълно съзнание, няма смисъл. Съпругата на Алекс Дарби е при децата на Мастърсън…

— Благодаря ти. На всяка цена вземи поне един от хората на Лауъри със себе си и карайте бавно, за да могат да ви следват от федералната полиция…

— Никой не може да повярва, любов моя. Послушай ме и направи каквото ти казах. Ще ти се обадя пак.

(ДВЕ)

Кабинетът на посланика

Посолството на Съединените щати

„Авенида Колумбия“ 4300

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

08:35, 23 юли 2005

— Предполагам, че ще искате да докладвате на началниците си, господин Кастило — започна посланик Силвио, щом въведе Чарли в кабинета си.

— Да, господине.

— Можете да се обадите оттук.

— Много любезно, господине, но нямам нищо против да…

— Не сме приключили разговора, нали? — прекъсна го Силвио. — Веднага щом разговарям с държавния секретар, ще наредя да ви свържат.

„Дали го прави, за да изглежда на добряк — струва ми се, че си е такъв, — или за да чуе какво имам да кажа?“

— Много ви благодаря, господине.

— След като казах, каквото имам да казвам, нямам представа как да се свържа с държавния секретар по това време на денонощието — във Вашингтон е колко, пет и половина. Едва ли тя ще иска да чуе новините от мен.

— Господине, аз знам как да подходя — призна Кастило.

Посланикът посочи телефона на бюрото си.

Кастило вдигна слушалката и чу:

— Оператор.

— Казвам се Кастило. Трябва ми обезопасена линия с Белия дом. Посланикът е до мен, ако ви трябва разрешение.

Силвио пое слушалката от Чарли.

— Говори посланик Силвио. Господин Кастило има разрешение да се обади в Белия дом и сега, и по всяко време в бъдеще, когато пожелае.

— Благодаря ви — Кастило пое слушалката.

— Белият дом.

— Обаждам се от посолството на САЩ в Буенос Айрес. Моля, проверете дали връзката е обезопасена.

Десет секунди по-късно телефонистката на Белия дом потвърди:

— Връзката обезопасена.

— Обажда се К. Г. Кастило. Бих искал да говоря с държавния секретар, ако обичате.

Той чака цели трийсет и пет секунди, преди да чуе мъжки глас.

— Това е обезопасената линия на държавния секретар.

— Обажда се К. Г. Кастило. Бих искал да разговарям с държавния секретар.

— Секретарят спи, господин Кастило.

— Сигурно. Свържете ме, ако обичате.

Минаха четирийсет и пет секунди.

— Свържете го — нареди Натали Кохън.

— Обажда се Кастило, госпожо секретар.

— Чарли, ти имаш ли представа колко е часът във Вашингтон?

— Да, госпожо. Посланик Силвио би искал да разговаря с вас.

Преди да подаде слушалката на посланика, чу как държавният секретар прошепна: „Господи!“

След това се отправи към вратата. Посланикът махна с ръка, за да му даде знак да остане.

— Обажда се посланик Силвио, госпожо секретар — представи се Силвио. — С прискърбие трябва да ви съобщя, че преди час и половина бе открито тялото на заместник-посланик Дж. Уинслоу Мастърсън. Прострелян е два пъти в главата…

— Секретарят иска да разговаря с вас, господин Кастило. — Посланикът му подаде слушалката.

— Да, госпожо.

— Защо се обади ти, Чарли?

— Знам как да стигна до вас, без да ме изтезават най-различни бюрократи.

— Знаеш ли нещо, което посланикът не знае?

— Не, госпожо. Никой не е наясно какво става.

— Предполагам, вече си разказал на Мат Хол.

— Не съм, госпожо, ще му се обадя веднага след като приключа разговора с вас.

— Искаш ли аз да му съобщя?

— Благодаря ви, но няма да е необходимо.

— Ще се наложи да събудя президента, за да му съобщя новината. Най-сетне снощи ми каза, че те е изпратил там и какво си открил, Шерлок.

— Да, госпожо.

— Ще се чуем пак, Чарли.

— Да, госпожо.

По линията се чуха няколко прищраквания, след това прозвуча нов глас.

— Белият дом. Приключихте ли с разговора?

— Отново разговаряте с Кастило. Бихте ли ме свързали по обезопасена линия със секретар Хол?

— Изчакайте, ако обичате.

— Обезопасената линия на секретар Хол — чу се нов глас.

— Том?

— Говори специален агент Динслър. С кого разговарям?

— Том Макгайър или Джоуел Исаксън да са там?

— Не.

— Казвам се Кастило. Бихте ли ме свързали със секретар Хол, ако обичате?

— Секретарят спи, господине.

„Нарече ме «господине», което означава, че не ме познава.“

— Събудете го, ако обичате.

— Мога ли да попитам за какво става въпрос, господине?

— Повикайте го на проклетия телефон, веднага!

Отговор не последва, но петнайсет секунди по-късно секретарят на Вътрешна сигурност Матю Хол се обади.

— Чарли, просто трябваше да кажеш на Динслър кой си. Не е нужно да го ругаеш — сопна се ядосано Хол.

— Да, господине. Господине, Мастърсън, господин Мастърсън, заместник-посланикът, бе убит.

— Мили боже! — възкликна Хол. — Ами съпругата му?

— Откараха я в Немската болница. Придружават я осем агенти на ДРУ и четирима наши. Копелетата са я дрогирали. Събудила се е — по-точно казано, дошла е в полусъзнание — на задната седалка на едно такси и е открила съпруга си с два куршума в главата.

— Господи, Чарли!

— Да, а той наистина беше добър човек.

— Кога се е случило?

— След полунощ. Изплъзнал се е на охраната — хора на ЦРУ, полковник от ДРУ, истински професионалист, и десетина други — очевидно след това е взел такси, за да се срещне с някого. Вероятно се е канел да плати откуп или да уреди размяната.

— Кажи ми всички подробности. Бавно обаче. Ще трябва да разкажа и на президента, и на Натали.

— Натали вече знае. Посланик Силвио току-що разговаря с нея и тя каза, че ще съобщи на президента.

— Добре, тогава ми разкажи какво знаеш.

— Добре, господине. Няма много освен онова, което вече ви казах. Шофьор на камион е открил госпожа Мастърсън да се лута дрогирана на една улица до пристанището. Била е силно дрогирана. Обадил се е на ченгетата и те открили тялото на Мастърсън, претърсили го, разбрали, че е дипломат, и веднага съобщили на ДРУ. Полковникът от ДРУ, опитен е, знае какво прави, е бил пред къщата на Мастърсън с един от хората на Дарби.

— Човекът на Дарби позвънил на Дарби, Дарби съобщил на посланика, след това и на мен и каза, че изпраща кола да ме вземе. Полковникът от ДРУ, казва се Мунц, беше в автомобила с човека на Дарби. Когато пристигнахме, госпожа Мастърсън бе вече в линейката с кислородна маска; гъмжеше от полиция.

— Дарби, посланикът и шефът по сигурността на посолството Лауъри с някои от хората му се появиха след малко. Щом посланикът се видя с госпожа Мастърсън, я откараха в болница. Полковникът от ДРУ изпрати две коли с осем човека да придружат линейката, а Лауъри и някои от нашите хора тръгнаха с него.

— Как е госпожа Мастърсън?

— Все още не е на себе си, но щом я откараха в болницата…

— Какво, по дяволите, става, Чарли? Кой е организирал всичко това? Защо?

— Никой няма представа, а всеки път, когато ми хрумне нещо, то просто не се връзва.

— Какво, например?

— Нещо с отвличането се е объркало. Защо им е да убиват Мастърсън, след като е отишъл да плати откупа? Защо не са я убили и нея? Застреляли са шофьора на таксито — вероятно защото ги е видял. Защо тогава са я оставили нея жива? Все нещо е видяла. Иска ми се президентът да беше изпратил човек, който знае как да подходи.

— Изпратил е теб — сряза го Хол, след това попита: — Защо мислиш, че Мастърсън се е опитвал да плати откуп? Откъде е взел парите? Нали каза, че похитителите не са се свързали с него?

— Някой се е обадил на Мастърсън снощи. Може би дори преди това. Иначе защо му е да се измъква от охраната на Агенцията и ДРУ, — които наблюдават къщата?

— Така. После?

— А по отношение на парите за откупа е необходим един-единствен телефонен разговор — казва на финансовия си съветник; двамата са стари приятели — и пет хиляди или милион в брой пристигат по най-бързия начин. По всяка вероятност куриерът е пътувал на същия самолет, на който бях и аз, а от Далас има пряка връзка на „Американ Еърлайнс“. Разполагал е с парите и е бил отчаян.

— Ясно — съгласи се замислен Хол и попита: — Ти къде си?

— С посланик Силвио. В неговия кабинет.

— Той знае ли, че си изпратен от президента?

— Да, господине.

— Какво смяташ да правиш? Знаеш, че той ще зададе този въпрос.

— Отивам в болницата. Може би, когато тя дойде на себе си…

— Как мога да се свържа с теб?

— Сантини, приятелят на Джоуел, ми даде мобилен телефон. Нямам представа дали можете да позвъните, но аз със сигурност мога да се обаждам в Щатите.

— Дай ми номера.

Деветдесет секунди по-късно, докато Кастило държеше мобилния в ръка, той звънна.

— Кастило.

— Очевидно става — чу той гласа на Хол. — Връщам се на обезопасената линия.

Две секунди по-късно, Хол заяви:

— Можех да го кажа и по мобилния. Дръж ме в течение, Чарли. Докладвай ми за всичко, което откриеш.

— Добре, господине.

Хол прекъсна, без да каже и дума повече.

— Белият дом. Приключихте ли?

— Да, прекъсвам — заяви Кастило и остави слушалката.

Усети погледа на Силвио.

— Мислите, че Джак Мастърсън се е опитвал да плати откуп ли? — попита той.

— Господине, това е една…

По интеркома прозвуча женски глас.

— Господин посланик, външният министър е на втора.

Силвио посегна към телефона.

— Добро утро, Освалдо.

— Освалдо, винаги ми е приятно да се видя с теб. Когато ти е удобно.

— Чудесно. Ще те очаквам.

— Много ти благодаря, Освалдо. Да, истинска трагедия. Ще те чакам.

Силвио затвори, но задържа слушалката.

— Външният министър иска незабавна среща — каза посланикът. — Каза, че е съсипан. Според мен говореше напълно искрено. Двамата с Джак се разбираха отлично.

Кастило кимна, но не каза нищо.

Силвио дръпна пръст от вилката на телефона и натисна едно копче.

— Силвия, много се радвам, че си тук. Би ли дошла при мен веднага, ако обичаш? Благодаря ти.

Затвори и отново погледна Кастило.

— Външният министър по време на срещата ще ме попита как смятам да процедирам с пресата. За да не го обидя, като отхвърля някое от предложенията му, ще пусна изявлението, преди да дойде.

След миг закръглена жена към края на четирийсетте надникна в кабинета на Силвио. Беше с очила с дебели рамки, които изпъкваха на прошарената й неподдържана коса. Силвио й махна да влезе.

— Добро утро, Силвия — поздрави той.

— При цялото ми уважение, господин посланик, кое му е доброто? Джак беше от най-добрите хора, които познавах. Ами горките деца!

— Силвия, запознай се с господин Кастило. Господин Кастило, това е госпожа Силвия Грунблат, Връзки с обществеността.

Госпожа Грунблат подаде ръка по начин, който подсказваше, че това за нея е необичайно и го смята за пълна загуба на време.

— Какво знаеш до момента, Силвия?

Тя погледна Кастило, сякаш се чудеше дали може да говори пред човек, когото не познава.

— Кен Лауъри ми разказа — заяви тя. — След това ми позвъни, за да ми каже, че е в Немската болница, и преди да дойда в посолството, се отбих там. От него разбрах подробностите.

— Външният министър идва насам. Когато пристигне, искам да му покажа изявлението ни за пресата.

— И какво да се казва в изявлението?

— Още в началото искам да изразим нещо като благодарност към аржентинското правителство, на които сме разчитали още от самото начало на тази трагедия, за положените усилия и за пълното доверие.

Госпожа Грунблат се замисли за около петнайсет секунди.

— Добре. Какво друго?

— Силвия, от теб научих, че когато няма мърдане, трябва да кажем истината.

— А истината каква е?

— Всички знаем, че госпожа Мастърсън изчезна при обстоятелства, които ни карат да мислим, че е била отвлечена, че господин Мастърсън е бил убит, вероятно от похитителите, а тя е оставена в таксито, където е намерено тялото му.

— Добре. Заемам се веднага.

— На него ще му трябват около петнайсет минути, за да стигне до посолството.

— Ще бъде готово, господин посланик.

— Бих искал да погледна написаното от госпожица Грунблат — намеси се Кастило.

Тя му отправи леден поглед.

— Госпожа Грунблат, господин Костело.

— Името ми е Кастило, госпожо Грунблат.

— Искате ли да добавите нещо, господин Кастило? — попита Силвио.

— О, не, господине. Просто искам да знам какво е изявлението ни.

— Мога ли да попитам кой е господин Кастило? — обади се отново тя.

— Работи за президента, Силвия, което означава, че трябва да му казваме всичко, което иска да знае.

— Мога ли да го спомена в изявлението? — попита любопитно тя.

— В никакъв случай — отсече Кастило.

Тя вдигна и двете си ръце, за да покаже, че това няма да излезе от нея при никакви обстоятелства. Чарли й се усмихна.

— Да не би да убивате хората, които надничат през рамото ви, докато работите? — попита той.

— Само ако се опитват да ми надничат в деколтето — отвърна тя. — Толкова ли сте нетърпелив да разберете какво съм намислила?

— Иска ми се да му хвърля едно око, преди да отида в болницата — уточни той.

— Дадено — съгласи се тя.

— Ще ви осигуря кола и шофьор, господин Кастило — предложи посланикът.

— Ще повикам такси, господине.

— Приемете колата — настоя посланикът.

— Благодаря ви, господине.

(ТРИ)

— Какво ще кажете? — попита госпожа Грунблат.

— Точно както го иска посланикът — отвърна Чарли. — До кого ще го изпратите?

— Щом шефът го одобри, ще го пратя по имейла първо на „Хералд“ — английския вестник тук, — след това на Агенция АП, след това на „Ню Йорк Таймс“. След това ще им позвъня, за да ги уведомя, че съм го пуснала. След това на всички останали и на местните медии.

— Може ли едно копие до Карл Госингер във „Фор Сийзънс“.

— Кой е той?

— Работи за немския вестник „Тагес Цайтунг“.

„Той на свой ред най-безсрамно ще перифразира внимателно написаното от вас и ще го изпрати като свой материал.“

Тя го погледна любопитно, но не попита нищо повече.

— Смятайте, че съм го изпратила.

Вратата на кабинета й се отвори и влезе едър мускулест млад мъж в цивилно облекло. Вълненото сако не прикриваше особено успешно пистолета, втъкнат под колана. Кастило бе сигурен, че е пехотинец от охраната.

— Господин Кастило?

— Да.

— Господине, колата ви очаква.

— Готов съм — отвърна Чарли. Погледна госпожа Грунблат. — Благодаря.

— Ако откриете нещо, нали няма да ме оставите на тъмно?

— Вие ще сте втората, която ще научи.

Пехотинецът го поведе към служебното беемве в мазето и задържа вратата отворена.

— Нали нямаш нищо против, ако седна отпред? — попита Чарли.

— Не, господине. Както искате, господине.

Кастило заобиколи и отвори вратата до шофьора. На седалката бе оставен кожен несесер.

— Този несесер твой ли е? — попита той.

— Не, господине, за вас е.

— Посланикът мисли, че имам нужда от бръснене ли?

— Това е оръжието ви, господине. Пистолет.

— Наистина ли?

Кастило дръпна ципа на несесера. Вътре бе поставена полуавтоматичен деветмилиметров „Берета“.

„Много мило от страна на Силвио.“

Кастило извади пистолета от несесера и натисна копчето за освобождаване на пълнителя. Той така и не помръдна. Чарли го огледа. Нямаше пълнител.

— Господине, това е деветмилиметров полуавтоматичен пистолет „Берета“ модел 93.

— Да му се не види.

— Да, господине. Ще изстреля откос при натискане на спусъка.

— Този не може.

— Защо, господине?

— Няма… как им се казва? „Куршуми“ ли бяха?

— Господине, те са в пълнителя.

Показа на Кастило как става и чак тогава разбра, че Чарли се забавлява за негова сметка.

— Какво има, сержант? — попита Кастило и посегна към пълнителя.

— Щаб-сержант, господине.

Той пусна пълнителя с огромно нежелание, Кастило го взе и провери дали в цевта няма патрон, а след това върна пълнителя на мястото му.

— Сержант, бяхме дотук, което ще рече, че за последен път ме наричаш „господине“, защото истината е, че съм най-обикновен войник.

— Господине, посланикът не каза…

— Не разбра ли, че ти казах да не ме наричаш „господине“?

— Извинете, гос…

— Едва ли посланикът знае, че съм войник. Всъщност мога да ти давам заповеди, защото съм майор.

— Да, гос… — започна сержантът. — Майоре, казах го автоматично. Непрекъснато се обръщам към цивилните с „господине“.

— Опитай се да не се обръщаш така към мен, става ли?

— Да, господине. Ох, по дяволите.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса — разсмя се Кастило. — Да вървим, сержант.

(ЧЕТИРИ)

Стая 677

Немската болница

„Авенида Пуейредон“

Буенос Айрес, Аржентина

09:40, 23 юли 2005

Във фоайето на болницата се бяха събрали поне шестима униформени полицаи и когато Кастило попита къде се намира госпожа Мастърсън, един от тях, сержант, се приближи застрашително.

— Сеньор — започна той.

Приближи се висок мъж с хубави дрехи.

— Сеньор Кастило?

Чарли кимна.

— Последвайте ме, сеньор.

— Пий едно кафе — обърна се Кастило към пехотинеца.

— Посланикът нареди да не ви изпускам от поглед.

— Браво, този път нямаше „господине“ — отбеляза Чарли. — Кажи на посланика, че съм ти създавал трудности. Не се притеснявай.

Пехотинецът едва се сдържа да не каже „господине“.

— Ще ви чакам тук.

Високият мъж махна на Кастило да се качи в асансьора и кимна на друг добре облечен мъж, който чакаше в кабината. Мъжът натисна копче на шестия етаж.

Имаше табелка, която показваше, че асансьорът е произведен в заводите на „Сименс“.

„Фоайето е безупречно чисто и лъснато. Има и надпис «RAUCHEN VERBOTEN!» в червено и черно! Когато са я кръстили Немска болница, са имали предвид немски ред и дисциплина.“

Когато вратата се отвори, Кастило видя още униформени полицаи и неколцина от добре облечените мъже, от което заключи, че са агенти на ДРУ.

Високият мъж ги поведе по коридора към една врата, отвори и даде знак на Кастило да влезе.

Полковник Мунц беше в стаята, която се оказа нещо като наблюдателен център. На стената имаше цяла редица монитори — всички до един немско производство.

— Реших, че е най-добре да оставя сеньор Дарби и сеньор Лауъри да поговорят с госпожа Мастърсън — каза вместо поздрав Мунц. — Едва ли в момента изпитва някакви симпатии към аржентинците.

Той освободи високия мъж и посочи мониторите. На два от тях се виждаше госпожа Мастърсън. Беше седнала в леглото, облечена в болничен халат. Лауъри беше от едната й страна, а Дарби от другата. Отпуснатата й ръка беше вързана към система. Чу, че Дарби й говори нещо, но така и не успя да разбере.

— Откога е в съзнание? — попита Кастило.

— От около десет минути — отвърна Мунц. — Откриха наркотик в кръвта й. Дадоха й нещо, за да неутрализира действието му. Очевидно е подействало.

— Не чувам какво си говорят.

Мунц се приближи до мониторите и увеличи звука.

Дарби я уверяваше, че децата й са добре, че ги охраняват аржентинската полиция и хора на посолството.

Кастило имаше чувството, че Дарби повтаря едно и също, което означаваше, че тя все още е под въздействието на наркотика.

Мобилният на Мунц звънна.

Мунц отговори на испански, но продължи на немски.

Скоро стана ясно, че говори с човек, който никак не се впечатлява, че звъни на полковник Мунц от ДРУ. Обясняваше, че се е случило нещо и не е успял да се прибере, както бил обещал, но очевидно това не бе достатъчно. По всяка вероятност полковникът говореше с госпожа Мунц.

Чарли отново насочи вниманието си към Дарби и предпазливите въпроси, които той задаваше на госпожа Мастърсън.

Тя нямаше много за казване. Откакто била похитена и усетила убождане със спринцовка в бедрото, не помнеше почти нищо, докато не се събудила в таксито до мъртвия си съпруг.

Не успяла да види похитителите; дори нямаше представа колко са. Не можеше да каже къде са я отвели. Не можеше да опише стаята, в която са я държали.

На Кастило тъкмо му мина подозрителна мисъл — „Господи, та тя сигурно все още бе под въздействието на бупивакаин“ — когато Мунц му заговори на немски.

— Струва ми се, че говорите немски, хер Кастило.

Чарли се обърна към него.

— Докато разговарях със съпругата си с доста силно изразен хесенски акцент, забелязах отражението ви в огледалото. Усмихвахте се.

„Защо се опитва да излъже? При това Дарби, който е стар близък приятел на семейството?“

— Признавам си, виновен съм — отвърна Кастило на немски. — Майка ми беше германка. От Хесен.

„Трябва на всяка цена да изпратя имейл на «Тагес Цайтунг», за който няма да споменавам пред Мунц.

Освен това трябва да звънна на Певснер.

Защо не му взех телефона; имам само мобилния на Кенеди.

Той или ще ми каже номера, или ще накара Певснер да ми позвъни.

Сигурно просто се страхува. Има защо да я е страх.

Сигурно знае, че Дарби е от ЦРУ и че е в безопасност с него.“

— Ами? — учуди се Мунц. — Откъде в Хесен е майка ви?

„Господи, какво е разбрал? Да не би да ме е свързал с Госингер в «Четири сезона»? И Сантини, и Дарби казаха, че ДРУ са от добрите.“

— От малко градче, наречено Бад Херсфелд.

— Знам го. Семейството на баща ми е от Гисен, а семейството на жена ми — от Касел.

— Как се озовахте тук?

— Роден съм тук. Някой ден може би ще ви разкажа как майка ми и баща ми са пристигнали тук. И родителите на жена ми.

— Добре.

„Тя вече не е под въздействието на наркотика. В момента решава какво да премълчи. Лъже.“

Мунц реши да говори направо.

— Знаете ли нещо за организацията „Гелен“?

Кастило кимна.

Непосредствено след Втората световна война германският щабен офицер Райнхард Гелен, който отговарял за „Източното разузнаване“, се предал на американците и им предал не само данните, с които разполагал, но описал цялата разузнавателна мрежа — която се оказала безценна, защото освен останалите сведения, посочвала внедрените шпиони в Съветската армия и Москва.

В замяна поискал нито един от офицерите му да не бъде съден като нацист, а американците да изтеглят семействата им от Германия на безопасно място — например Южна Америка. Аржентина била съвършено място, а съпрузите им щели да заминат по-късно.

Сделката била сключена.

Когато Кастило чу тази история за пръв път, като кадет в „Уест Пойнт“, остана силно впечатлен. По онова време се питаше кой е взел решението да се разправя с Гелен; сигурно е бил някой високопоставен. Ако навремето се бе разчуло, щял да последва политически взрив.

Още оттогава се опитваше — години наред имаше достъп до секретна информация — да разбере нещо повече. Така и не бе успял. Беше стигнал до заключението, не доказателство, че президентът Хари С. Труман лично е взел решение, вероятно по препоръка на генерал Айзенхауер, който по онова време е бил главнокомандващ в Европа. Непосредствено след смъртта на Рузвелт, Труман се заел със Съветския съюз, който възприемал като огромна заплаха.

— Майка ми е пристигнала тук през 1946 година, а баща ми — през 1950 — продължи Мунц. — Станал един от малкото цивилни инструктори във Военната академия. Почина преди няколко години и бе погребан до Ханс фон Лангсдорф. Името говори ли ви нещо?

— Капитанът на „Граф Шпее“ — отвърна Кастило.

„Защо ми разказва всичко това?

За да ми подскаже, че е от добрите ли?

Може би Дарби го върти на пръста си и той иска да го знам.

Може би иска да си мисля, че е muy simpatico и ще гледам на него като на приятел и ще споделям с него разни тайни.

Само че не мога да си губя времето в разни игрички с него.“

— Когато господин Дарби излезе, ще го помолите ли да ми позвъни? Няма смисъл да чакам.

— Разбира се — кимна Мунц.

(ПЕТ)

Стая 1550

Хотел „Фор Сийзънс“

„Черито“ 1433

Буенос Айрес, Аржентина

10:35, 23 юли 2005

— Ще те заведа на бара да пиеш чаша кафе, докато ме чакаш — обърна се Кастило към сержанта, когато влязоха във фоайето на хотела.

— Пак ще ви напомня, че посланикът ме предупреди да не ви изпускам от поглед.

— Имам нужда от трийсет минути, в които да не си около мен — отвърна Кастило. — Ако сметнеш за необходимо, сержант, обади се на посланика и му предай какво съм казал. Ако ли не, чакай в бара и това ще си остане между нас.

— Бих казал „Добре, господине!“, но вие не ми разрешавате. Само да не ми избягате. Тогава аз ще опера пешкира.

— Ще сляза след трийсет минути, може би дори по-малко — увери го Чарли.

Той остави сержанта в бара, подписа празната сметка — внимателно, за да не види пехотинецът името на Госингер — и се качи на асансьора, за да отиде до стаята си.

Изявлението от посолството още не бе изпратено. Не бе пристигнало нищо за хер Госингер и на рецепцията. Запита се дали госпожа Силвия Грунблат не е пропуснала, или може би нарочно не го бе изпратила. Кастило знаеше, че в момента това няма значение. Извади лаптопа и се опита по памет да възстанови изявлението, написа материал за убития дипломат и го изпрати по имейла на Ото Гьорнер в „Тагес Цайтунг“. Поколеба се дали да не му се обади, но прецени, че той едва ли ще прочете статията веднага, затова бе по-добре първо да позвъни на Певснер.

Алекс Певснер се обади на второто позвъняване.

— Hola?

— Ти ли си, Алекс?

— Преди половин час разбрах какво се е случило. Предполагах, че ще се обадиш, знаех, че нямаш номера ми тук, затова помолих Хауърд да ми остави мобилния си телефон. Трябваше да ти кажа номера. Как е госпожа Мастърсън?

— И това ли знаеш? — попита вместо отговор Кастило и продължи, без да дочака обяснение: — Упоили са я с бупивакаин, така че не помни почти нищо.

— Ще се оправи, нали?

— Да, май да.

— Ана се притеснява.

— Ти нещо чул ли си?

— Източникът ми — много близък на един от най-високопоставените в ДРУ, Мунц — ми каза, че това не било отвличане за откуп.

— А какво е според него?

— Няма представа, полковник Мунц също. Ако чуя нещо, веднага ще ти съобщя. Може ли да ти звъня на мобилния?

— Разбира се.

— Запиши си номера ми тук — нареди Певснер.

— Гьорнер.

— Получи ли материала ми за Мастърсън?

— Добре съм, Карл. Ти как си? Притеснявах се за теб.

— Защо?

— Получих материала. Много е интересен. Засега по Си Ен Ен не са съобщили нищо.

— Всеки момент ще съобщят.

— Силно съм впечатлен от… как казват в Щатите… от размаха, с който действаш.

— Опитвам се да си заработя издръжката.

— Сигурно не ти е останало време да поровиш в онзи скандал за „Петрол срещу храни“, за който ти споменах?

— Наистина не ми остана. Защо питаш?

— Вчера получих материал от кореспондента във Виена. Трябваше да ти звънна, за да ти кажа, но както обикновено нямам представа къде да те открия. Ако си провериш имейла, ще откриеш едно спешно съобщение. Има и едно нервно съобщение на телефонния ти секретар в „Мейфлауър“ във Вашингтон.

— Какъв е този материал?

— Виенската полиция била повикана в апартамент на „Кобенцлгасе“, за да разследват някаква задушлива миризма. Оказало се разложен труп — очевидно човекът е издъхнал преди десет дена, — ливанец, казва се Анри Душон.

Чарли си представи „Кобенцлгасе“, калдъръмената улица в Гринцинг, която води нагоре по хълма към Виенския лес. На върха на хълма се бе запознал с Алекс Певснер.

— Кой е той?

— От всичко, което ми казаха, реших, че е посредник, много важен посредник в сделките „Петрол срещу храни“; говорим за незаконната част.

— Това какво общо има с мен?

— Според моя човек, преди да прережат гърлото на Анри Душон — главата му едва се е държала — са му изтръгнали ноктите и част от зъбите. Бил завързан за стола.

— Господи!

— Не искам някой да ти извади зъбите с клещи, Карлхен, още по-малко да ти пререже гърлото. Просто забрави за аржентинската връзка, за която ти споменах.

— Добре, Ото.

— Ако знаех как да се свържа с теб вчера, щях да те предупредя да не разпитваш нито дискретно, нито никак за „Петрол срещу храни“, за изнасяне на пари в Аржентина или каквато и да е информация, свързана с тези въпроси.

— Не се притеснявай. Няма да ми остане време. Работя над материала с отвличането.

— Сигурно — отвърна Гьорнер.

„Това беше доста открит намек, че знае с какво се занимавам.“

— Една от причините да ти се обадя е, да попитам какво може да накара някой да отвлече съпруга на дипломат.

— Когато дадох статията ти на редактора на чуждестранните новини — ще пуснем материала във всички вестници с твоето име и снимка, — той ме попита: „Мастърсън не е ли футболистът, който пипна седемдесет и пет милиона долара, след като го прегази камион с въглища?“

— Баскетбол, шейсет милиона, камион с бира — уточни Кастило.

— Защо не си го включил в материала, Карлхен? — попита Гьорнер. — Ще видим дали АП, Си Ен Ен и Би Би Си ще споменат нещо. След това или ще ги цитираме, или ще пуснем допълнителен материал.

„Защо, по дяволите, не споменах? Пишех статия, не изявление на посолството.

Защото не съм истински журналист, затова.“

— Трябваше да го включа — отвърна Кастило.

— Та какво каза, шейсет милиона ли? Без съмнение това би подмамило похитителите.

— Един от източниците ми, стабилен е — „Ти го познаваш, Ото. Става въпрос за Алекс Певснер“, — ми съобщи преди малко, че ченгетата от разузнаването — ДРУ, нещо смесено между ЦРУ и ФБР — имат съмнения, че похищението и убийството нямат нищо общо с откупа.

— Ето ти още една причина да не прекаляваш с въпросите, когато си далече от дома. По света има доста неприятни хора, Карлхен. Хората, които искат да привлекат внимание, като отвлекат съпругата на американски дипломат, няма да се поколебаят да ликвидират журналист от някакъв германски вестник, позволил си да задава неподходящи въпроси.

— Ото, вече съм голямо момче.

— Което открай време се вре между шамарите — отвърна Гьорнер. — Има и още нещо, което не си споменал в материала, Карл. Какво ще стане?

— Как така?

— Посланик Джо Блоу заяви, че тялото на Мастърсън ще бъде върнато в САЩ и погребано в националното гробище „Арлингтън“. Нещо такова.

— Не знам, Ото. Щом разбера, веднага ще ти изпратя подробностите.

— Редакторът ти би искал, стига да е възможно, да придружиш тялото до Съединените щати и да отразиш погребението.

— Не съм сигурен, че ще стане.

— Аз пък не съм сигурен, че щеше да отидеш, ако можеше. Но си оставам един стар човек, който се притеснява за кръстника на децата си, затова опитах.

— Ото…

— Чакай малко — спря го Гьорнер. След малко пак заговори: — Току-що дойде от агенция Франс Прес — обясни той. — Те казват седемдесет милиона и бейзболен играч.

— Можеш да ми вярваш, че милионите са шейсет и става дума за баскетбол.

Мобилният на Кастило иззвъня.

— Мобилният ми звъни, Ото. Ще те държа в течение.

— Първо ми дай номера на въпросния мобилен, след това кажи на Ото номера на стаята си във „Фор Сийзънс“.

— Моля те, Карлхен, бъди внимателен — повтори Ото.

— Добре. Благодаря ти, Ото.

— Auf wiedersehen, Карлхен.

— Много се извинявам — каза Кастило в мобилния. — Говорех по другия телефон.

— Колко време ще ти бъде необходимо, за да стигнеш до обезопасена линия, Чарли — попита секретарят на Вътрешна сигурност.

— Десет-петнайсет минути.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — заяви Хол. — Чакам те. Той е направо побеснял.

Връзката прекъсна.

Кастило не се съмняваше, че побеснелият е президентът на Съединените щати.