Хотел „Фор Сийзънс“
„Черито“ 1433
Буенос Айрес, Аржентина
21:05, 23 юли 2005
Пехотинецът — за когото Кастило бе научил, че е щаб-сержант Роджър Маркъм, на двайсет години, от Демойн, Айова, на седемнайсет едва завършил „Парис Айлънд“, влязъл в Багдад заедно с пехотинците, а след това назначен към батальона охранители на посолства, — спря беемвето „545i“ пред „Фор Сийзънс“ и отвори вратата.
Кастило го стисна за ръката.
— Роджър, ако още веднъж се опиташ да ми отвориш вратата, кълна се, че ще съжаляваш.
Маркъм го погледна недоумяващо.
— Минава девет — отбеляза Кастило. — Самолетът ще кацне около единайсет и половина, което означава, че трябва да тръгнем около единайсет. Какви са ти плановете за следващите два часа?
— Ще чакам.
— Къде?
— Тук.
— Можеш ли да оставиш колата тук?
— С дипломатически номера е. Мога да я оставя навсякъде.
— Върви да я паркираш, Роджър. Ето там. — Кастило посочи входа на подземния гараж на хотела. — След това се качи в стаята ми и ще подремнем.
— Както кажете, гос…
— Пак ли започваш? — попита Кастило. — Какво ви правят в „Парис Айлънд“, да не би да ви карат да правите по петдесет лицеви опори всеки път, когато забравите да кажете „господине“?
— По петдесет, понякога по сто. Извинете.
— Няма проблем, но поне опитай.
Маркъм кимна.
— Върви да паркираш — нареди Кастило и слезе.
Докато минаваше през фоайето, се сети, че не бе резервирал стаи за Бети Шнайдер и Джак Бритън.
Оказа се, че не е толкова лесно да намери места.
Хотелът бе почти пълен, както му каза заместник-управителят. След десет минути пред компютъра беше решено хер Госингер да се премести от апартамент 1550 в апартамент 1500. Новият беше много по-грамаден, отколкото на Кастило му трябваше, и значително по-скъп.
Замисли се дали да не остави Бети в 1500, но после се отказа.
„Сигурно ще реши, че луксозното настаняване е част от подлия ми замисъл да я тръшна в леглото.
Ако знаех, че ще стане, щях да ангажирам целия проклет етаж.“
След като се изнесе от 1550, там бе преместен някой друг, което пък на свой ред освободи 1510 и 1518, приятни единични стаи с изгледи към „Авенида 9 Хулио“ и пристанището. И в двете имаше спални. Кастило попита заместник-управителя коя е по-далече от 1500 и разбра, че е 1518.
— Настанете сеньора Шнайдер в 1518, ако обичате.
— Искате ли да оставим бутилка шампанско и цветя — може би рози — за младата дама, сеньор Госингер?
— Не е много уместно, благодаря ви.
„Ако зависи от младата дама, връзката ни ще си остане професионална и платонична.“
Нямаше много за местене от апартамент 1550 в 1500, а и две пикола и сержант Маркъм му помогнаха, но докато приключат, стана девет и половина.
— Смятам да изпия една — призна Кастило и извади бира от барчето, — а след това геройски ще подремна. — Подаде бутилка на Маркъм и добави: — Предлагам и ти да направиш същото.
— Аз май не трябва да пия — отвърна Маркъм.
— Повярвай ми, Роджър, длъжен си да изпиеш една бира.
Сержант Маркъм се опъна на канапето в хола, а Кастило се отпусна на огромната спалня. Първият образ, който се появи в главата му, похотлив и страстен, бе на специален агент Шнайдер.
Най-сетне успя да пропъди образа й, като си представи Джак Пачката Мастърсън в таксито.
„Господи, та това беше тази сутрин!“
Когато мобилният му звънна, той сънуваше. В съня му сержант Шнайдер беше много по-любвеобилна, отколкото наяве.
Погледна часовника си. Беше спал петнайсет минути.
— Кастило.
— Надявам се да съм те събудил или поне да съм прекъснал нещо неприлично — заяви познатият глас на майор Х. Ричард Милър.
„Добре че не знаеш, копеле грозно! Откъде докопа този номер?“
— Как е коляното?
— Как може да е според теб? След като всички гадове и братята им ровиха в него цял един месец с какви ли не остри инструменти за мъчение?
— Какво става, Дик?
— Не успяваме да открием онзи тип Лоримър в Париж, а Господ ми е свидетел, че опитахме всичко. Да знаеш, мой човек, че сме ти навъртели бомбастична телефонна сметка.
— Защо ми се струва, че не се обаждаш от леглото на болката, което ти бяха определили в „Уолтър Рийд“?
— Честно да ти кажа, с радост приех любезното ти предложение да споделя скромната ти квартира — заяви Милър. — В момента кротко си лежа на канапето ти в „Мейфлауър“. Утре сутринта ще ме закарат в офиса ти в комплекс „Небраска“, където ще полегна на другото ти канапе.
— Ами Лоримър?
— Най-накрая открихме един адрес на „Рю Мосю“ 7 и телефонен номер. Никой не отговаря на телефона. Исаксън се обади на някакъв тип от Тайните служби, дето работел в Париж. Човекът отишъл на място. Портиерът казал, че няма никаква представа къде се намира Лоримър, но той често заминавал по за една-две седмици. Колата му била в гаража. Исаксън каза, че щял да помоли секретар Хол да говори със секретар Кохън да нареди от ООН да разберат къде е. Освен това Исаксън нареди да ти звънна и да ти кажа всичко.
— Благодаря, Дик. Ти достатъчно добре ли си, за да започнеш работа?
— Добре съм. Доколкото разбирам, любовта на живота ти още не е пристигнала.
— Майната ти. Ако говориш за Бети Шнайдер, ще кацне около единайсет и половина местно време.
— Два часа ли е разликата?
— Тук е почти десет.
— Един приятелски съвет, въпреки че съм почти сигурен, че ще го пренебрегнеш. Опитай се за разнообразие да мислиш с горната глава, преди да натвориш някоя тъпотия с тази жена.
— Мили боже! — избухна Кастило. — Тя вече не е ченге и не мога да й се пусна. Работи в Тайните служби и ми е подчинена. Все още се приемам за офицер и джентълмен. Така че майната ти, Дик!
Последва кратко мълчание, след това Милър заговори отново:
— Чарли, приятелю, нямаш представа колко ме зарадва избухването ти. Ще ти звънна пак.
Той затвори.
Кастило седна в леглото и запали лампата.
„Представа нямам откъде дойде това избухване, но си струваше. Не мога да тръгна да свалям специален агент Шнайдер. Дори не бива да мечтая за нея.
Тъпа работа. Тя отдавна ми даде да разбера, че изобщо не я интересувам.
Радвам се, че Дик повдигна въпроса.
Аз съм способен да скапя нещата и сигурно щях да го направя.
Ама какво, по дяволите, ми става?“
С едно-единствено движение той остави мобилния на нощното шкафче и се отпусна на леглото.
След малко отново се изправи, взе телефона и натисна копчето за автоматично набиране на Хауърд Кенеди.
Кенеди се обади след третото позвъняване.
— Ало?
— Събудих ли те, Хауърд?
— Не, не си.
— В хотела ли си?
— Защо?
— Мислех да пийнем по едно. В бара има джаз квартет.
— Много си мил, но вися под дъжда на „Езейза“ и вардя наземния персонал, на които нямам абсолютно никакво доверие, докато товарят безобразно скъпите — и много нервни — коне на самолета. Ще се възползвам от поканата ти някой друг път.
— И ти ли ще пътуваш с конете, докъдето отиват?
— Ами, да.
— Нали ще се върнеш скоро?
Мълчанието на Кенеди показа, че няма намерение да отговори на въпроса.
— Жалко — продължи Чарли. — Тази вечер пристигат твои стари приятели.
Проточи се ново мълчание и Кастило реши, че Кенеди няма намерение да му отговаря повече, но Хауърд най-сетне се обади.
— Следователският екип от Куонтико ли имаш предвид?
— Не знам откъде са, но са излетели от Вашингтон.
— Знаеш ли им имената?
Този път Кастило се поколеба, преди да отговори.
„Защо да не му дам имената? Какво толкова?“
— Мога да ги науча веднага, след като слязат от „Гълфстрийма“.
— Това кога ще стане?
— Около единайсет и половина. Казах на един друг от бившите ти съратници да посрещне самолета и да им осигури квартира.
— Как се казва?
— Юнг. Работи в Монтевидео…
— Китаец, нали? Досаден дребен палячо? Кръгло лице, един и седемдесет и пет, около осемдесет килограма?
— Да, познаваш ли го?
— Много добре при това. Какво ти каза, че прави в Монтевидео?
— Нищо не ми е казал. Имам чувството, че е от бившите ти колеги, които се занимават с пране на пари. Посланикът е помолил посланика в Монтевидео да разбере дали някои от агентите имат опит с отвличания, затова са изпратили Юнг и още един тук.
— Как се казва?
— Не си спомням. Но мога да проверя.
— Къде кацат? Тук ли?
— На „Хорхе Нюбъри“. Има и товарен самолет, който ще кацне на „Езейза“ приблизително по същото време.
— Току-що видях един с униформа на полковник от Военновъздушните сили, заобиколен от аржентински клечки от Военновъздушните сили. Чудех се какво става.
— Трябва да върна семейството и тялото час по-скоро.
— За какво искаше да си говорим, Чарли, докато слушаме джаз квартета?
— Искаше ми се да те питам дали случайно не си чувал за някой си Жан-Пол Лоримър.
В отговор Кенеди повтори по букви името на Лоримър.
— Точно така.
— Никога не съм чувал, но ако ми изпратиш онези имена, с удоволствие ще се поразровя.
— Дадено. Как да ти ги пратя?
— С есемес. Как иначе?
— Мислех, че заминаваш.
— Ще замина, след като получа имената.
— Разбрахме се.
— И още нещо, Чарли. Каквото и да прави Дейвид Уилям Юнг Младши в Монтевидео, почти със сигурност няма нищо общо с пране на пари и счетоводство.
— Искаш да кажеш, че търси теб ли?
— Това също, разбира се. Исках да кажа друго. Той е голяма клечка. Такива като него не ги похабяват, като ги пращат да ровят за мръсни пари.
— Говориш така, сякаш го познаваш добре.
— Вече ти казах, че го познавам. Едно време работехме заедно.
— Кажи ми още нещо.
— Нали вече ти казах. Чакам имената, Чарли.
Кенеди затвори.
Международно летище „Хорхе Нюбъри“
Буенос Айрес, Аржентина
23:05, 23 юли 2005
Сержант Роджър Маркъм тъкмо зави с беемвето на посолството по „Авенида 9 Хулио“, близо до хотел „Фор Сийзънс“, когато радиостанцията изпращя.
— Юнг за Кастило.
Кастило се огледа, за да открие микрофона, когато Маркъм му го подаде. Той го пое от сержанта и натисна копчето.
— Да.
— Господине, самолетът ще бъде прибран в частен хангар отстрани.
— Ясно. Благодаря.
— Господине, ще се приземят след четирийсет и пет минути.
— Ясно. Благодаря. Вече сме тръгнали.
— Край.
„Не само че ми каза къде ще бъде самолетът, нещо, което не е длъжен да направи, ами ме нарече «господине». Може пък да е приел, че аз съм главният и е най-добре да се разбираме, но, от друга страна, не бива да забравям възможността всички във ФБР да са получили сведение, че Кастило се познава с Кенеди, и той да си е въобразил, че ще станем приятели. А пък аз може да се изпусна и да кажа нещо, което да го насочи по следите на Хауърд Кенеди.
Кенеди какво имаше предвид, когато каза: «Каквото и да прави Дейвид Уилям Юнг Младши в Монтевидео, почти със сигурност няма нищо общо с пране на пари и счетоводство.»“
— Спокойно можеш да намалиш, Роджър. Ще кацнат след четирийсет и пет минути.
— Прекалено бързо ли шофирам, господине?
— Искаше ми се да спрем някъде да пием по едно кафе — предложи Кастило. — Да се върнем ли в хотела?
— Край реката до летището има най-различни ресторанти.
— Избери някой.
— Да, гос… Добре.
— Не се възгордявай, Роджър, но ми се струва, че има надежда да се оправиш.
Валеше като из ведро, когато пристигнаха при пистите за граждански самолети на „Хорхе Нюбъри“. Кастило дори се усъмни, че „Гълфстриймът“ ще успее да кацне.
Пистата беше само една, вървеше успоредно на Рио де ла Плата и едва ли беше много забавно да се опитваш да приземиш самолет в бръснещия вятър и стихийния дъжд.
Пред един от хангарите забеляза беемве с дипломатически номер, два минибуса мерцедес бенц — „Трафик“, и двата с лепенки „CD“ на предните прозорци, и пежо с аржентински номера.
Когато сержант Маркъм паркира до бусовете, Кастило забеляза, че в единия е запалена лампата на купето и забеляза специален агент Юнг, стиснал вестник, да ги наблюдава. В буса седеше и майор от Военновъздушните сили.
„Ако остана тук, Юнг ще трябва да се пречупи и да дойде, като по този начин ще ме признае за Краля на парада. Но сигурно ще е мокър до кости и ще изцапа седалките. Освен това ще мога да го огледам по-добре в буса, отколкото тук. Иска ми се да видя изражението на очите му.“
Кастило се обърна към Маркъм.
— Предполагам нямаш чадър. — Сержантът веднага измъкна чадър, сякаш бе магьосник. Кастило се засмя доволно. — Благодаря ти, Роджър.
Когато Кастило приближи буса и вратата се отвори със свистене, двама мъже изскочиха от пежото, разтворили вестници над главите си, и хукнаха към него.
— Какво ще кажеш, Юнг? Дали ще успеят да кацнат?
— Сеньор Кастило? — заговори единият от мъжете. Когато Чарли се обърна, той му подаде предавател. Беше включен на честота, която по всяка вероятност ловеше разговорите на диспечерската кула на „Хорхе Нюбъри“.
Той го приближи до ухото си. Чу съскането и пращенето, но след миг звукът се изчисти.
— „Хорхе Нюбъри“, говори американски „Еър Форс 0477“. Виждам пистата ви — обяви весел и уверен американски глас.
Кастило върна предавателя на аржентинеца.
— Благодаря ви. — След това се обърна към Юнг. — Точно навреме.
Избра си място така, че да вижда всичко през предното стъкло.
Отначало не успя да различи нищо, ала след няколко секунди забеляза първо навигационните светлини, а после блесна ослепителен лъч от бордния прожектор.
Блестящият бял „Гълфстрийм С–37А“ на американските Военновъздушни сили се сниши и докосна пистата веднага след обозначителната линия. Надписът „СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ“ изпъкваше дръзко отстрани на корпуса. Буквите бяха осветени, така че всеки да ги забележи, което подсказа на Кастило, че самолетът принадлежи на 89-та президентска въздушна група от военновъздушната база „Андрюс“ в Мериленд. Единствено техните самолети бяха толкова качествено боядисани.
Кастило усети как гърлото му се стяга. Все едно че националното знаме се развяваше в далечна чужда страна. Както бе в случая.
— Боже, красива птичка! — възкликна тихо майорът от Военновъздушните сили.
— Точно това си мислех и аз, майоре — усмихна се Кастило и подаде ръка на майора. — Казвам се Кастило.
— Да, господине, знам. Аз съм Джосман.
— Вие ли ще се погрижите за екипажа?
— Администрацията на посолството ще настани всички в хотел „Лас Пампас“ — отговори вместо майора Кастило. — Предполагам, че са се обадили преди това. Нали няма проблем?
„Хитър гадняр си ти, нали, Юнг?“
— Очевидно е взел разрешение от посланика — отвърна Кастило. — Ти доволен ли си от настаняването?
— Да, господине.
— Юнг, ще ми трябва списък на хората от ФБР — заяви Кастило. — Включи своето име и на другия агент от Монтевидео. Само имената и с какво се занимават, ако не са специални агенти. Така и така ще правите този списък, защо не направите и още един с имената на хората на ФБР в Уругвай?
— Ще бъде готов утре сутринта.
— Не можеш ли да го направиш сега? Ще дам едно копие на тези господа, за да го предадат на полковник Мунц. — Той се поколеба, след това попита на испански: — Нали работиш с El Coronel Мунц?
Мъжът кимна.
— Благодаря ви, сеньор Кастило — отвърна той. — Тъкмо се канех да помоля за същото. Ако разполагам с имената, няма да има никакъв проблем с имиграционните власти.
— Виждаш ли, Юнг — усмихна се широко Кастило с надеждата задоволството му да жегне Юнг. — Захващай се.
— Веднага, господине.
„Не е свикнал да му нареждат. Също като Хауърд Кенеди, друг, нищо че е вече бивш надут пуяк от ФБР. Какво, по дяволите, прави в Уругвай?“
— Ето го — обади се майор Джосман от Военновъздушните сили и посочи към пистата.
Кастило вдигна поглед и забеляза, че „Гълфстриймът“ рулира по пистата.
— Само един чадър ли имаме? — попита той.
— Аз съм донесъл няколко — отвърна Джосман.
„Гълфстриймът“ спря пред частния хангар и светлините вътре блеснаха. Отвътре излезе група от националната жандармерия, повечето с автомати, строиха се в редица и застанаха мирно, без да обръщат внимание на дъжда. Офицерът отдаде чест.
Майор Джосман взе два чадъра, отвори единия вътре в буса, след това се опита безуспешно да го промуши през вратата. Накрая се отказа, сви го, излезе гологлав под дъжда и чак тогава го отвори.
— Майоре — нареди Кастило, — всички са тук. Могат да се справят с багажа по-късно.
Майорът кимна и тръгна към спрелия „Гълфстрийм“, докато моторите тихо виеха.
Вратата се отвори и се появи набит мъж. Майорът му подаде втория чадър. Посочи буса и непознатият кимна, отвори чадъра и пое към буса.
Специален агент Елизабет Шнайдер беше следващата.
Сърцето на майор Кастило трепна.
Специален агент Шнайдер се огледа, забеляза буса, видя седналия вътре Кастило, усмихна се и му махна.
Сърцето на майор Кастило трепна отново. Този път по-силно.
Джосман задържа чадъра над главата на специален агент Шнайдер и я придружи до автомобила. Стигнаха до вратата тъкмо когато набитият мъж влизаше.
— Казвам се… — понечи да се представи той, но в следващия момент забеляза агент Юнг. — А, здрасти, Дейв.
Юнг вдигна глава от жълтия бележник.
— Здрасти, Пол — отвърна той. — Господин Кастило, това е специален агент Пол Холцман.
— Знам, че трябва да докладвам на вас, господине — каза Холцман. — Аз съм старши агент.
Не протегна ръка за поздрав.
— Дайте чадъра си на майора, ако обичате — помоли Кастило. — И седнете. Ще кажа, каквото имам да казвам, когато всички се качат.
Кастило бе твърдо решил да поздрави сдържано специален агент Шнайдер.
Тя провали плановете му с усмивка, настани се до него и небрежно отпусна ръка на рамото му, преди да седне.
— Здрасти, Чарли — прошепна тя толкова близо до ухото му, че той усети дъха й.
Мента. Сигурно са им раздали дъвки заради налягането, тъй като самолетът се бе спуснал прекалено бързо.
Така че планът му да поздрави специален агент Шнайдер с „Радвам се да те видя отново, Шнайдер“, бе заменен с „Господи, много се радвам да те видя.“
Освен това усети парфюма на специален агент Шнайдер и в същия момент осъзна, че специален агент Юнг не е пропуснал да забележи какво става.
Бяха необходими няколко минути, докато всички изчакат чадъра, за да слязат от „Гълфстрийма“ и да се качат в буса, включително и екипажът. Специален агент Джак Бритън пристигна пети. В първия момент Кастило не го позна. Последния път, когато се бяха видели, Бритън бе с проскубана рошава брада, облечен в арабска роба, а в косата му бяха вплетени мъниста.
Сега бе късо подстриган, с костюм с хубава кройка. Прилича, каза си Кастило, на Колин Пауъл.
Бритън стисна здраво ръката му.
— Не знам какъв е протоколът — сигурно трябва да се обръщам към тебе с „господине“ — но много се радвам да те видя.
— Чарли става, Джак. И аз се радвам да те видя. Готов ли си да се захващаме за работа?
— Ако може първо да отскоча до едното място, защото тоалетната в самолета се скапа някъде над Бразилия. И ми се ще да похапна нещо.
— Предполагам, че в хангара има тоалетна. Държиш ли да отидеш, защото няма да се бавим? След това имаме десетина минути път до хотела.
Бритън погледна плющящия дъжд и реши.
— Ще почакам.
Докато траеше разговорът им, Кастило усещаше бедрото на агент Шнайдер притиснато до своето сигурно защото седалките в буса бяха правени за дребосъци.
Най-сетне всички се качиха.
Кастило се изправи и се обърна така, че да го виждат всички.
— Моля за внимание — започна той и когато всички погледи се насочиха към него, той продължи: — Казвам се Кастило. Предполагам, известно ви е, че отговарям за разследването от американска страна на убийството на господин Мастърсън и похищението на госпожа Мастърсън. Освен това отговарям за безопасността на семейство Мастърсън, докато са в Аржентина. — Самото разследване се води от аржентинските власти, под пълния контрол на ДРУ. Предполагам, всички знаете какво е ДРУ.
Усети леко подръпване, свали поглед и първото, което забеляза, бе, че очите на агент Шнайдер са станали по-дълбоки и прекрасни, отколкото ги помнеше. Тя поклати леко глава, колкото да покаже, че няма представа какво е това ДРУ.
— На вас двамата с агент Бритън ще ви обясня допълнително, агент Шнайдер — реши той и продължи. — Беше решено и разследването, и съдебният процес да бъдат извършени от аржентинските власти.
— И кой го е решил? — попита специален агент Холцман.
— Аз го реших и посланик Силвио се съгласи — отвърна Кастило. — Ще ви обясня какво още сме решили с посланика. Забраняват се всякакви връзки с федералната агенция във Вашингтон или където и да е другаде без одобрението на посланик Силвио или моето. Искам да сме наясно по този въпрос още отсега. Някакви въпроси?
Един от агентите в дъното на буса се обади:
— Искате да кажете, че не мога да позвъня на жена си, за да й кажа, че съм пристигнал и съм добре, така ли?
— Можете да звъните на когото искате, но без да споменавате каквото и да е за положението тук. Ясно ли е?
Последва шепот.
— Тази вечер няма да предприемаме нищо. Специален агент Юнг ще ви закара в хотела ви, ще ви нахрани и така нататък. Утре сутринта ще ви информирам, а вие, агент Холцман, решавате къде да се срещнете с аржентинските власти. Те се съгласиха да ви съобщават всичко, което открият, но искам да ви напомня, че разследването си е тяхно и ще работят по начин, по който те намерят за добре. Ние сме тук, за да помагаме, нищо повече. — Що се отнася до госпожа Мастърсън, по ред причини, включително и защото е била упоена от похитителите и е все още в болница, освен ако няма някоя основателна причина да я разпитва ФБР, разговорите с нея ще се провеждат от специален агент Сантини от Тайните служби и специален агент Шнайдер. Ако я разпитва човек от ФБР, ще става в присъствието на един от тях двамата или на господин Алекс Дарби.
— Кой е той? — попита Холцман.
— Търговски аташе на посолството. Посланикът му има пълно доверие, госпожа Мастърсън също, аз също.
— Какво, по дяволите, ще правим ние? След като дори не можем…
— Тук сте, агент Холцман — прекъсна го Кастило — поради същата причина, поради която съм изпратен и аз. По нареждане на президента.
— Мога ли да задам един въпрос, господине? — обади се пилотът подполковник, вероятно капитан на самолета.
„Интересно, колко ли време ще му трябва на Юнг, за да съобщи на подполковника, че надутият тип, който раздава заповеди, е нищо и никакъв армейски майор?“
— Да, господине, разбира се.
— Докога ще ви бъде необходим „С–37“?
— Ще мога да ви дам отговор, на сутринта подполковник, след като получа заповедите си. Друг отговор в момента не мога да ви дам.
— Добре. Какви са мерките за сигурност?
— Отрядът с кафяви униформи навън — онези с автоматите — ще охранява „Гълфстрийма“, подполковник. Те са от Националната жандармерия.
— Смятате ли, че това е достатъчно?
Кастило усети погледите на хората от ДРУ.
— Смятайте, че проблеми няма да има, подполковник.
— Добре. Благодаря ви, господине.
— Няма какво друго да ви кажа. Ще дам на агент Юнг номера на мобилния си телефон, за да се свърже с мен, ако има нещо, но много ви моля, не ме търсете, ако не е важно. На крак съм тази сутрин от шест и половина и ми се иска да си легна.
— Сигурно — подхвърли тихо агент Юнг с многозначителна усмивка.
„Копеле мръсно!“
— Готов ли е списъкът с имената, агент Юнг? — попита Кастило и му се усмихна топло.
Започна да вали още по-силно и Кастило си каза, че ако „Гълфстриймът“ бе пристигнал десет минути по-късно, нямаше да може да кацне.
„Къде другаде, освен на «Езейза» можеше да се кацне? И колко гориво му е оставало? Полетът от «Андрюс» е доста дълъг.“
Сержант Роджър Маркъм се намокри целият, докато стигне от беемвето до буса, а и след това докато открие багажа на Бети и Джак в другия бус и го прехвърли в колата.
Докато Бети тичаше към автомобила, вятърът изтръгна чадъра от ръката й, а Кастило се чудеше как изобщо е успяла да го задържи. Беше цялата мокра, когато Кастило и Бритън хукнаха от буса към беемвето. Бритън седна отпред.
„Не съм го избутал. Този път капризният пръст на съдбата ме тласна на задната седалка.
Я престани! Един офицер и джентълмен не се сваля с подчинените си.
За бога, запомни го!“
Майор Кастило се усмихна на специален агент Шнайдер. Тя цялата трепереше.
— Студено ли ти е, Шнайдер? — попита той.
— Замръзвам — призна тя. — Тук да не би да е зима?
— Точно така. Трябваше да ви предупредят. Ето, вземи сакото ми.
„Първото задължение на офицера е да се погрижи за хората си.
А тя е от моите хора. Не го забравяй!“
— Благодаря — отвърна тя.
От летището до „Фор Сийзънс“ пътят бе десет минути. По средата на пътя дъждът отслабна. Когато спряха пред хотела, бе спряло да вали.
Портиерът се появи веднага и се погрижи за багажа.
— Роджър, ти гладен ли си? — попита Кастило.
— Не, гос… Не, не съм.
— Прибирай се и си вземи горещ душ. Утре в седем и половина да си тук.
Сержант Маркъм кимна и се качи обратно в автомобила.
— Много мило — призна Джак Бритън, докато оглеждаше хотела.
— Не искам да хване пневмония — отвърна Кастило и кимна към отдалечаващото се беемве.
— Кой е той? — попита специален агент Шнайдер.
— Пехотинец от охраната на посолството.
— Забелязах подстрижката — призна тя.
— Значи няма с какво да отидем на ресторант…
— Може ли да влизаме? — помоли специален агент Шнайдер. — Тук е студено.
— Извинявай. — Той веднага отвори вратата. Забеляза, че от подгъва на полата й по лъскавия мраморен под капе вода.
Тя се отправи към рецепцията и веднага й подадоха ключа.
— Да се разберем за вечерята — обади се Кастило.
— Полунощ е. Има ли нещо отворено по това време? — прекъсна го Джак Бритън.
— Това е Аржентина. Тук сядат да вечерят в десет — обясни Кастило. — А и в хотела има ресторант.
— Не ми се облича специално, за да отидем в ресторанта — недоволстваше специален агент Шнайдер и майор Кастило веднага си я представи под горещия душ. — Само че умирам от глад.
— Ами обслужване по стаите? — попита Бритън.
— Става. Искате ли?
— Има ли достатъчно място в стаите, за да седнем и тримата да хапнем? — попита специален агент Шнайдер. — Не ми се иска да ям седнала на леглото.
— Моята е достатъчно голяма — отвърна Кастило.
— Значи става — сви рамене Бритън. — Искаш ли да ни поръчаш вечеря, докато вземем по един душ? Никой от нас не знае испански.
— Какво ви се яде?
— Все едно какво, стига да е топло и придружено с двоен „Джак Даниълс“.
Специален агент Шнайдер се разсмя и влезе в асансьора.
— Направи ги два — отвърна тя и подаде сакото на Кастило.
Майор Кастило забеляза, че без якето мократа рокля прилепва към тялото й като втора кожа. Извърна очи.
— Аз съм в 1500 — каза той, докато слизаха от асансьора. — В края на коридора. Ще поръчам вечеря.
Асансьорът го накара да си спомни за Хауърд Кенеди.
„По дяволите, не му пуснах имената.“ Бръкна в джоба на сакото за листа, който бе написал Юнг. Беше целият мокър, но се четеше.
Внимателно остави мокрия лист на стъклената масичка за кафе в хола, след това влезе в спалнята и се съблече.
Четирите години в „Уест Пойнт“, час 202 — „Лична хигиена“, или как да вземеш душ за нула време — си казаха думата. Пет минути по-късно се бе изкъпал и преоблякъл в нов панталон и риза.
Първо позвъни на обслужване по стаите и поръча вечеря плюс бутилка „Джак Даниълс“, а след като размисли, поръча и бутилка „Феймъс Граус“ и две бутилки каберне совиньон „Сенетин“. На обяда с посланик Силвио двамата пиха същото вино и както посланикът каза, то бе наистина превъзходно.
След това се обади на пиколото и му каза, че костюмът му е мокър и на всяка цена трябва да е сух и изгладен до шест и половина сутринта. Пиколото отвърна, че няма проблем, което накара Кастило да реши, че услугата сигурно ще струва поне колкото самия костюм, купен от „Брукс Брадърс“, когато имаше намаление от трийсет процента.
Най-сетне се отпусна на канапето и набра номера на Кенеди.
Едва се чуваха. Кенеди се оплака, че толкова противен дъжд не е виждал през целия си живот. Очевидно бурята се бе преместила на двайсет и пет километра и в момента вилнееше над международното летище „Министро Пистарини де Езейза“ и пречеше на яснотата на връзката.
Бе стигнал до последното име от списъка агенти на ФБР — наложи се да му ги казва по букви, понякога дори повтаряше — когато на вратата се звънна.
Когато отвори, специален агент Шнайдер, жена, която бе изпратена от пиколото и мъж облечен като барман, с количка, натоварена с уиски, вино и чаши, чакаха в коридора.
Специален агент Шнайдер беше с дънки и пуловер. Косата й бе още влажна.
Той ги покани да влязат.
— Сипи си нещо за пиене — предложи й той. — Храната ще пристигне всеки момент.
Подписа сметката за напитките, след това даде знак на жената да влезе в спалнята и посочи прогизналия костюм.
В същото време диктуваше на Хауърд Кенеди името на Даниел Т. Уестърли по букви поне за трети или четвърти път и едва откъсваше очи от изпънатия пуловер и дънки на специален агент Шнайдер. Тя не беше гримирана, не си бе сложила дори червило и Кастило реши, че и така изглежда чудесно.
Най-сетне Кенеди успя да запише името на Уестърли.
— Уестърли, Ясно. Той се занимава с отпечатъци. Невероятно добър е. Едно време сне качествен отпечатък от използван презерватив.
— Няма други, Хауърд, този беше последният.
— До един са от най-добрите следователи.
— Трябва ли да обърна специално внимание на някой от тях?
— Не. Интересува ме основно Юнг. Внимавай с него, Чарли.
— Добре. А ти нали ще разпиташ за господин Лоримър? Веднага щом пристигнеш закъдето си тръгнал.
— Като гледам как вали, Чарли, май никога няма да стигна.
„Това бяха цели две — не, четири — изречения, и не прекъсна.“
— Хауърд, много те харесвам. Ще накарам дъжда да спре.
— Какво?
— Имай ми доверие, Хауърд, след десет минути, най-много петнайсет, ще спре да вали. Вече издадох заповед. Пожелавам ти приятен полет и не забравяй да ми се обадиш.
Той прекъсна и остави мобилния.
— Това пък какво беше? — попита специален агент Шнайдер.
— Не че не се радвам да те видя, но ми се струва, че на жените им отнема повече време да се изкъпят и облекат от мъжете.
— Значи няма да ми кажеш, така ли? — отвърна Бети. — А Джак разговаря с жена си.
— Не ти трябва да знаеш — отвърна Кастило.
Тя вдигна чашата бърбън.
— Ти няма ли да пиеш?
— Ще си сипя чаша вино.
— Значи си решил да се държиш прилично, а?
— Да, госпожо.
— Тази, в кавички стая, прилича на извадена от някой филм — огледа се тя. — И моята не е някоя дупка. А банята е мраморна. Което ме кара да любопитствам как ще платим.
— Ти чакай да видиш гледката — отвърна той, пристъпи до прозореца и откри бутона, с който се дръпваха завесите.
— Много е красиво! — възкликна тя и застана до него. — Пак не ми отговори.
— Когато се върнем във Вашингтон, Агнес — госпожа Форбисън, която оправя тези неща в комплекса „Небраска“ — ще ти покаже как да попълниш формуляр за пътни извън страната. Когато получиш чека, ми го прати.
— Значи имаш намерение да платиш разликата между отпуснатите от Тайните служби пари и цената на това удоволствие, така ли?
— Исках двамата с Джак да сте отделно от ФБР — обясни Кастило. — Това е единственият отговор, който ми хрумва, след като не ме оставяш да помисля.
Отново се звънна.
Този път беше Джак Бритън и двама сервитьори с две колички, отрупани с храна, покрита от куполообразни капаци от неръждаема стомана. Бритън си бе сложил спортно сако, панталони, риза и вратовръзка.
— Нали не искаше да се обличаш специално — подхвърли Кастило.
— Промених си мнението, когато видях стаята. Ти винаги ли си живееш така добре?
— Винаги, когато е възможно. Сипи си нещо за пиене, Джак. Щом сервират, ще ви разкажа какво става.
— Питам от любопитство. Колко струва на вечер?
— Наистина нямам представа — отвърна Кастило.
— Защо ли не се учудвам — обади се Бети и в гласа й се прокрадна сарказъм.
— Нямам представа как е при Тайните служби — отвърна Кастило. — Едва ли хората от охраната на президента ги настаняват по разни мотели на десет преки от президента, за да спестят пари. Ще разбера, щом толкова ви интересува. Нямам намерение да харча собствени пари за нещо, за което съм получил заповеди. Правителството не е в списъка на любимите ми организации, които имат нужда от благотворителност.
Бритън кимна.
— Исках вие двамата да сте отделно от ФБР — каза отново Кастило.
— И ти не си им особено симпатичен — призна Бритън. — Разбрах го по време на полета.
Кастило намери извинение да не продължава този разговор, когато забеляза, че един от сервитьорите отваря бутилка вино.
— Аз ще го отворя — съобщи той на испански. — Ние сами ще си сервираме.
Докато им разкаже какво се бе случило и защо е изпратен в Аржентина и какво се очаква от тях, бяха погълнали обилната вечеря.
Докато си говореха, Кастило реши, че моралната му дилема е решена. Специален агент Шнайдер беше ченге, при това много умно, и в момента ги чакаше работа, така че нямаше време за романтични увлечения и фантазии. Нямаше съмнение, че ако се опита да я сваля, тя ще го отблъсне. Може би щеше да го направи мило и любезно, защото бе свестен човек, но въпреки това щеше да го отблъсне.
Освен това бе два след полунощ.
— Да си лягаме — предложи той. — Ще излезем рано сутринта. Искате ли да закусите тук — може да се сетим за нещо, което сме пропуснали, — или предпочитате да се срещнем долу в ресторанта, да кажем в седем без петнайсет?
— Ако нямаш нищо против — обади се специален агент Шнайдер, — нека да е тук. Много ми се иска да видя гледката на дневна светлина.
— Добре, ще ви чакам в седем без петнайсет — повтори Бритън. — Едвам си стоя на краката.
Той стана и тръгна към вратата. Специален агент Шнайдер го последва. И двамата махнаха за лека нощ, без да кажат и дума.
Три минути след като си тръгнаха, Кастило бе в леглото.
И тогава — нямаше представа колко по-късно — на вратата се позвъни.
„По дяволите! Сигурно сервитьорът иска да прибере проклетата посуда!“
Без сам да знае защо, той грабна „Беретата“ от нощното шкафче и я скри зад гърба си, когато изфуча от спалнята през хола и отвори рязко вратата.
В коридора бе застанала специален агент Шнайдер.
— Изглежда, съм си изпуснала кърпичката някъде тук — заяви тя.
Той не отговори.
— Може ли да вляза?
Чарли отстъпи.
— Мислех, че е сервитьорът — отвърна той.
— И се канеше да го застреляш ли? — попита специален агент Шнайдер.
Той вдигна безпомощно ръце. В едната стискаше „Беретата“.
Тя прекрачи до масата и сипа вино в една от чашите.
— Според мен идеята не е много добра — заяви той.
Тя се приближи до него, подаде му чашата и се усмихна.
— Ето го легендарния Чарли Кастило, по долни гащи, с пистолет в едната ръка и чаша вино в другата. — Тя поклати глава, върна се до масата и сипа втора чаша вино.
Беше още с гръб към него, когато каза:
— Мислих за теб по време на целия полет. И преди съм мислила за теб, но сега, в самолета, не спрях.
Кастило я наблюдаваше как отпива огромна глътка каберне.
— Едно от нещата, за които мислих — продължи тихо тя, — бе как ще се справя със свалката, която ще започне с мен мъжът, известен в Тайните служби с кодово име дон Жуан.
— Не бих посмял да започна да те свалям — отвърна насмешливо Кастило. — Не само че брат ти ще ми потроши краката…
— Ще ме оставиш ли да довърша, Чарли? — прекъсна го рязко тя.
— Извинявай.
— Трябваше много да внимавам, за да не те обидя — което никак не бих искала да направя — нито пък да те ядосам, защото мъжкото ти его може да се скапе, след това да направиш някоя простотия, заради която да ме разкарат от Тайните служби. Само че засега работата в Тайните служби ми допада и когато приех да постъпя, изгорих всички мостове с полицейското управление във Филаделфия.
— Господи, не бих…
— По дяволите, Чарли, няма ли да ме оставиш да довърша?
Тя се врътна гневно към него. Той кимна и Бети отново му обърна гръб.
Отпи нова глътка каберне, поклати глава и продължи:
— А така стана, че ти не започна да ме сваляш, и първоначалната ми реакция беше „Слава богу!“, а след това осъзнах, че се държиш като зрял отговорен човек, който никога не би тръгнал да сваля своя подчинена. — Затова си казах, още по-добре. Той няма намерение да те сваля, така че всичко е наред. Спокойно. — След това, когато си тръгнах от стаята ти, те оставих седнал на масата и ми се стори най-самотният човек на този свят. После си легнах и стигнах до истината.
— И каква е тя? — попита тихо той.
— Че единственото ми желание бе да се върна при теб.
Тя извърна глава към него.
Той нито помръдна, нито каза нещо.
— Което бе доста глупаво от моя страна — реши тя. — Извинявай.
Обърна се и тръгна с бърза крачка към вратата. Той я стисна за ръката. Тя се опита да се отскубне, ала не успя.
— Какво? — попита Бети.
— Не си ми излизала от ума за повече от трийсет последователни минути, откакто се видяхме за последен път във Филаделфия.
Тя се обърна към него и го погледна в очите.
— Господи, Чарли!
— Господи! — възкликна президентски агент Кастило към специален агент Шнайдер.
Тъкмо се бе отпуснал по гръб, дишаше тежко и бе покрил очите си с ръка.
— О, да — въздъхна Бети. След миг се намести така, че да отпусне глава на гърдите му.
Той я прегърна и нежно погали гърба й с върховете на пръстите си.
— Какво ще стане сега? — попита Чарли. — Брат ти ще дойде, за да ми счупи краката ли?
— Няма да му е особено трудно да ни открие — заяви Бети. — Оставихме пътечка от дрехи.
Той се разсмя.
— За какво мислиш, Чарли? „Открай време знаех, че тя е лесна работа.“
— Много по-лошо. Мисля — не, не исках да кажа това — знам със сигурност, че съм влюбен в теб.
— Не си длъжен да ми казваш подобни неща.
— „Ще познаеш истината и тя ще те освободи.“ — цитира Кастило. — Мисля, че го е казал Джон Ленън.
Тя щипна зърното му.
— Това е от Библията — разсмя се тя.
— И какво?
— И какво какво?
— Не ми отговаряш. С други думи, ще отвърнеш ли на чувствата ми? Поне малко? Или никак?
Тя вдигна глава и го погледна.
— Господи, нима не забелязваш? — попита тя. — Искаш да го чуеш, така ли?
Той кимна.
— Добре. Обичам те. Май го разбрах още когато влязох в „Борба с тероризма“ и видях онзи тип, който в бар „Уоруик“ беше решил, че съм шантава, и сърцето ми се разлудува.
— Господи!
„Буенос Айрес Хералд“
„Азопардо“ 455
Буенос Айрес, Аржентина
03:27, 24 юли 2005
Точно в този час, въпреки че никой от двамата не се интересуваше особено колко точно е часът или денят, тъкмо когато Чарли привлече Бети върху себе си, малък бял ван фиат потегли от товарната рампа на редакцията на вестник „Буенос Айрес Хералд“ в центъра на Буенос Айрес.
Стигна до сградата на Товари „Аустрал“ на летище „Хорхе Нюбъри“, където шофьорът предаде приблизително шестстотин броя от „Хералд“, още толкова топли от печатницата, че мастилото не бе напълно изсъхнало.
Вестниците бяха разделени на шестнайсет пакета, всеки предназначен за определен адрес. Повечето пакети съдържаха по петдесет броя, но някои от тях бяха с по-малко — три от тях бяха само с по пет броя.
Хората от „Аустрал“ ги прибраха в три огромни сини пластмасови контейнера, а след това натовариха контейнерите в багажното. Всички пратки щяха да се озоват на борда на полет „622“. Контейнерите бяха последни, което означаваше, че ще бъдат свалени първи. Полет „622“ тръгваше от „Хорхе Нюбъри“ в 07:05 и кацаше в Монтевидео двайсет и пет минути по-късно. Сините пластмасови контейнери щяха да бъдат разтоварени първи и предадени на представителя на „Хералд“, който да уреди по-нататъшното им изпращане.
Двеста броя щеше да натовари в колата си. Те бяха предвидени за Монтевидео (150 броя) и за Караско, предградие, през което минаваше на път към центъра.
Останалите отнасяше на автобусния терминал на летището и там ги разпределяха в зависимост от адреса. Пакетът за дестинация 9 щеше да бъде качен на първия автобус за „Сан Карлос“, Малдонадо и за „Пунта дел Есте“, баровския крайбрежен курорт на Атлантическия океан. Пакетите за дестинация 8 щяха да се озоват в Триента и Трес, Мело и Хагуарао. Автобусът по маршрут 5 щеше да достави вестниците в Канелонес, Флорида, а след това да продължи към Такуарембо, където да остави последния пакет. В него имаше само три броя от Хералд.
Управителят на автостанция Такуарембо — беше му платено за целта — щеше да позвъни на управителя на далечно имение, за да му съобщи, че „Хералд“ е пристигнал. Понякога не доставяха вестника — какво ли не се случваше — и звънеше на управителя на имението, за да го уведоми, че вестникът е дошъл или че не е пристигнал, за да спести на човека безкрайното пътуване по неасфалтирания път.
Всичко това, разбира се, отнемаше време, така че вестникът се озоваваше в „Шангри-Ла“ чак в три следобед и минаваше почти половин час преди El Parton, който си почиваше заедно с Хуанита, шестнайсетгодишната прислужница, да го разгърне.
Жан-Пол Лоримър седеше в леглото си, четеше заглавията на първа страница обзет от ужас, когато прошепна:
— Merde!
Заглавието на първа страница гласеше: „АМЕРИКАНСКИ ДИПЛОМАТ УБИТ НА ПРИСТАНИЩЕТО“, а отдолу бе снимката на покойния Дж. Уинслоу Мастърсън.
Лоримър, разбира се, се стресна и притесни отначало. Все пак Джак му бе зет и на нещастната Бетси сигурно й бе много трудно.
Само че за Жан-Пол Лоримър нямаше никаква причина, съдейки по материала в „Хералд“, да си мисли, че цялата тази работа е свързана по някакъв начин с него.
Джак и семейството му сами се бяха набутали между шамарите, така че това се очакваше да стане от години, още откакто му връчиха безобразните милиони, след като го прегази камионът.
А пък Аржентина бе най-подходящото място, където подобно нещо да се случи. Отвличанията бяха заменили училищата, в които се преподаваше английски, и се бяха превърнали в доходоносен занаят.
Той нямаше — просто не можеше — да позволи случилото се с Джак да попречи на плановете му. Всичко това означаваше, че в най-скоро време някой щеше да открие, че Жан-Пол Лоримър е изчезнал от Париж — ако вече не се бе случило.
Ако позвънеше на Бетси, за да изкаже съболезнованията си, дори да не й кажеше откъде се обажда, това щеше да означава, че макар да е изчезнал още от тринайсети юли — с други думи, преди десет дена — на двайсет и трети е бил все още жив.
Дори не се замисли, че телефоните лесно се проследяват и щяха да го открият за нула време.
А и съболезнованията щяха да са много лицемерни.
„Никога не съм харесвал този арогантен копелдак и никак не ми е жал, че е приключил земния си път с два куршума в главата.“
Тази работа имаше и хубава страна.
Цялото внимание на пресата щеше да бъде насочено към убийството на Джак Пачката Мастърсън, който въпреки университетската си диплома не беше имал достатъчно мозък в главата, за да се разкара от пътя на камиона с бира, така че изчезването на брата на съпругата му от Франция щеше да мине между капките.
Той подхвърли „Хералд“ на пода до леглото и се обърна към Мария дел Хуанита.
— Миличка, облечи нещо и кажи на сеньора Санчес, че ще пия кафе в библиотеката.