Заложникът

(ЕДНО)

„Нуестра пекеня каза“

Кънтри клуб „Майерлинг“

Пилар, провинция Буенос Айрес, Аржентина

13:05, 29 юли 2005

Алекс Дарби — предупреден от охраната на портата, че гостите му са пристигнали — чакаше пред вратата на просторната къща, когато Кастило, Бритън и Сантини спряха колата.

— Влизайте — покани ги той. — Лесно ли ме намерихте?

— Следвахме табелите — отвърна Чарли. — „Нашата малка къща“. Това не е ли твърде сладникаво име за убежище, Алекс? — Той огледа фоайето и приятно обзаведения хол. — Доста изискано. Колко струва тази къщурка на агенцията?

— Има убежища и убежища, Чарли. Това наистина е убежище, но не е на агенцията. Мое е. Откраднах го.

— Твое?

Дарби не отговори.

— Влизайте, ще пием по кафе. Ако предпочитате, може и нещо по-силно.

— Пие ми се нещо по-силно, но не точно сега — отвърна Кастило, докато влизаха в хола и се настаняваха около масичката.

— Знам, Чарли — съгласи се Дарби и протегна крак под масичката.

Чарли го видя да натиска някакво копче на пода. Чу се далечен звънец и само след миг в хола влезе жена на средна възраст, облечена в униформа на прислужница.

— Заповядайте, господине.

— Хуанита, би ли ни сервирала кафето? — помоли Дарби. — И някакъв сладкиш.

— Разбира се, господине.

— Много изискано — отбеляза Кастило. — Казваш, че къщата е твоя. Не, откраднал си я.

— И двете — уточни Дарби. — Колко, според теб, струва?

— Поне половин милион. Може и повече, доста повече, след като се казва „Майерлинг“.

— Знаеш ли какво стана тук преди няколко години с „песофикацията“?

— Специален агент Юнг изнесе лекция по този въпрос, докато бяхме в Караско.

— Бях тук от няколко месеца, когато се случи. Никой не разполагаше с долари. Правителството тъкмо ги бе превърнало в песо на една трета, не, на една четвърт от стойността им. Хората отчаяно се нуждаеха от долари, а пазарът на недвижими имоти беше стигнал дъното. Платих сто седемдесет и пет хиляди за това тук.

— Това си е пладнешки обир. Тук ли живееш?

— Не, давам я под наем на „Сиско Системс“. Плащат ми по дванайсет хиляди на месец, за да може представителят за южната част на Латинска Америка да живее на изискано място. Когато ми трябва, той ми позволява да я ползвам.

Алекс забеляза изражението по лицата на Кастило и Сантини.

— Нали знаете какво са „Сиско Системс“?

— Не беше ли нещо свързано с обмен на информация? Нямаха ли нещо общо с интернет?

— Те са най-големите на пазара. Имате ли представа каква част от информацията, която минава през тях, ме интересува?

— Представителят да не би да работи под прикритие за Агенцията?

— Не, но е пенсиониран полковник свързочник. Работил е за „Интел Сат“. От време на време ми казва неща, които са му се сторили интересни. Друг път — като сега например аз го моля да ми отстъпи къщата, за да мога да се измъкна от града за някой и друг ден. „Сиско“ имат апартамент на „Плаца Алвеар“, който се използва от висшите служители, когато дойдат на посещение. Така че полковникът и жена му се преместиха на „Алвеар“ за няколко дни. Тъкмо ще пообиколят ресторантите, ще се поразходят…

— Добра сделка!

— Всичко е изплатено, така че наемът си е за мен. — Той замълча и се усмихна. След това се разсмя. — Това, разбира се, беше забелязано от някои хора в Ленгли. Банка „Ригс“ е преценила, че е техен патриотичен дълг да им съобщят, че внасям значително повече пари, отколкото — Агенцията ми плаща. Затова те започнаха разследване. Изпратиха цял екип и цели три седмици ровиха.

— И какво стана?

— Вече бях казал на шефа си какво съм направил. Той ми завидя, но не изказа неодобрение. Така че, когато доволно подхвърлили на бюрото му доклад, че неговият човек в Буенос Айрес се бил обзавел с хубава къщичка, той просто казал: „Известно ми е.“

Кастило се изсмя.

— Освен това, Чарли, ще ти отговоря на въпроса, преди да си го задал. Представителят на „Сиско“ не задава въпроси, а аз не му давам обяснения.

— Алекс, ти си значително по-умен, отколкото изглеждаш — отбеляза Кастило.

— Кажи сега какво разбра от агента на ФБР в Монтевидео.

Кастило не отговори на въпроса, вместо това зададе друг.

— В колко ще дойде посланик Силвио?

— Нямах представа колко бързо ще успеете да пристигнете, затова му казах да е тук в три. Всички ще дойдат в три. Нали става?

— Няма проблем — отвърна Чарли. — Трябва да свърша една работа. Ще се върна до три. Докато ме няма, Тони и Джак ще ти разкажат какво стана с онзи гадняр в Монтевидео.

— А пък аз си мислех, че може да се сприятелите — въздъхна Дарби.

— Няма такава опасност. Ще ми трябват карти, топографски карти, на провинция Такуарембо, Уругвай. Колкото по-подробни, толкова по-добре. И терена, и най-близките пътища.

— Защо ми се струва, че имаш намерение да пътуваш с хеликоптер?

Кастило не отговори и на този въпрос.

— За да си свърша работата, ще ми трябва автомобил, само да не е с дипломатически номера.

— Домакинът има джип мерцедес и ми го дава от време на време. Има и шофьор.

— Шофьорът не ми трябва — отвърна Кастило. — Само джипът.

Прислужницата се върна. Буташе количка със сребърен сервиз за кафе.

— Докато си изпиеш кафето, ще донеса ключовете от „Мерцедеса“.

— Нямам време за кафе, Алекс — заяви Чарли и се изправи.

(ДВЕ)

Кънтри клуб „Буена Виста“

Пилар, провинция Буенос Айрес, Аржентина

13:45, 29 юли 2005

Кастило наби спирачки пред тежката бариера в жълто и черно и след няколко опита най-сетне откри с кое копче се сваля прозорецът.

Човекът от охраната го наблюдаваше, без да каже и дума.

— Искам да се видя с господин Певснер.

— Съжалявам, господине. Тук няма човек с такова име.

— Хвани телефона веднага и кажи на господин Певснер, че приятелят му от Виена е дошъл да го види.

Охранителят отвори уста.

— Хващай телефона и му кажи, че приятелят му от Виена с дошъл — повтори Кастило. — Не те моля, действай.

Човекът го зяпна, след това нареди:

— Паркирайте, ако обичате, отсреща, господине. — Той посочи паркинг за три коли.

Едва сега Кастило забеляза втора тежка бариера, през която нямаше да успее да мине нито един натрапник, а ако някой все пак се промушеше, го очакваха ленти с шипове на алеята. Човекът от охраната изчака Кастило да паркира „Мерцедеса“ и чак тогава се върна в кабинката, а колегата му излезе навън, скръсти ръце на гърдите и зяпна втренчено колата.

Кастило слезе, махна с ръка на охранителя и му се усмихна, което доста обърка човека. Чарли извади пурета и я запали.

Пет минути по-късно „Мерцедес ML350“, същият като на Кастило, изфуча навън, направи обратен завой и спря до Чарли. Той го огледа внимателно, ала прозорците бяха толкова тъмни, че едва когато вратата се отвори, Чарли видя шофьора и го позна.

„Нямам никакво време да преценя — дори да предположа — какво, по дяволите, търси той тук.“

— Алфредо! На това му се казва приятна изненада! — възкликна Кастило. — Не очаквах да те видя тук.

— Господин Певснер нямаше представа, че ще се отбиеш, Карл — заяви направо полковник Алфредо Мунц. — Трябваше да се обадиш.

— Ще му се извиня за тази груба проява на невъзпитание.

— Знам, че ще ти се зарадва. Би ли ме последвал, ако обичаш?

— Ти откъде знаеш, че ще ми се зарадва?

— Защото, когато те видях да димиш с пуретата, му се обадих и му казах кой е приятелят от Виена, а той каза: „Страхотно. Много ми се искаше да поговоря с него.“ — обясни Мунц, нареди на охраната да вдигне бариерата и се качи в „Мерцедеса“. Докато Кастило се настани зад волана на своя джип, и двете бариери бяха вдигнати.

Александър Певснер беше в бричове за езда, ботуши и дебело вълнено червено поло. Стоеше на верандата на къщата в очакване на госта.

— Чарли, много се радвам да те видя! — възкликна той и го прегърна, както бе традицията в Аржентина.

— Как си, Алекс?

— Ако беше казал на охраната кой си, щях да ги накарам да те пуснат — обясни той. — Чух само „приятел от Виена“, а там имам доста приятели.

— Ясно — отвърна Кастило. — Да не би да си помисли, че става въпрос за Анри Душон, който като по чудо се е надигнал от мъртвите?

— Кой? Нямам представа за кого говориш, приятелю.

— Както кажеш — усмихна се Кастило.

— Влизай, ще пийнем по чаша вино… Обядвал ли си? Да ти предложа ли нещо за хапване?

— Изядох някакво подобие на сандвич с шунка и кашкавал на летището в Монтевидео, но няма да ти откажа да похапна с теб. Благодаря.

— Ана и децата са на училище. И аз бях на училище. На конно училище.

— Казва се езда, Алекс — поправи го Кастило. — Все те поправям, а ти все забравяш.

— Наистина забравям колко си умен, Чарли. Поне през повечето време.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че забравяш през повечето време? Или че съм умен само от време на време?

— Може би и двете. Както и да е, тъкмо се понаучих как се язди кон и имах намерение да си направя сандвич с печено. Искаш ли и ти, или предпочиташ…

— Сандвич с печено става, Алекс.

— С вино ли го предпочиташ, или с бира?

— С бира. И кафе.

— Да вървим в трапезарията — посочи Певснер. — Имаш ли нещо против, ако Алфредо седне с нас?

— Не, разбира се.

— Сигурно ще му бъде интересно да разбере защо си дошъл.

— Защо реши, че съм дошъл да ти кажа нещо? — попита Кастило.

Певснер не отговори. Даде им знак да седнат на стъклената маса и ги остави, за да поръча обяда.

— Харесва ли ти да работиш за Алекс, Алфредо?

— Плаща по-добре от ДРУ — отвърна Мунц. — Как е раненото момиче?

— Благодаря ти, че попита. Сравнително добре. Видях я преди няколко дни във Филаделфия.

— Ами семейство Мастърсън? Те добре ли са? На безопасно място ли са?

— Заобиколени са от двайсет и четирима войници от „Делта Форс“ и половината жандармерия на Мисисипи.

— Гледах президента ви по телевизията — призна Мунц. — Чух го, когато каза, че това безобразие не можело да бъде оставено безнаказано.

— И аз го гледах.

— Предполагам, че на теб ти е поръчано да сложиш край на безобразията.

— Откъде ти хрумна?

— От къде на къде ще му хрумне подобно нещо на Алфредо? — попита Певснер, който тъкмо влизаше в трапезарията.

— Американският президент обеща да накаже отговорните за „безобразието“, смъртта на Мастърсън и сержанта…

— Сержантът се казваше Маркъм — прекъсна го Кастило. — Сержант Роджър Маркъм.

— Попитах Карл дали е замесен.

— И какво ти отговори моят приятел Карлос?

— Попита ме откъде ми е хрумнало.

— Ясно — кимна Певснер. — Значи, ако не си тръгнал да отмъщаваш и не си тук, за да ми съобщиш нещо, на какво дължа честта?

— Дойдох да взема назаем хеликоптера ти за няколко дни — каза направо Кастило.

Певснер рязко вдигна глава и го погледна.

След малко заяви:

— Значи е жив и се намира някъде наоколо.

— Кой? — попита Чарли.

— Мъжът, за когото си разпитвал Хауърд Кенеди.

— А Хауърд намерил ли го е?

— Знаеш много добре, че не го е намерил, Карлос.

— В Париж се говори, а и другаде, че е или в Сена, или в Дунав. Хауърд не ти ли каза? Как се казваше?

— Жан-Пол Лоримър и ти много добре знаеш — сопна се Певснер.

— Нали ми каза, че никога не си чувал за него? — засече го Кастило.

— Понякога е по-добре да не знаеш имената на хората — отвърна Певснер. — Познавам доста хора. Понякога не помня имената им. Просто знам с какво се занимават.

— Интересно — отвърна Кастило. — Да приема ли това за „Да, с удоволствие ще ти дам да използваш хеликоптера ми“?

— Нека ти предложа нещо — опита се да се измъкне Алекс. — Да предположим, че някой идва при теб в Тексас и ти казва: „Дай ми назаем един кон. Трябва да свърша една работа.“ Ти отвръщаш: „Само че навън вали и ако ти дам коня си, ще се намокриш целия, ще хванеш пневмония и ще умреш. Дай аз да свърша работата вместо теб.“ Няма ли така да е по-разумно?

— Не и ако имаш намерение да свършиш работата, като заведеш даден човек в козметичния салон, за да му изрисуват индийска точка между веждите. В Париж казах на Хауърд да ти предаде, че искам копелето гадно жив.

— Защо ти е?

— Искам да го чуя как ще ми попее. Също като славейче. Искам да ми каже не само кой е убил Мастърсън и Маркъм, ами всичко, което знае за хората, които са били замесени в разни сделки… знаеш за какви сделки говоря, Алекс. Имам предвид поредица от сделки, свързани с храна, лекарства и петрол.

Певснер го наблюдаваше със студен поглед.

— Кажи ми, питам просто от любопитство, как ще го накараш да пропее? — попита Певснер.

— Питаш дали няма да се пробвам да му извадя зъбите с клещи ли?

— Или да прибегнеш до старото китайско мъчение с капките вода.

— Първо ще се опитам да въздействам на честността му и на справедливостта. Ако не се получи, тогава ще му обясня, че го разбирам напълно. Тъй като знам, че някои хора се притесняват, задето не е в Париж, ще го върна там. Проблем с пътуването няма да има, защото ще го бодна с бупивакаин и когато се събуди, ще се озове на „Плас дьо ла Конкорд“. Ще бъде вързан с вериги чисто гол в доста предизвикателна поза за една от статуите около обелиска от Луксор, с червило, с обеци и роза, бодната в задника.

— Чарли! — разсмя се Певснер. — Каква образна картина! За съжаление, не мога да ти позволя да го направиш.

— Не съм дошъл, за да искам разрешение от теб, Алекс. Искам само да взема хеликоптера ти назаем за ден, максимум два.

— Ти май не слушаш какво ти говоря, Чарли. Не мога да позволя подобно нещо. Ще изгубя прекалено много, ако славейчето вземе че пропее.

— Ти също не ме слушаш, Алекс. Май наистина забравяш онова, което ти казвам.

— Не искам да ставам неприятен, Чарли. Много те харесвам и ти го знаеш. Ще ми бъде мъчно, ако…

— Чакай да ти кажа как стоят нещата, Алекс.

— Добре, приятелю, кажи ми как стоят нещата.

— В момента никой не те търси и никой не те следи, защото отидох при президента и го накарах да прекрати всички подобни мисии. Доколкото ми е известно, а съм сигурен, че не греша, единствената връзка, която имаш с „Петрол срещу храни“, е да превозваш стоки със самолетите си. Не си купувал аспирин по за десет долара кутийката, за да го продаваш в Ирак на цена от десет хиляди, а след това да предаваш половината от печалбата на Саддам. Нищо подобно. Дотук съм прав, нали?

Певснер кимна едва забележимо.

— Аз съм бизнесмен, Чарли. Ако хората искат да пренеса даден товар, няма проблем.

— Разбирам. Само че имаме уговорка. Ти няма да нарушаваш американските закони, а ние няма да те търсим. Проблемът е, че ти се каниш да нарушиш американски закон.

— И кой е този закон?

— Възпрепятстваш официално разследване.

Певснер се усмихна.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че ще ме обвинят в подобно нещо? Стига, Чарли!

— Никой няма да те обвинява в нищо. Само че вече няма да има уговорка, а президентът спокойно ще помогне на Интерпол в недотам успешните им опити да те пипнат.

— Колкото и да ми е мъчно да го кажа, ти помислял ли си какво може да ти се случи, преди да кажеш на някого за това малко недоразумение.

— Намекваш, че някой може да ми пререже гърлото ли? Или да ми лепне някоя бенка?

— Подобни неща се случват, Чарли, и то все на хора, които ме заплашват или по някакъв начин застрашават сигурността на семейството ми.

— Ти да не би да си въобразяваш, че съм се появил просто така? Ако не се върна до час — а пътуването отнема десет минути — или не звънна по телефона и кажа каквото трябва, посланик Силвио незабавно ще поиска среща с външния министър. Ще му съобщи, че току-що е научил, че Александър Певснер, когото Интерпол толкова упорито се опитва да открие, се намира в кънтри клуб „Буена Виста“.

— А ти защо си решил, че той не знае? — сопна се Певснер.

— Никак няма да се изненадам, ако знае. Само че ще бъде съвсем друго, ако го уведоми лично американският посланик, нали? А аржентинците имат гадния навик да разрешават политическите проблеми, като подхвърлят някой на вълците. Не е ли така, Алфредо?

Певснер го гледаше побеснял.

— Помисли си, Алекс — продължи Кастило. — Помисли си много добре.

— Дяволите да те вземат, Чарли — отвърна Певснер по-скоро тъжно, отколкото гневно.

— Майната ти и на теб, Алекс. Казвам го с най-приятелски чувства.

— Какво имаш намерение да правиш с хеликоптера?

— Не ти трябва да знаеш.

— Поне намекни.

— Добре, ако знаех, първо, къде се намира човек, когото много ми се иска да науча да пее — в някоя страна в чужбина и, второ, знаех, че и други се опитват да го намерят, за да са сигурни, че няма да пропее, щях да се опитам да го върна в САЩ колкото е възможно по-бързо и по-тихо. Хеликоптерът щеше да ми свърши работа, ако се канех да направя подобно нещо.

— Нали разбираш, че току-що ми каза, че Лоримър не живее в Буенос Айрес. Нито пък в друг голям град. Хеликоптерът ти трябва, за да го вземеш някъде от провинцията и да го откараш до някое летище. Говорим за достатъчно голямо летище, където може да кацне самолет, с който да го изкараш от страната. Да не би да си дошъл чак дотук с онзи невзрачен „Лиър“, който в момента е паркиран на летището?

— Много ми се иска да си поиграя на въпроси и отговори с теб, Алекс, но трябва да побързам. Ще ми дадеш ли хеликоптера или не?

— Дяволите да те вземат, Чарли.

— Това вече го чух. Радвам се, че се видяхме, Алекс. — Кастило се изправи. — Май няма да стигна до сандвича с печено и бирата. Въпреки това ти благодаря.

— Седни, Чарли — нареди Певснер. — Ще ти дам хеликоптера.

— Благодаря.

— Какво да кажа на пилота? Това обмислил ли си го?

— Кажи на пилота си да го откара на „Хорхе Нюбъри“ в пет днес следобед. Кажи му да го паркира до „Джет Еър“. Да напълни резервоарите, да остави ключовете под изтривалката в краката на пилота и да се чувства свободен през следващите три дни.

— А кой ще пилотира?

— Аз. А когато приключа, ще го върна на „Хорхе Нюбъри“, ще ти се обадя и пилотът ти може да го прибере.

Певснер кимна. Погледна Мунц и след малко добави:

— Вземи и Алфредо. Ще ти бъде от полза.

— В никакъв случай. Въпреки това ти благодаря за загрижеността.

— Алфредо не се занимава с поставянето на бенки, ако това ти се върти в главата.

— Затова пък може да се върне и да ти каже къде сме били, нали?

— Ако вече сте извели Лоримър от страната, какво значение има? Мисля си, че когато се разчуе, че си пипнал Лоримър преди останалите, които го търсят, аз ще се окажа в доста неловко положение, че въпросният човек е бил отвлечен с моя хеликоптер.

— Да го отвличам ли каза? Как може да си го помислиш? Мисля си, съвсем хипотетично, разбира се, да върна нещастната заблудена душа при любещото му семейство.

— Разбира се. Та ако нещо се случи, докато провеждаш тази твоя хуманитарна мисия — ако властите вземат да задават въпроси, на които ти не си готов да отговаряш — Алфредо ще се справи с тях много по-лесно.

„По дяволите, прав е.

Въпросът е дали Мунц все още има връзки с властите, или просто изчаква удобен случай да гръмне Лоримър.“ Кастило погледна Мунц.

— Карл, сигурно се чудиш дали съм наемен убиец — обади се Мунц.

— Мина ми през ума.

Мунц задържа погледа му.

— И аз на твое място щях да се чудя. Отговорът е не, не съм. Замисли се. Тези хора обърнаха наопаки и моя живот. Налага ми се да търпя — и на мен, и на семейството ми — срама, че съм освободен от длъжност поради некомпетентност. Искам да разбера кой е виновен.

„За да им видиш сметката ли, Алфредо?“

— Казах, че ми е минало през ума. Мина ми през ума и аз отхвърлих подобна възможност — обясни Кастило.

„Това истината ли е? Да не би вече да се питам кого да натоваря със задачата да го застреля, ако само помисли да очисти Лоримър?

Май бях напълно искрен.

Само че това не означава, че няма сериозно да обмисля на кого да поставя задачата да го гръмне, ако се окаже, че греша. Или може би ще се наложи да свърша сам тази работа.“

— Благодаря ти — отвърна Мунц.

— Защо не кажеш на пилота си да откара Алфредо до „Хорхе Нюбъри“? — подхвърли Кастило. — Така ще избегнем въпросите на любопитните и няма да се наложи да се дават обяснения къде отива.

Певснер се замисли и кимна.

Прислужницата се върна с поднос, отрупан със сандвичи с печено, купа с ледени кубчета и бирени бутилки.

— Обядът е готов — въздъхна Певснер. Обърна се към Чарли. — Ти не трябваше ли да се обадиш на някого, Чарли, за да съобщиш, че си с приятели?

— Излъгах те, Алекс.

Певснер го погледна и поклати глава.

— Копеле такова. Казвам го с най-добри приятелски чувства.

(ТРИ)

„Нуестра пекеня каза“

Кънтри клуб „Майерлинг“

Пилар, провинция Буенос Айрес, Аржентина

15:05, 29 юли 2005

Посланик Хуан Мануел Силвио, посланик на Съединените американски щати в Република Аржентина, седеше в хола. Беше в дънки, износени маратонки, поизтъркан пуловер с избелялото лого на университета „Харвард“. Държеше в ръка бутилка бира.

— Добър ден, господине — поздрави Чарли.

— Радвам се да те видя отново, Чарли — каза посланикът и се надигна от стола, за да подаде ръка. — Любопитство ли е това? Дали не е заради облеклото ми?

— Ако ми позволите волността, господине, не сте зализан както обикновено.

— Радвам се, че ме повика — отвърна Силвио и седна. — Когато Алекс каза, че предпочиташ да дойда тук, вместо да се видим в посолството, се запитах как да дойда, без да се усети охраната от ДРУ и да започне да задава въпроси какво точно правя в „Нашата малка къща“.

— Значи се откачихте от ескорта на ДРУ? — усмихна се Кастило.

— По начин, достоен единствено за Джеймс Бонд — заяви доволно Силвио. — Излязох от посолството, върнах се в резиденцията, преоблякох се и излязох да потичам. След мен запухтяха трима бабаити от ДРУ, докато накрая издъхнаха. Продължих да тичам, докато не се изгубиха от поглед. След това, съвсем случайно, една от колите с човек на Алекс, ама наистина съвсем случайно, спря и ми предложи да ме докара.

— Да, шофьорът сигурно случайно ви е мярнал. На това му се казва късмет.

Силвио кимна.

— Открай време ми се иска да вляза в докладите им за проблемни случки — призна Силвио. — Как само ми се иска да видя изражението на моя добър приятел министъра на външните работи, когато пита и не може да повярва: „Искате да ми кажете, че сте изгубили американския посланик, така ли?“

Кастило се разсмя, след това каза:

— Благодаря ви, че дойдохте, господине.

— Благодаря ти, че ме покани — отвърна Силвио. — Няма ли да ми кажеш какво става? Какви са плановете ти?

— Алекс, има ли къде двамата с посланика да останем насаме за няколко минути?

Дарби посочи ниска постройка в градината.

— Барбекюто става ли? — попита той. — В хладилника има дори бира.

— Става — отвърна Чарли.

Кастило си взе бутилка бира и подаде друга на посланик Силвио, който се усмихна и кимна.

Взе бутилката и се настани на един от столовете, а след това погледна Чарли.

— Едва ли искате да ви разкажа всички подробности, господине — започна Кастило.

— Разкажи ми онова, за което няма проблем да говориш — подкани го Силвио.

— И така, господине, президентът чакаше в „Глоубмастър“ в Билокси и тъкмо бе издал…

— Това е всичко, господине — приключи Кастило двайсет минути по-късно.

Силвио очевидно се бе замислил над казаното досега и остана смълчан.

— За момент латинската ми кръв се опита да вземе надмощие — призна той. — Отначало изпитах симпатия към Бетси Мастърсън и посланик Лоримър. Да научиш, че брат ти, синът ти, не само се занимава с гнусни незаконни сделки, ами е отговорен за смъртта на съпруга и сина ти… И за убийството на един чудесен млад пехотинец. И раняването на…

Той замълча и погледна Кастило.

— Ще те разбера, ако предпочетеш да не ми отговаряш. И доктор Лоримър ли е в списъка за „обезвреждане“?

— Имам намерение да го върна в Щатите. Жив.

Силвио кимна.

— Сигурен съм, че е истинско хранилище на интересна информация — подхвърли той. — Само че това няма да попречи на посланик Лоримър и Бетси да научат какъв мръсник е бил, нали?

— Господине, дори ме е срам да мисля за това. Единственото ми желание е Лоримър да ме насочи към убийците на господин Мастърсън. Те са онези, които трябва да обезвредя. И Сантини, и Дарби ми казват, че щом го върна в Щатите, трябва незабавно да влезе в Програмата за защита на свидетелите, стига да сътрудничи.

Силвио изпъшка.

— Ами ако не иска да сътрудничи?

— Според мен ще иска, господине. Знае, че го търсят. И струва ми се, ще разбере, че след като аз съм успял да го открия, онези, които го търсят, за да го убият — изтезават и убият — също ще успеят да го открият. Знам, че най-лесното е да го заплаша, че ще го върна в Париж и ще го оставя на „Плас дьо ла Конкорд“.

— След като съобщиш на „Монд“, на „Фигаро“ и „Юманите“, че липсващият дипломат от ООН се намира там ли? Да, ще се върже.

— Нямах намерение да съобщавам на вестникарите — призна Кастило.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Чарли?

— Искате ли да позвъните на посланик Макгрори и да му обясните защо не съм се срещнал с него?

— Той е искал да се видите ли?

— Той няма представа с какво се занимава Юнг в Монтевидео…

— Затова иска да знае какво става. И как се вписваш ти. За какво е ставало въпрос в съобщението на секретар Кохън?

— Точно така. Казал на Юнг, ако се свържа с него, преди да се отбия в посолството, искал да се види незабавно с мен. Според мен не е необходимо да разбира какво сме открили. Нека да каже с чиста съвест, че не знае нищо по въпроса. Нито за действията ми, нито за мисията на Юнг.

— Разбирам. Ще му позвъня веднага, щом се върна в посолството.

— Благодаря ви.

— Той ще бъде много любопитен — от негова гледна точка смята, че трябва да знае всичко — каква е ролята на Юнг в моето разследване. Или по-точно каква беше. Мога ли да му кажа, след като си заминеш?

— Юнг няма да бъде замесен в действията ми.

— Добре — съгласи се Силвио. — Това е достатъчен отговор на въпроса ми.

„Какво означава изражението на Силвио?

Не вярва ли, че Юнг няма да бъде замесен?

Дали не е изненадан, че няма да го включа?

Може би не му стана приятно, че държа Макгрори, колега посланик, на тъмно, а той трябва да се оправя с кашата, след като си замина?“

— Господине… изражението ви. Да не би по някакъв начин да съм ви засегнал?

— Май не съм за дипломат с това издайническо лице — отвърна Силвио. — А и не съм опитен като теб. Учудих се, че няма да използваш Юнг, а когато си тръгнеш, ще го вземеш със себе си.

— Защо?

— Първо, по този начин ще разкриеш прикритието му пред посланик Макгрори. Макгрори скоро ще научи, че Юнг не е вършел работата, която се е правел, че върши. След като нямаш намерение да му съобщиш, че действаш по заповед на президента, той ще отнесе въпроса към Държавния департамент. Сигурен съм, че ще го направи. Ако не го знае, той отговаря за цялата дейност на правителствените агенции в страната. Има право да наложи вето върху действията им. А той дори няма да научи, докато мисията ти не приключи. Ще бъде доста разгневен.

— Да, господине, знам. Опитвам се така да подредя нещата, че да може спокойно да отрече, че е знаел какво правя. Или съм правил.

— Разбирам. Просто предполагах, че ще вземеш и Юнг, за да се възползваш от опита му, а когато тръгваш, ще се наложи и той да замине с теб. Бях решил, че след като приключиш с мисията, секретарят ще съобщи на посланик Макгрори, че има основателни причини за случилото се, а тя е преценила, че въпросните причини не бива да се обсъждат. На него нямаше да му стане приятно, но щеше да прояви разбиране.

— Ако не взема Юнг, а Юнг се подчини на заповедите ми и не коментира нищо пред Макгрори — заплаших го, че ще го подведа под отговорност, че не се е подчинил на заповед на президента и това, струва ми се, ще го накара да млъкне — Макгрори ще направи голям проблем.

— Както и разни висшестоящи в Държавния департамент, които не е нужно да бъдат уведомявани, но са дочули, че в Уругвай става нещо…

— Ще станат любопитни и ще започнат да задават въпроси, които не бива — довърши Кастило. — Накрая ще стане така, че ще изтече информация и ще лъсне и във „Вашингтон Поуст“, и в „Ню Йорк Таймс“, и в разни други издания, които гледат как да оплюят президента.

Силвио кимна.

— Ако тръгнем по този път, работата няма да остане без последствия — добави Чарли.

— Виждам, че си преценил рисковете. Не се опитвам да те уча как да си вършиш работата.

— Истината е, че не бях мислил по този въпрос — призна Кастило. — Господин посланик, вие ми помогнахте да не извърша непростима грешка. Изключително сериозна грешка. Благодаря ви. — След това продължи: — Вие знаете ли какво каза посланик Монтвейл за мен?

Силвио поклати глава.

— Монтвейл каза, че ми се дава власт, с която не мога да се справя. Май беше доста точен.

— От всичко, което видях досега, Чарли, ти се справяш блестящо с дадената ти власт.

— Толкова съм опиянен от същата тази власт, че нито веднъж не ви попитах какво трябва да правя според вас. За малко да разкрия, че се води разследване по програмата „Петрол срещу храни“, и да поставя президента в неловко положение. Това означава, че не успявам да се справя с дадената ми власт както трябва.

Силвио остана загледан в Кастило, след това попита:

— Ти спал ли си през последните няколко дни?

— Личи ли, че не съм?

— Личи. Ако искаш съвет, почини си малко.

Кастило се замисли над думите на посланика, отпи от бирата, след това отново заговори:

— Можете ли да ми препоръчате някой тих хотел близо до летището в Монтевидео?

— Мога. Летището е в Караско. Наблизо има един приличен хотел. Казва се „Белмонт хаус“. Скъпичък е. Затова пък там ще си починеш.

— И аз имах същото намерение, господине. Може ли да запазим няколко стаи за тази вечер? Не, за два дни. Как да намеря телефона? Не ми се иска да ме проследят по номера на кредитната ми карта.

Посланик Силвио бръкна в джоба на износените си дънки, извади телефона си и набра номер.

— Обажда се Хуан Мануел Силвио — представи се той. — Имате ли възможност да настаните едни приятели — в отделни стаи — за тази вечер и утре вечер?

Трийсет секунди по-късно, той прибра мобилния в джоба на дънките.

— Готово.

— Много ви благодаря.

— За мен беше удоволствие. Нещо друго?

— Нека поне това се опитам да свърша сам — отвърна Кастило, извади своя мобилен и набра телефон.

— Радвам се да те чуя, Юнг — започна той.

— С удоволствие бих те закарал до летището — обясни посланик Силвио, — но не е много разумно, защото предполагам, че навсякъде са плъзнали униформени, за да търсят мъж в пуловер на „Харвард“ и дънки.

Кастило му се усмихна, след това прихна.

— Говорех напълно сериозно, когато ви казах, че ми помогнахте да не се направя на глупак и да поставя президента в неловко положение. Muchas gracias, amigo.

Силвио махна с ръка.

— В колко часа ти е самолетът? — попита той. — Или ще пътуваш с „Лиъра“? Или може би не трябва да питам?

— Можете да ме попитате всичко, което искате — отвърна Кастило. — Ще ви кажа всичко, което мога.

— Добре. Как вървят нещата? В общи линии. Подробностите може и да не са за разказване.

— Първото, което може да се обърка в операцията, е, когато пристигнем на „Хорхе Нюбъри“ в пет, да се окаже, че хеликоптерът, който взех назаем, го няма. Или пък да чака, но пилотът да ме застреля. Ако все пак не ме застреля, ще има детонатор и взрив, който ще гръмне в мига, в който минем хиляда и петстотин метра. Ако и това не стане, моторът може да блокира, след като излетим. Иначе всичко останало е както трябва.

Силвио поклати глава.

— Това е програмата за днес. Списъкът с възможните проблеми за утре е доста по-дълъг.

— Ще се моля за теб, Чарли — прошепна Силвио.

Кастило кимна.

— Много ми се пие още една бира, но ще карам — обясни той. — Затова пък вие можете да изпиете още една и заради мен.

(ЧЕТИРИ)

„Белмонт хаус“

6512 авеню „Ривера Караско“

Караско, Монтевидео

Република Уругвай

19:25, 29 юли 2005

— Приятно място — отбеляза Кастило, докато чакаха на рецепцията на малък луксозен хотел. — Прилича повече на клуб, отколкото на хотел.

— И Фидел Кастро мисли така — отвърна с усмивка полковник Алфредо Мунц. — Винаги отсяда тук, когато идва в Уругвай.

— Ако искате някаква напитка, господа — започна рецепционистът, след като се върна с паспорта на Кастило, кредитната му карта „Американ Експрес“, личната карта на Мунц и ключовете за стаите — ще извикам портиера да качи багажа.

Покани ги с жест навътре. Кастило видя малък бар с кожени столове и малки масички.

— Чудесна идея — отвърна той. — Очаквам гост в седем и половина. Господин Юнг. Бихте ли го поканили при нас?

— Разбира се, господине.

Кастило влезе в бара и се настани на една от масичките. Мунц го последва, ала не седна.

— Да не ти преча, Карл? — попита той.

— Каквото ще става, да става. Сядай, Алфредо.

Приближи се млад сервитьор с бяло сако.

— Имате ли „Феймъс Граус“? — попита Кастило.

— Да, господине.

— Двойно, ако обичате. Отделно вода и лед.

— Не звучи зле — обади се Мунц.

— Не рискуваш ли, Карл? — попита Мунц, когато сервитьорът отиде да приготви поръчката им.

— Съмняваш се, че ще получа истинско „Феймъс Граус“ ли? — попита невинно Кастило. — Мислиш, че ще ми донесат някое местно менте, а?

— Много добре знаеш за какво те попитах — отвърна той.

— Знам, че на всеки му се налага да рискува от време на време — отвърна Кастило. — Разчитам, че няма да се месиш в операцията, като докладваш на Алекс или като видиш сметката на птичето, преди да е пропяло.

— Когато започнах да работя за Алекс…

— Искаш да кажеш, когато мина на постоянна работа ли? След като те уволниха ли?

Мунц се напрегна.

— Докато бях в ДРУ, никога не съм давал на Алекс информация, с която бих предал страната си.

— Добре.

— Казах на Алекс още преди да започна да работя за него, че има неща, които няма да върша — обясни Мунц. — Сред тях попада и ликвидирането на песнопойни птички, както ти се изрази.

— Сигурен съм, че Хауърд Кенеди има уговорка доста подобна на твоята — отвърна Кастило. — Питах се обаче дали не е част от задълженията ти да му даваш информация, благодарение на която някой друг да види сметката на песнопойната ми птичка.

— Щом мислиш така, защо се съгласи с идването ми? — попита с леден глас Мунц.

— Съгласих се да дойдеш, след като прецених, че си от хората, които не биха се погледнали в огледалото, ако предадат информация за птичката.

Мунц го погледна студено, ала не отвърна.

— Освен това Алекс беше прав — продължи Кастило. — Ще ми бъдеш полезен. Всеки заслужава да получи шанс от време на време.

— Като например да пилотира едномоторен хеликоптер над река Плата ли? На това му се казва качествен риск. Ами ако моторът се скапе?

— Ще се удавим — сви рамене Чарли. — Освен ако не си по-добър плувец от мен.

Мунц поклати глава.

— Седалките — също като големите самолети — имат спасителни пояси — обясни Чарли. — Може да ни се наложи известно време да се носим по водата, но аз съм пуснал план на полета, така че ако не се приберем навреме, ще ни потърсят. Не обичам да поемам рискове, Алфредо, затова не го правя.

Сервитьорът се върна с поднос с бутилка „Феймъс Граус“, чаши, сребърна купа с лед, сребърна кана за вода и щипка за лед. Тъкмо наливаше уиски, когато специален агент Дейвид Юнг Младши влезе в бара. Не скри учудването си, когато видя Алфредо Мунц.

— Тъкмо навреме — обади се Кастило и се надигна, за да подаде ръка на Юнг. — Предполагам, че се познавате.

— Как сте, полковник?

— Господин Юнг.

— Сигурно и двамата се питате какво става — заговори Кастило.

В очите и на двамата блестеше интерес.

— Ще изпия поне още една чаша — продължи Чарли и отпи огромна глътка. — След това ще вечеряме и ще поспим. — Замълча и след малко добави: — Един мъдър приятел изтъкна, че хората, които не са си доспали, често пъти се хвърлят на неразумни решения. Тъй като не съм спал от доста време, не мога да си позволя да вземам неразумни решения. Нека да ти задам няколко въпроса, Юнг. Какво си чул за разни приятели, които ще дойдат на гости от Монтевидео?

— Ще се качат на първия полет от Буенос Айрес. Ще са тук към десет и половина.

— Ще ги настаниш ли?

— Да, господине.

— Донесе ли картите, за които помолих?

— Да, господине.

— Ще успееш ли да станеш навреме, за да ни вземеш двамата с Мунц, да кажем, в седем сутринта?

— Ще бъда тук навреме, господине.

— Къде отиваме? — полюбопитства Мунц. — Ще ми кажеш ли?

— Най-общо казано, отиваме да направим оглед на обекта. Утре сутринта ще ви кажа подробностите. — Кастило замълча за момент. — Къде е ресторантът?

— Точно до нас — посочи Мунц. — Отварят чак в осем. След половин час.

— Тъкмо ще имам време да си допия чашата, а след нея още една — реши Кастило.

Забеляза как го наблюдават и двамата.

— В момента карам на автопилот. В такива моменти не мога да заспя, освен ако не намеря начин да притъпя адреналина или каквото там ме държи, затова ми трябва стабилно количество алкохол.

— Ясно — кимна Мунц.

— Господин Кастило, може ли да поговорим насаме? — обади се Юнг.

— Не може ли да почака до утре сутринта? Не се шегувах. Наистина не съм в състояние за каквито и да са решения.

— Няма да ви отнема много време.

— Алфредо, би ли ми поръчал още една чаша. Връщам се веднага. — Чарли се изправи.

Последва Юнг, минаха покрай рецепцията и излязоха на улицата.

— Казвай.

— Знам, че отношенията ни не потръгнаха, господин Кастило… и вината е изцяло моя…

— Минало заминало — прекъсна го Чарли.

— Просто искам да ви кажа, че съм ви много благодарен, задето не ме изключихте от операцията. Тази сутрин, след като се върнахте в Буенос Айрес, мислех, че ще ме отрежете. Затова искам да ви благодаря. Ще направя всичко по силите си, за да помогна.

Кастило се замисли над думите му.

„Мили боже! Държи се като ученик, който реди благодарности пред треньора, задето го е върнал в отбора, и то след като е бил хванат да пуши в мъжката тоалетна. Сигурно си мисли, че е така във всяка игра.

Сега пък какво да правя?“

Кастило се усмихна на специален агент Юнг, след това стисна рамото му.

— Радвам се, че си с нас, Юнг — отвърна той с надеждата гласът му да е прозвучал по-искрено, отколкото се чувстваше.