Ангелският дял

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Компютърни разпечатки навсякъде. Множество лаптопи с Ексел файлове, подредени в полукръг. Жълти страници от бележници, покрити с черни разкривени драсканици.

За Джеф Стърн всичко това бе бизнес, както обикновено. Като инвестиционен банкер от „Уолстрийт“ той си изкарваше прехраната, като хрускаше цифри и откриваше повтарящи се модели и празноти в корпоративните финансови документи. Беше майстор — точно такъв, какъвто тази обсебваща, ориентирана към дребните подробности и смазваща ума работа изискваше, за да се види някакъв здрав смисъл в преднамерените трудности и творческите техники, използвани за източването на големи суми от мултинационални компании.

— Тук съм, за да освежа банята ви.

Това, с което не беше свикнал, докато работи, бе двайсет и няколко годишна руса красавица в униформа на камериерка да се появява на прага на огромната спалня, достойна за „Четирите сезона“[29], която бе превърнал в свой офис.

Е, не беше от типа жени, които някой женомразец би поръчал от агенция за компаньонки и още по-малко би платил за това.

А с ясно доловимия южняшки акцент думите бяха по-скоро: „Тууук съъъъм, за да ооосвежа бааанята ви.“

Купът бели хавлии в ръцете й беше като летен облак, спуснал се ниско над земята, ароматът й беше удивителен, някакъв женствен парфюм, който прекосяваше разстоянието и предлагаше ласка. Усещането бе, сякаш тя го галеше. Лицето й бе от онези, чиято младост е най-голямото им достойнство, но очите й бяха удивително сини, с цвят на метличина — а костюмът й придаваше вид на палавница, облякла костюм на камериерка за деня на Вси светии.

— Знаете къде е — измърмори той.

— Да.

Той я загледа отзад, докато вървеше така, сякаш беше гола, а тя остави вратата широко отворена, докато се бавеше край мивката… после се наведе ниско и затърси нещо в шкафчето. Полата й се вдигна толкова нагоре, че се видя горният дантелен кант на чорапите й.

Тя обърна глава и го погледна.

— Казвам се Тифании Тифании Тифании, с две „и“ накрая. Тръгвате ли си?

— Какво?

Тя се изправи и се облегна на мраморния плот, беше се хванала за него с две ръце така, че горната част на униформата й се опъваше на гърдите.

— Всичките ви чанти са готови?

Джеф хвърли поглед на леглото. Чантите, в които бе натъпкал нещата си, зееха отворени, а дрехите висяха навън от тях като вътрешностите на изкормен войник. Вниманието му обаче отново бе привлечено от разпечатките и колоните с цифри. Пет пари не даваше в какво състояние ще са дрехите му, когато се върне в Манхатън. Нали затова са пералните и сушилните.

Спря погледа си отново върху камериерката.

— Трябва да се връщам на работа.

— Вярно ли е, че сте от Манхатън? Ню Йорк сити?

— Да.

— Никога не съм била там — потърка единия си крак в другия, сякаш изпитваше нужда, за която искаше той да знае. — Винаги съм искала да отида.

Просто стоеше и го гледаше втренчено.

„Идеята не беше добра, помисли си Джеф, стана и прекоси ориенталския килим. Наистина не беше добра.“

Влезе в банята и затвори вратата след себе си.

— Аз съм Джеф.

— Знам. Всички знаем кой сте. Вие сте приятелят на Лейн.

Той постави показалец в основата на гърлото й.

— Мълвата се разнася бързо.

Бавно плъзна пръст по нежната й кожа към деколтето, оформено от реверите на униформата. В отговор тя задиша тежко, гърдите й се издуха.

— Тук съм, за да се погрижа за вас — прошепна тя.

— Така ли.

Униформата беше сива с бяла яка и бели перлени копчета — и като постави върха на пръста си върху едно от тях, членът му запулсира зад дюкяна на панталона. Последните седемдесет и два часа бяха брутални, изпълнени единствено с цифри, главоболие и лоши новини. Това тук бе като дъжд за пресъхнала земя — поне що се отнасяше до него.

Джеф разкопча първото копче. Второто. Третото. Сутиенът й беше черен, също като копринените чорапи.

Наведе се и целуна шията й, тя изви гръб, а ръката му се плъзна около талията й. Презерватив. Имаше нужда от презерватив и като знаеше каква бе старата слава на Лейн, тук наоколо трябваше да има такъв…

Разкопча горната част на униформата й и разкри сутиена, стегнатите й зърна бяха изложени на показ и о, да, бяха съвършени. И в същото време се огледа и отвори първото чекмедже.

„Добре“, помисли си, като намери три пакета яркосини презервативи.

В следващия миг камериерката бе гола, ако се изключеха копринените чорапи. Беше великолепна цялата — съвършени истински гърди, прекрасни бедра и сладка плът. Той остана облечен и сложи бързо презерватива, без да губи нито миг.

Тифании Тифании Тифании с две „и“ накрая знаеше прекрасно как да го обгърне с крака и да кръстоса глезени на гърба му и о, звуците, които издаваше в ухото му. Подпрял се с една ръка на стената до античното огледало и обвил другата около кръста й, той започна да се движи. Тя го стисна за раменете и затвори очи.

Беше толкова дяволски хубаво. Макар да не се познаваха, очевидно статутът му на „чужденец“ му придаваше екзотичност. Понякога обаче човек трябва да се възползва от онова, което се изпречи на пътя му.

Тя първа намери освобождението си. Или поне даде признаци за това. Не беше сигурен дали не се преструва, но не даваше и пет пари.

Неговият оргазъм бе истински обаче, мощен и разтърсващ, и му напомни, че за него плътта и кръвта са по-добри от всякакви други алтернативи.

Когато свърши и докато се опитваше да възстанови дишането си, Тифании Тифании Тифании се притисна до гърдите му.

— Ммм — прошепна в ухото му. — Беше хубаво.

„Да, беше“, помисли си той и излезе от нея.

— Тогава да го направим отново — изстена той, вдигна я и закрачи към леглото.

Долу, в салона, Лейн остави Монтеверди да говори, макар прекрасно да знаеше колко дължат и колко спешно е за Монтеверди да получи милионите.

Чаша от семейните запаси помагаше на времето да тече и намаляваше шока от снимката на сина на Розалинда. Косата, очите, формата на лицето, телосложението…

— И брат ти не помогна.

Окей, значи речта бе приключила.

— Едуард вече не е част от семейството.

— А се нарича син…

— Внимавай — каза Лейн. — Всяка обида към брат ми е обида и към мен.

— Гордостта може да бъде скъп лукс.

— Както и професионалната репутация. Особено ако е изградена върху фалшива основа — Лейн вдигна тост с бърбъна си. — Но нямаме напредък. Не бях тук през последните две години и трябва да се боря с много неща след нещастната смърт на баща си.

Настъпи пауза, по време на която Монтеверди очевидно обмисляше подхода си. Когато най-после проговори отново, гласът му бе едновременно спокоен и агресивен.

— Сигурно разбираш, че заемът трябва да бъде изплатен сега.

Странно, преди седмица оставаха още две седмици. Предположи, че бордът на „Проспект Тръст“ са подочули нещо или пък някой бе проследил къде отиват парите.

Лейн се запита как Монтеверди е успял, без да го заловят.

— Завещанието се легализира в момента — каза — и нямам достъп до нито една от семейните сметки, с изключение на моята, тъй като не съм попечител или адвокат на майка си, а баща ми е определил адвоката си Бабкок Джеферсън за изпълнител на завещанието. Ако искаш да получиш парите, трябва да разговаряш с него.

Монтеверди прочисти гърлото си, а Лейн си помисли: „Ах, вече е опитал и е получил отказ!“.

— Струва ми се, Лейн, че можеш да покажеш малко повече лична заинтересованост.

— И защо?

— Има достатъчно неща, които трябва да скриете от пресата.

— Смъртта на баща ми вече е в новините.

— Нямах предвид нея.

Лейн се усмихна и се изправи с намерението да отиде до напитките върху количката.

— Кажи ми нещо. Как ще публикуваш новината, че семейството ми е разорено, без и ти да се удавиш? — хвърли поглед през рамо. — Искам да кажа, нека играем с открити карти, а? Заплашваш ме, че ще разкриеш всичко, но дори и да го направиш анонимно, каква полза ще имаш, след като бордът научи за заема? В момента не е добре да се залага на нас и ти си го знаел, когато си разрешил заема. Имал си достъп до цялата информация на тръста. Знаел си прекрасно колко пари има в сметките ни.

— Е, мислех си, че ще поискаш да спестиш на майка си позора…

— Майка ми не е ставала от леглото почти три години. Не чете вестници и единствените й гости са медицинските сестри — а те всички ще мълчат, ако им наредя, или ще изгубят работата си. Кажи ми, опита ли тоя номер и с брат ми, когато разговаря с него? Не мисля, че си стигнал много далеч.

— Не съм направил нищо друго, освен да помогна на стар приятел. Семейството ти обаче няма да преживее скандала и трябва да знаеш, че сметката на майка ти сериозно е намаляла. В нея има по-малко от шест милиона. Сметката на сестра ти вече е закрита. Авоарите на Едуард са на нула. И ако мислиш, че всичко това е по вина на нашето лошо управление, трябва да знаеш, че баща ти стана попечител на всичко, след като обяви майка ти за недееспособна. И преди да си попитал защо сме му позволили да го направи, ще ти напомня, че ние не се разпореждаме с парите на вашето семейство и баща ти имаше законно право.

Чудесно. Направо страхотна перспектива. И шейсет, и осем милиона изглеждаха много пари, после дойдоха още сто и четиридесет милиона. А сега…

Липсваха стотици милиони.

Лейн се обърна отново към Монтеверди и вдигна чашата си. Не искаше другият мъж да види, че ръцете му треперят.

Шестте милиона в сметката на майка му бяха истинско състояние за много хора. Но тези пари щяха да свършат само след три месеца, дори ако ги използваха само за разноските по Ийстърли.

— Щях да обясня това на брат ти — промърмори Монтеверди, — но той не искаше да слуша.

— Отишъл си първо при него, а после при Бабкок.

— Можеш ли да ме обвиниш?

— Каза ли ти Бабкок какво е направил баща ми с всичките тези пари? — Лейн поклати глава. — Няма значение. Ако ти беше казал, нямаше да си тук.

Умът на Лейн препускаше, той погледна бутилката алкохол, която държеше в ръка.

Поне знаеше къде може да намери малко пари в брой.

— Колко време ще ми купят десет милиона? — чу се да казва.

— Нямаш толкова…

— Млъкни и ми отговори на въпроса.

— Мога да ти дам още седмица. Но трябва да има превод. До утре следобед.

— Така дългът ще намалее до четиридесет и три милиона.

— Не. Това е цената, задето рискувам репутацията си заради семейство ти. Дългът ще остане същият.

Лейн хвърли гневен поглед през рамо.

— Какъв джентълмен.

Елегантният мъж поклати глава.

— Не е лично, мистър Болдуин. Бизнес. И заради бизнеса мога… да задържа нещата още седем дни.

— Което бе и първоначалният срок.

— Нещата се промениха.

„Разбира се, че са се променили“, помисли си Лейн.

— Ще имаш парите. Утре.

— Това ще бъде оценено както подобава.

След като му даде подробности къде трябва да внесе парите, Монтеверди се поклони и излезе. В тишината, която последва, Лейн извади телефона си.

Знаеше откъде да вземе парите. Но щеше да има нужда от помощ.