Ангелският дял

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Лейн влезе в Ийстърли, но не стигна далеч. Мистър Харис, икономът, излезе с широки крачки от трапезарията с поднос в ръце. На него имаше половин дузина objets d’art[41] от чисто сребро, включително и купа за бонбони от „Картие“, поставена в извитата опашка на сребърен шаран, който бе с главата надолу.

Обаче англичанинът не идваше при него, за да поговорят за плановете му за лъскане на среброто.

— О, много добре, сър. Тъкмо ви търсех. Имате посетител. Помощник-шериф Рамзи е в кухнята.

— Да, видях колата му отпред.

— Също така съобщенията за часовете, в които хората ще могат да поседят до ковчега на баща ви, са разпратени. Имейлите бяха необходими заради ограниченията на времето. Бих предпочел пощата, разбира се. Отговорите започнаха да идват и вярвам, че ще останете доволен от броя на онези, които ще дойдат.

През главата на Лейн преминаха три неща едно след друго: надяваше се гостите да не ядат и пият много, чудеше се какво ще кажат хората, ако организират бар, на който да се оставят пари, Господи, преди никога не бе мислил колко ще бъдат разходите на глава.

Осъзна, че икономът го гледа с очакване и каза:

— Съжалявам, какво каза?

— Имаме и нов човек в домакинството.

Икономът млъкна, като че ли бе обиден от хода на мислите на Лейн и за отмъщение щеше да го накара да говори.

— И кой е той? Смъртта? Не, чакай. Бърни Мейдоф[42], на когото от затвора са позволили да излиза, за да работи. Крампус[43] — не, сега не е сезонът.

— Мис Амелия се върна. Пристигна с такси преди десет минути, с багаж. Позволих си свободата да оставя чантите в стаята й.

Лейн смръщи вежди.

— Лятната ваканция започна ли вече? Къде е тя?

— Предполагам, че е отишла да намери майка си.

— Значи облакът във формата на гъба от взрива скоро ще покрие хоризонта. Благодаря, мистър Харис.

— За мен е удоволствие, сър.

По някаква причина, както и да произнесеше тези думи, те винаги звучаха като „майната ти“. Което караше човек да свали черната му вратовръзка и…

Не. Достатъчно трупове, дори хипотетични.

Лейн престана да мисли за каквото и да било, прекоси фоайето и влезе в белия и чист коридор, който водеше към кухнята. Като стигна до офиса на Розалинда Фрийланд, спря и проследи с пръсти полицейския печат, който все още държеше вратата затворена.

Фактът, че не го пускаха вътре, бе емблематичен за това, в което се бе превърнал целият му живот.

Може би Джеф беше прав. Може би не можеше да държи всичко това под похлупак. Може би светът наистина не бе такъв, какъвто е бил по времето на дядо му и дори на баща му — времена, когато семействата като тяхното са имали силата да се предпазват.

И честно, защо заради баща си да разваля отношения, които имат значение за него.

— Здравейте, сър.

Вдигна поглед. Русокоса жена в камериерска униформа излизаше от пералното помещение, а на ръката й бяха преметнати дълги хавлии от най-фин памук.

— Аз съм Тифании Тифании Тифании — каза тя. — С две „и“-та.

— Да, разбира се. Как си?

— Грижа се добре за приятеля ви Джеф. Той работи толкова много — пауза. — Има ли нещо, което мога да направя за вас?

— Не, благодаря ти — с изключение на чисти завивки не искаше нищо друго. И никога нямаше да иска. — Сигурен съм обаче, че старият ми съквартирант оценява личното обслужване.

— Е, ще ми кажете, ако има нещо, нали?

Тя се отдалечи с шумолене на полите, а той се сети за първия сезон на „Зловеща семейна история“[44], където камериерката беше понякога стара, понякога — млада. Тази тук определено бе млада. Добрата новина? Джеф поне можеше да разтовари част от стреса. И Тифании Тифании Тифании не беше призрак, който ще се превърне в старица в най-неподходящия момент.

„Човече, ти си също като баща си.“

— Не, не съм.

Като влезе в голямата и професионална кухня, Лейн подуши пресните кифлички и завари мис Аврора и помощник-шерифа Рамзи да седят един до друг на столчета до гранитния плот, а между тях — две чаши с кафе и чиния кифлички. Помощник-шерифът беше в униформа, с пистолет на бедрото и радио на огромното рамо. Мис Аврора беше с престилка и широки сини панталони.

Изглеждаше по-слаба, отколкото бе в деня, когато той пристигна тук, помисли си мрачно Лейн.

— Добрутро — каза Лейн, отиде при Рамзи и двамата удариха разтворени длани за поздрав.

— На теб също.

— Има ли място за трети?

— Винаги — мис Аврора побутна към него празна чаша и стана, за да вземе джезвето от машината. — Ще ви оставя насаме вас двамата.

— Остани — каза Лейн и седна. — Моля те.

Господи, бе забравил колко огромен е Рамзи. Лейн бе висок един осемдесет и пет или шест, но до помощник-шерифа се чувстваше като кукла Барби.

— Докладът от аутопсията — Мич вдигна поглед. — Пръстът е на баща ти. Определено. Има белези по останките, които отговарят на следите по костта на намереното в предния ви двор.

— В такъв случай бил е убит — Лейн благодари с кимване за кафето, което бе плъзнато пред него. — Защото човек не би си причинил сам това.

— Знаеше ли, че баща ти е болен?

— Че нещо не бе наред с главата му ли? Да.

— Имал е рак на белия дроб.

Лейн бавно остави чашата.

— Моля?

— Баща ти е страдал от рак в напреднал стадий, който е имал метастази и в мозъка. Патологът каза, че са му оставали най-много още шест месеца и че много скоро болестта е щяла да повлияе на равновесието и движенията му до степен, при която е нямало да може да го скрие от другите.

— Онези цигари — погледна към мис Аврора. — Всичките онези проклети цигари.

— Внимавай какво говориш — каза тя. — Но винаги съм искала да ги спре. Аз не съм избрала доброволно рака си. Не знам някой да иска тази болест.

Лейн погледна Рамзи и запита:

— Възможно ли е да не е знаел? И от колко време го е имал?

Не че баща му би го удостоил с нещо като доклад за здравето си. По дяволите, като познаваше великия Уилям Болдуин, лесно беше да повярва, че е мислел да потисне болестта само с волята си.

— Аз самият зададох тези въпроси на патолога — Рамзи поклати глава. — Каза, че баща ти най-вероятно вече е проявявал симптоми. Не му е достигал въздух. Главоболия. Замаяност. Останките не показват да му е правена операция, нямаше отвор в гърдите, нищо, но това не означава, че не е бил на химиотерапия или че не е преминал лъчетерапия. Тялото беше в наистина лошо състояние. Взеха проби от тъканта и поръчаха да се направи токсикологичен анализ, макар че резултатите ще отнемат известно време.

Лейн потърка лицето си.

— Тогава може и наистина да се е самоубил. Ако е знаел, че ще умре и не е искал да страда, може и да е скочил от онзи мост.

Ами пръста? Онзи пръстен? Фактът, че при всички акри, от които се състоеше имението, от всички скрити и открити места, нещото бе заровено точно под прозореца на майка му?

— А може и да е бил хвърлен — предположи помощник-шерифът. — Болестта не означава, че не е бил убит. В дробовете имаше вода, което доказва, че е бил жив и си е поел поне веднъж дъх, след като се е озовал във водата — Рамзи погледна мис Аврора. — Мем, съжалявам, че се налага да говоря за това толкова подробно.

Майката на Лейн само сви рамене.

— Нещата са такива, каквито са.

Лейн също погледна мис Аврора.

— През цялото това време бях в Ню Йорк. Ти забеляза ли нещо… различно у него?

Макар че каквото и да е било състоянието му, все още е изпитвал желание за секс. Поне според Шантал и бебето, което носеше.

Майка му поклати глава.

— Нищо не разбрах. Той отсъстваше много през последните два месеца. И знаеш ли, беше затворен в себе си. Ставаше много рано сутрин, отиваше в бизнес центъра и се връщаше у дома късно. Моите стаи са отзад и гледат към гаражите. Виждах шофьора да оставя колата в полунощ, понякога в един през нощта, или го виждах да минава на връщане от офиса. Така че не знам.

Рамзи заговори.

— С парите и връзките на семейството ти е можел да се лекува навсякъде из Щатите.

— Какво мислят от отдел „Убийства“? — запита Лейн.

Рамзи поклати глава.

— Подозират мръсна игра. Онзи пръст е ключът. Той променя всичко.

Лейн остана още малко и си побъбри с тях. После се извини, остави чашата си в мивката и тръгна нагоре по стълбището за персонала към втория етаж. Мис Аврора и Рамзи се познаваха още откакто помощник-шерифът бе в пелени и преди той често я посещаваше, когато не беше дежурен.

Рак.

Значи баща му е бил зает бавно да се самоубива с тютюн… преди някой да реши да ускори процеса и да се разплати с него.

Не бе за вярване.

Както обикновено, по време на сутрешните часове, след като членовете на семейството се бяха събудили и излезли от спалните си, в тази част на къщата работеше персоналът и той долавяше миризмата на почистващите препарати за тоалетните и прозорците, изкуствено създадени аромати на цитрусови плодове и мента — от които обаче носът го засърбяваше.

Отиде до стаята на баща си и му се стори нередно да не почука, преди да отвори вратата — макар той да бе мъртъв. Пристъпи в смълчаната и тъмна мъжка стая, отново почувства, че прави нещо нередно и без никаква причина хвърли поглед през рамо.

Имаше малко лични вещи по бюрото и нощните шкафчета, всичко бе съзнателно подредено и приличаше на декори, чието послание беше: „Богат и властен мъж полага главата си тук нощем“; всичко крещеше това — от завивките и възглавниците с монограм до подвързаните с кожа книги, ориенталските килими и редиците прозорци, сега скрити зад копринени завеси. Човек би помислил, че е в „Риц Карлтън“[45] в Ню Йорк, провинциално имение в Англия или замък в Италия.

Банята бе старомодна — мрамор и лята вана — но водопроводната инсталация бе нова, разполагаше и с великолепна стъклена душ-кабина, която заемаше половината от помещението и имаше шест слушалки и възможност за парна баня. Лейн спря, като видя халата за баня с монограма на баща си да виси на месинговата кука. После видя и комплекта му за бръснене с четката със златна дръжка и острия бръснач. Парчето кожа, с което точеше сребърното ножче. Сребърната чаша за вода. Четката за зъби.

Имаше две златни мивки, разделени от цяла миля мраморен плот, но майка му никога не използваше тази баня, дори когато бе свободна. А над плота имаше огледало с две вградени златни поставки за свещи.

Нямаше шкафче с лекарства.

Лейн се наведе и започна да отваря чекмеджетата. В първото имаше пакет презервативи и на него му се прииска да ги смачка, за което си имаше много причини. В следващото имаше сапун, клечки за уши, нормални ножчета за бръснене. От другата страна бяха подредени четки и гребени. Под мивката имаше тоалетна хартия, хартиени кърпички, вода за уста.

По някакъв начин му се стори странно, че баща му е използвал такива прозаични неща. Като всички други хора, които се приготвят да отидат на работа или да си легнат.

Всъщност баща му винаги бе обграден от мистерия, макар и не уютна. Тя бе по-скоро породена от липсата на общуване между тях, от липсата на връзка и каквато и да било топлина.

Лейн намери лекарствата във високото тясно шкафче до прозореца.

Имаше шест шишенца с оранжеви хапчета, но броят им бе различен във всяко шишенце. Не познаваше лекаря, който ги бе предписал, имената на лекарствата също не му бяха познати, но като се имаха предвид предупрежденията в никакъв случай да не се поемат повече от предписаните, вероятно бяха болкоуспокояващи или такива за отпускане на мускулите… или много сериозни комбинации, от които можеше да се разболееш повече, отколкото си болен в момента.

Извади телефона си и набра номера на лекаря.

И така, да видим какво знаете.

Лекарят беше доктор по медицина в Онкологичния център „Андерсън“ в Хюстън.

Баща му е знаел, че е болен. И че вероятно умира.

— Изритали са те? — запита Джин в ухаещия въздух на оранжерията.

— Да — отговори дъщеря й.

„Фантастично“, помисли си Джин.

В последвалата тишина тя се опита да покаже родителското си възмущение и си представи как тропа с обувката си с висок ток или пък размахва показалец. Нито едно от двете не бе подходящо. Единственото подходящо бе да извика Едуард, който да се справи с това. Той щеше да знае какво да направи.

Но не. Тази пътека бе отрязана.

Накрая каза:

— Може ли да попитам защо са те помолили да напуснеш?

— Ти как мислиш? Аз съм твоя дъщеря все пак.

Джин направи физиономия.

— Алкохол? Или те хванаха с момче?

Амелия просто вирна брадичка, което показваше, че провинението й е по-сериозно.

— Спала си с някой от учителите? Ти луда ли си?

— И ти си го направила. Затова си напуснала училище…

Предната врата се отвори и се появи Лейн, който бе като фар за моряците.

— Познай кой се е върнал у дома от училище — каза сухо Джин.

— Чух. Ела тук, Амес. Отдавна не сме се виждали.

Момичето се отпусна в прегръдките на Лейн и двете тъмнокоси глави се събраха заедно, а Джин извърна поглед.

— Тя има новини — измърмори Джин, докато се разхождаше из оранжерията и подръпваше листата на орхидеите. — Защо не му кажеш?

— Изритаха ме.

— Защото е спала с някой от учителите си — Джин махна с ръка. — От всичките ми прегрешения е избрала да наследи точно това.

Лейн изруга и отстъпи назад.

— Амелия.

— О, той използва истинското ти име — Джин се усмихна с мисълта, че брат й звучи съвсем като баща им. — Значи говори сериозно. Има ли някой от „Хочкис“, на когото можем да се обадим, Лейн? Със сигурност можем да им повлияем да я приемат обратно.

Лейн си разтърка лицето.

— Някой възползва ли се от теб? Беше ли наранена?

— Не — отговори момичето. — Не беше така.

Заговори Джин.

— Трябва да има начин да я върнем в…

— Не наближават ли последните изпити? — прекъсна я Лейн. — Няма да вземеш удостоверение за завършено образование? Исусе Христе, Амес, това е сериозно. Лоша работа.

— Съжалявам.

— Да — измърмори Джин, — изглежда, че съжаляваш. Искаш ли кърпичка? Това ще ти помогне ли да изиграеш ролята си по-добре?

— Диамантът на пръста ти е великолепен — каза остро Амелия. — Ще се омъжваш, предполагам?

— Два дни след като свърши поклонението пред дядо ти.

— Да, добре че се обади да ми кажеш, майко.

— Женитбата ми не е важна.

— Съгласна съм. Говоря за смъртта на дядо. Дядо ми е умрял, а аз узнавам за това от вестниците.

Лейн се обърна.

— Не си й се обадила, Джин? Наистина ли?

— Моля за извинение, но тя е тази, която е изритана от подготвителното училище. А ти ме гледаш така, сякаш аз съм направила нещо нередно.

— Мога да ходя на училище тук, в Шарлмонт — намеси се Амелия. — „Шарлмонт Кънтри Дей“ е добро училище и мога да живея тук, у дома…

— Какво те кара да мислиш, че ще те приемат сега? — запита Джин.

— Нашите пари послужиха за разширението му преди пет години — заяви Амелия. — Като че ли няма да ме приемат. За кого се омъжваш, майко? Нека позная. Той е богат и безгръбначен…

— Достатъчно! — сряза я Лейн. — Джин, тя е твоя дъщеря. Поне веднъж в живота си ще се държиш ли като майка? И Амелия, проблемът е по-голям, отколкото осъзнаваш.

— Но е поправим — каза момичето. — В това семейство всичко е поправимо, нали?

— Всъщност това не е вярно. И по-добре се моли да не го научиш по трудния начин и заради сегашното си провинение.

Лейн се обърна с намерението да си върви, но Джин се сети за приема си и извика след него:

— Чакай, трябва да обсъдим нещо.

— Няма да се обадя в „Шарлмонт Кънтри Дей“. Ти ще го направиш за нея. Време е да се намесиш.

Джин скръсти ръце на гърди и трепна, когато едно от нараняванията на лакътя й, причинени от Ричард, шумно запротестира.

— Амелия, ще отидеш ли да демонстрираш лошото си настроение в стаята си? Или може при басейна? Сигурна съм, че с помощна на акаунта си в туитър ще прекараш няколко щастливи часа, като информираш приятелите си за отвратителното естество на простъпката, върнала те у дома?

— За мен е удоволствие — каза Амелия. — Със сигурност е по-добре, отколкото да съм в твоята компания.

Момичето не се отдалечи ядосано, а величествено, като остави след себе си във въздуха аромат, примесен с презрение. Кристално ясно.

Не беше чудно, че не се разбират добре.

След като вратата се затвори, Джин побесня.

— Може би просто трябва да забрави за училището и да отиде в Ню Йорк, за да стане модел. Ще има повече късмет, ако използва лицето си, отколкото устата си, ако иска да напредне.

— Твоята уста не те спря — отвърна Лейн. — Но и не ти донесе нищо добро, като се има предвид за кого се омъжваш.

— Ричард е един от най-богатите мъже в щата и може да помогне на бизнеса ни.

— Ти го мразиш.

— Както и всички други. Това едва ли е новина — но повдига един въпрос. Твоето мило малко момиче каза, че имам нужда от разрешението ти, за да направим приема тук след погребението на татко. Казах й, че събирането ще бъде малко — четиристотин, най-много…

— Чакай, какво?

— Сватбеният ми прием. Документите ни ще бъдат готови утре. След това ще е поклонението на татко. И можем да направим приема в събота — малка церемония в задната градина, последвана от вечеря…

— Джин.

— Какво?

— Кой ще плати за всичко това?

— Ние. Защо?

Лейн присви очи.

— Нямаме парите, Джин. Чековете ни ще бъдат отхвърлени. Разбираш ли какво ти казвам? В момента нямаме пари. Опитвам се да поправя това, но пет пари не давам дали ще бъдат четиристотин или четиридесет души — не можем да пишем чекове, които не са абсолютно необходими.

— Но ще платим за поклонението на татко.

— И това е. Свършено е с партитата, Джин. С частните самолети. По дяволите, дори за таксита не може да става въпрос. Няма да има повече дрехи или балове, нито пътувания. Всичко спира. Трябва да го разбереш.

Тя смръщи вежди и сложи ръка на опасно пърхащото си сърце. После прошепна:

— Честно казано, ми е трудно да повярвам, че ще платиш за погребението на човек, когото мразиш, но няма да ми осигуриш приема, който заслужавам.

Лейн я гледа втренчено известно време.

— Знаеш ли, Джин, ще бъда напълно откровен. Винаги съм знаел, че си самовлюбена егоистка, която мисли само за себе си, но никога не съм мислил, че си глупава.

— Моля?

— Ако не поканим половината свят, за да поднесе почитанията си, ще има приказки — и те ще отговарят на истината. Може и да не ми пука за семейната репутация, но бизнесът е единственият ни шанс да се измъкнем от тази каша. Няма нищо друго, освен алкохола, което да задържи „Брадфорд Бърбън Къмпани“ над водата. Тревожа се за изплащането на заплатите, за бога. Ако нещо за сегашното ни финансово състояние стигне до пресата, рискуваме търговците да изпаднат в паника и да ни отрежат. Дистрибуторите също могат да се уплашат. Съюзът може да се надигне. Става въпрос за много повече от едно проклето парти. Разходите за поклонението пред тленните останки на татко са необходими. Твоят прием не е.

Джин сложи ръка на гърлото си и се замисли за това как стоеше на бензиностанцията и… кредитните й карти бяха отхвърлени. Но онова се беше случило, защото баща й я бе отрязал, а не защото нямаха пари.

А после си спомни, че след като я взе от бензиностанцията, брат й й съобщи новините.

Въпреки това поклати глава.

— Каза, че дължим петдесет или шейсет милиона. Със сигурност има други пари някъде…

— Дължим три пъти повече пари. От онези, които намерихме досега. Времената се промениха, Джин — обърна се. — Ако искаш парти, накарай съпруга си да напише чека. За него той е нищо и затова се омъжваш за него.

Джин остана на мястото си и загледа как вратата се затваря за втори път. В настъпилата тишина я обзе странното чувство, че не е на мястото си и й трябваше миг, за да осъзнае, че има нещо, с което започваше да свиква всеки път, когато Ричард…

О, господи. Почувства се така, сякаш щеше да повърне.

— Всичко ще е наред — каза тя на растенията. — И Пфорд вече може да започне да бъде полезен.