Ангелският дял

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Поне адвокатът на баща му не закъсня.

Лейн погледна часовника си. Беше точно пет без петнайсет, когато мистър Харис въведе уважаемия Бабкок Джеферсън в главния салон на Ийстърли.

— Здравейте, мистър Джеферсън — каза Лейн и се изправи. — Добре е, че дойдохте.

— Моите съболезнования, Лейн.

Изпълнителят на завещанието на Уилям Болдуин беше облечен в тъмносин костюм, носеше червено-синя вратовръзка, а в джобчето на гърдите му имаше колосана бяла кърпичка. Беше на шейсет и няколко, богата версия на „доброто старо момче“, гушата му се подаваше над яката на официалната риза, предшестваше го мирисът на кубински пури и афтършейв „Бей Рам“. Здрависаха се.

Самюел Ти стана от другия диван.

— Мистър Джеферсън, тук съм в качеството си на адвокат на Лейн.

— Как е баща ти, Самюел Ти?

— Много добре.

— Предай му най-добрите ми чувства. И всеки, получил покана от семейството, е добре дошъл тук.

— Мистър Джеферсън — заговори Лейн, — това е годеницата ми Лизи Кинг.

Иии това сложи край на разговора. Джин направи физиономия, Самюел Ти се усмихна, а мистър Джеферсън се поклони. Лизи хвърли изненадан поглед на Лейн, после се съвзе, стисна ръката на адвоката и му се усмихна.

— Това е доста отскоро.

За миг мистър Джеферсън изглеждаше завладян от чара й, очите му дружелюбно блестяха.

— Е, поздравления! — мистър Джеферсън кимна по посока на Лейн. — Бих казал, че вие сте по-добро решение, но това ще бъде неуважение към предишната госпожа. Но да, вие сте огромно подобрение.

Лизи се засмя.

— А вие сте чаровник, нали?

— Чак до ловджийските ми ботуши, мадам — мистър Джеферсън отново стана сериозен и погледна Лейн. — Къде са братята ти?

Лейн отново зае мястото си до Лизи.

— Не знам къде е Макс, а Едуард е…

— Тук.

Едуард се материализира на входа и макар че го бе виждал преди ден-два, Лейн все още трябваше да свиква с външния му вид. Той беше току-що обръснат и бе взел душ, тъмната му коса бе влажна и се къдреше на врата — нещо, което не й бе позволено в предишните години. Панталоните едва не се смъкваха от ханша му, държеше ги само коланът от алигаторска кожа. Ризата му бе синя и семпла — останка от деловия му гардероб. Беше му много широка обаче, приличаше на дете, което облича дрехите на баща си.

И все пак внушаваше респект. С накуцване стигна до един от фотьойлите и седна.

— Мистър Джеферсън, хубаво е да те видя отново. Извини грубостта ми, но трябва да седна.

— Аз ще дойда при теб, синко.

Адвокатът остави куфарчето си на една от страничните масички и отиде до него.

— И аз се радвам да те видя отново.

Едуард му стисна ръката.

— Чувството е взаимно.

След това вече нямаше празни приказки. Едуард никога не бе одобрявал подобни разговори и мистър Джеферсън като че ли си спомни това.

— Поканили ли сте още някого?

Инстинктът на Лейн бе да изчака Едуард да отговори, но после се сети, че той се е заел с цялата тази бъркотия.

— Не — Лейн стана и отиде до вратата на кабинета. — Готови сме.

Затвори двете половини, после затвори и вратата, която водеше към фоайето. Обърна се и задържа погледа на Лизи. Тя седеше на тапицирания с коприна диван, облечена с къси панталони и поло, русата й коса бе прибрана назад, лицето й — открито.

Господи, обичаше я.

— Да го направим — каза Лейн сякаш на себе си.

Едуард постави лакти на подплатените дръжки на фотьойла и допря върховете на пръстите си. Седнал на тапицирания с коприна диван в другия край на салона, по-малкият му брат се бе свил уютно до градинарката Лизи и човек трябваше да признае, че удобството, с което двамата седяха един до друг, бе показателно за връзка, която не бе типична за браковете на членовете на семейство Брадфорд: личеше си от начина, по който я бе прегърнал през раменете, от това как дланта й почиваше на коляното му и от това как двамата се поглеждаха, сякаш за да видят дали другият е добре.

Той желаеше доброто на Лейн. Искрено.

Джин, от друга страна, бе в далеч по-традиционна връзка с бъдещия си съпруг. Ричард Пфорд не се виждаше никъде и това беше добре. Може и да сключваше брак с един от тях, но това тук бе само за семейството.

— Тук сме, за да прочетем последната воля и завещание на Уилям Уайът Болдуин — подхвана Бабкок, след като седна в другия фотьойл и отвори дипломатическото си куфарче в скута.

— Не трябва ли и майка да присъства? — намеси се Едуард.

Адвокатът погледна над куфарчето и отвърна спокойно:

— Не вярвам, че е необходимо да я безпокоим. Баща ви се интересуваше предимно от това да подсигури децата си.

— Но разбира се.

Бабкок поднови изваждането на доста обемист документ.

— От десет години съм адвокат на покойния и през това време той написа три завещания. Това е последното, написано преди година. В него той нарежда първо всички дългове от лично естество да бъдат платени, както и съответните данъци и професионални такси. Второ, създал е тръст, който трябва да бъде разделен по равно между мис Вирджиния Елизабет Болдуин, мистър Джонатан Тюлейн Болдуин и мистър Максуел Прентис Болдуин.

Очаквана пауза.

Едуард се усмихна.

— Предполагам, че името ми е било пропуснато умишлено.

Бабкок поклати сериозно глава.

— Много съжалявам, синко. Посъветвах го да те включи. Наистина.

— Да ме отрежат от завещанието не е най-голямото бреме за мен, уверявам ви. И Лейн, престани да ме гледаш така, моля те.

Брат му извърна поглед, а Едуард стана и отиде с куцукане до количката бар.

— От семейните резерви. Иска ли някой?

— За мен — каза Лейн.

— И за мен — присъедини се Самюел Ти.

Джин не каза нищо, но очите й следяха всяко негово движение, докато адвокатът изреждаше имената на онези, които щяха да се облагодетелстват от тръста. Самюел Ти отиде при него и взе своята чаша и тази на Лейн, после Едуард се върна на мястото си.

Стаята бе подредена точно така, както винаги: главният кът за сядане — пред огромната камина, старият портрет на Елайджа Брадфорд все така висеше над полицата, по която бяха наредени разни фигурки от позлатен бронз, и часовник, който показваше времето точно, макар да бе на няколко века.

Можеше честно да каже, че не чувства нищо. Никакъв гняв. Нито носталгия. Никакво изгарящо желание да скъси дистанцията, да възстанови връзката си с тях и реда.

Откъсването му от тях бе трудно заслужено, изглаждано само от противоречията и огъня на негодуванието и студенината на отчуждението, които бяха основата на емоциите му, откакто се помнеше.

За другите също не бе добре да изпитват някакви чувства — поне що се отнасяше до него и присъствието му тук. Отношенията му с баща му — такива, каквито бяха — имаха значение само за тях двамата. Едуард не искаше да подхранва съчувствието на другите, братята и сестра му трябваше да бъдат напълно безразлични като него.

„Преди година“, помисли си.

Питаше се кога бе направена промяната. Или може би той никога не е бил включен в завещанието, дори в предишните версии.

— … сега към индивидуалните завещания — Бабкок прочисти гърлото си. — Огромна сума е оставена на Розалинда Фрийланд, която понастоящем е починала. Къщата, в която е живяла, на номер 3072 на „Серийз Съркъл“ в Ролинг Медоус, всъщност е била собственост на мистър Болдуин и неговата воля е собствеността да й бъде прехвърлена. Обаче, в случай че тя почине преди него, което се е и случило, собствеността, както и сумата от десет милиона долара, трябва да бъде прехвърлена на сина й, Рандолф Деймиън Фрийланд. Средствата да бъдат вложени в тръст в негова полза, докато навърши трийсет. Аз трябва да съм един от попечителите.

Мълчание.

„А, ето защо не си искал майка ми да е тук долу“, помисли си Едуард.

Самюел Ти скръсти ръце на гърдите си.

— Ами…

И това казваше всичко, макар никой друг да не каза нищо. Беше очевидно обаче, че Шантал не е единствената, която Уилям бе оплодил.

Питаше се дали няма и други синове и дъщери, които също да са изключени от завещанието.

Но наистина отговорът на този въпрос нямаше по-голямо значение за Едуард от наследството. Причината за идването му тук не бе завещанието. Трябваше само да изглежда, че е дошъл тук за тази среща.

Трябваше да се освободи от нещо, както би казала баба му.