Ангелският дял

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Докато мистър Джеферсън изреждаше дългите параграфи на завещанието, Джин въобще не слушаше, нито дори мислеше за това, че Едуард е изключен от него. Единствената й мисъл бе, че Амелия си е у дома… и че Самюел Ти, седнал ей там на онзи диван, представляващ интересите на Лейн в професионален план… е под един и същ покрив с дъщеря си.

Никой от тях не знаеше, разбира се.

И това зависеше от Джин.

Опита се да си ги представи да седят един до друг. Опита се да не вижда тази картина, макар да я помнеше с такава острота, че я изгаряше, общите черти, еднаквите движения, присвиването на очите, когато се концентрираха. Разсъждаваше върху факта, че и двамата криеха страховитата си интелигентност зад лаконичност… като нещо, което не искаха да покажат.

— И това слага край на клаузите — каза мистър Джеферсън и свали очилата си за четене. — Бих искал да използвам възможността да отговоря на въпросите ви. В момента завещанието се легализира и изпълнението му скоро ще започне.

Цареше мълчание. После Лейн заговори:

— Вярвам, че казахте всичко. Ще се видим отвън. Самюел Ти, ще се присъединиш ли към нас?

Джин наведе глава и погледът й проследи Самюел Ти, който стана и отиде да отвори двойната врата за клиента си и адвоката на баща му. Не я погледна. Не беше я поздравил, нито отбелязал присъствието й по някакъв начин.

Но това тук бе делова среща.

За едно можеше да се разчита на Самюел Ти — независимо колко див и луд можеше да бъде, когато беше в ролята си на адвокат, нищо не можеше да го смути.

Тя буквално не съществуваше. Както и всеки друг, който нямаше отношение към интереса на клиента му.

Обикновено това разделяне на нещата предизвикваше раздразнението й и й се приискваше да забие юмрук в лицето му, за да я забележи. Но когато го видеше около Амелия, това й желание се изпаряваше.

Беше невъзможно да не обръща внимание на това, което мълчанието й им причиняваше. Тя беше престъпник, крадеше от тях години, които им се полагаха, лишаваше ги от знание, което бе тяхно право. И за първи път изпита вина, която бе толкова остра, че бе сигурна, че кърви вътрешно.

Но идеята да разкрие всичко… Не, тя бе твърде далеч от такова действие. Разстоянието бе непреодолимо и към него се прибавяха дни и нощи, дребни и значими случки и тя не беше в състояние да го измине.

Да, помисли си тя. Това бе причината за нейната драма, коренът на бягството й. Ако в лицето ти дрънчат цимбали, не чуваш нищо друго. Особено ако става въпрос за съвестта ти.

Нейната съвест.

— Добре ли си?

Изтръгната от мислите си, тя вдигна поглед и видя брат си Едуард, но трябваше да премигне, за да се разпръснат сълзите й и да го види ясно.

— Няма ми нищо — каза тя сковано.

А той си мислеше, че причината е у него.

— Но разбира се — тя изтри очите си. — Едуард… ти си…

„Не изглежда добре“, помисли си и това я накара да престане да мисли за проблемите си.

Господи, да го види прегърбен и толкова болезнено слаб, толкова различен от главата на семейството, какъвто винаги си го бе представяла, бе нещо, което не можеше да понесе. Беше толкова странно. Беше й по-лесно да изгуби баща си, отколкото да живее с това ново превъплъщение на брат си.

— Добре съм — каза той, след като тя не довърши изречението. — А ти?

„Разпадам се — помисли си тя. — Аз съм като семейното богатство, първо се разпадам тайно… а после всички могат да го видят.“

— И аз съм добре — махна с ръка. — Виж ни само, говорим като родителите си.

Стана от стола, прегърна го и трепна, като усети само кости и нищо друго. Той я потупа тромаво, преди да отстъпи назад.

— Разбирам, че трябва да те поздравя — поклони се сковано. — Ще се опитам да дойда на сватбата. Кога е тя?

— А… в петък. Не, в събота. Аз… не знам. Ще се оженим в общината в петък. Не съм сигурна за приема.

Внезапно това беше станало последното нещо, което я интересуваше.

— В петък — кимна той. — Добре. Най-добри пожелания и на теб, и на годеника ти.

С тези думи той се обърна, а тя едва не скочи пред него, за да го запита какво наистина мисли: предишният Едуард никога не би проявил такава апатия относно Ричард. На Едуард години наред му се налагаше да прави бизнес с „Пфорд Дистрибюшънс“ и Ричард никога не го бе впечатлявал особено.

А ако старият Едуард знаеше какво става зад затворените врати?

Щеше да иска да убие Ричард.

Но той вече бе в друг свят, макар тя да изглеждаше твърдо решена да застане на пътя му. И двамата не бяха в добро състояние, нали?

Останала сама в стаята, Джин седна и остана на мястото си, обзета от странна парализа. А междувременно гласовете и стъпките се отдалечаваха. И отвън на моравата и слънчевата светлина, недалеч от лехата с бръшляна, където бяха направили ужасното откритие, двамата адвокати и брат й бяха потънали в разговор.

Тя гледаше втренчено Самюел Ти през старомодния прозорец. Лицето му като че ли никога нямаше да се промени. Беше все така изсечено и съвършено оформено, както винаги, косата му — малко прекалено дълга и докосваща яката на ризата му. Тялото му, високо и стройно, беше като закачалка за ръчно ушития костюм, който падаше точно така, както шивачът искаше.

Представи си го в мазето за виното как чука онова момиче на масата по време на обяда след дербито. Джин беше там и плачеше, когато той се бе прокраднал и бе взел момичето така, че стоновете му звучаха като тези на порнозвезда.

Като се имаше предвид каква бе връзката на Джин със Самюел Ти, това бе само още едно от преднамерените действия, които имаха за цел да наранят другия… Всичко това бе започнало още с първата им целувка, когато тя бе на четиринайсет, а кулминацията бе Амелия.

Проблемът беше обаче, че когато престанеха да се борят и да влизат в конфликт, да бъдат камъчето в обувката на другия, всичко би могло да бъде…

Той бе най-удивителният, най-невероятният, най-динамичният и най-живият мъж, когото някога бе познавала.

И в миналото тя бе казала, че бракът й не би им попречил да бъдат заедно от време на време. Любовната им афера винаги бе приличала на опасно кръстовище без светофар, на което непрекъснато ставаха катастрофи, прехвърчаха искри, във въздуха се носеше мирис на изгорели газове, а смачканият метал и гуми бяха навсякъде.

Но адреналинът точно преди сблъсъка!? Нищо на света не можеше да се сравни с него и особено отегчена южняшка красавица, на която й липсва достатъчно секс като нея — а никога не бе имало значение дали някой от тях е бил с някого другиго. Приятели, приятелки, сериозни любовници, свалки за по една нощ.

Беше видяла обаче изражението на лицето му, когато научи за годежа й. Никога преди не я беше гледал така, но точно това изражение виждаше тя, докато лежеше будна нощем. То беше същото, с каквото — или поне така предполагаше тя — корабокрушенец, изоставен на необитаем остров, гледа как корабът се скрива зад хоризонта без него…

— Страхотен диамант ти е дал.

Тя вдигна рязко глава. Самюел Ти се бе подпрял на сводестата арка, скръстил ръце на гърдите си, спуснал ниско клепачи, стиснал здраво устни, сякаш не му харесваше това, че тя е все още в стаята.

Джин скри ръката си с пръстена и прочисти гърлото си.

— Не можа да останеш далеч ли, адвокате?

Думите й трябваше да са подигравка, но намерението й се провали. Спокойният тон уби всякакъв сарказъм.

— Не се ласкай — каза той, влезе и тръгна към дивана. — Забравих си куфарчето. Не идвам да те видя.

Тя се стегна, за да понесе така добре познатия прилив на гняв — всъщност, очакваше го с нетърпение, макар и само защото й бе познат. Разяждащата киселина във вътрешностите й този път не се надигна — чувстваше се по-скоро така, сякаш някой от гостите й за обяд не бе дошъл и я бе разочаровал с това. Той играеше по старите им правила — провокираше, пробваше, с все повече острота.

— Моля те, не идвай на сватбата — каза тя рязко.

Той изправи гръб, в ръка държеше старото куфарче на чичо си.

— О, но аз изгарям от нетърпение да те видя да вървиш по пътеката в църквата с истинската си любов. Имам намерение да взема пример от теб.

— Няма причина да идваш.

— О, мнението ни се различава…

— Какво стана? Приключихте ли?

Амелия се втурна в стаята с цялата енергия на шестнайсетгодишно момиче и със стил, който не беше типичен за тийнейджърка… а чертите на лицето й все повече и повече заприличваха на тези на баща й.

О, Господи, помисли си Джин и изпита болка.

— Здравей — каза Самюел Ти на момичето с отегчен тон. — Ще оставя майка ти да те запознае с подробностите. На нея и бездруго толкова много й се говори. Очаквам с нетърпение да се видим след няколко дни, Джин. Когато ще си в бяла рокля.

Той се отдалечи спокойно с равномерни крачки, без да погледне повече Амелия и дори да помисли за нея, а Джин скочи на крака и закрачи след него, преди да се е усетила.

— Майко — каза момичето, когато тя мина покрай него, — какво стана?

— Не е твоя работа. Ти не си облагодетелствана от завещанието. А сега, ако ме извиниш…

Амелия каза нещо непочтително, но Джин се интересуваше единствено от това да стигне до Самюел Ти, преди той да е стигнал до колата си.

— Самюел Ти — изсъска Джин, докато обувките й потропваха по мраморния под на фоайето. — Самюел!

Последва го навън точно навреме, за да види изпълнителя на завещанието на баща й да потегля в черния си мерцедес и Лейн да се появява иззад ъгъла на къщата.

— Самюел!

— Да — каза той, без да спре или да се обърне.

— Няма нужда да бъдеш груб.

Самюел Ти стигна до колата си и седна зад кормилото, остави куфарчето на седалката до себе си и втренчи поглед в нея.

— Тези думи идват от твоята уста?

— Тя е дете…

— Чакай. За Амелия ли става въпрос?

— Разбира се! Мина покрай нея, сякаш тя не съществува.

Самюел Ти поклати глава, като че ли нещо го човъркаше.

— Нека да се изясним. Разтревожена си, защото не обърнах внимание на детето, което имаш от друг мъж?

О, господи!

— Тя не е виновна.

— Не е виновна? Четохме завещанието на дядо й, не говорехме за криминално деяние. Следователно не става въпрос за вина или липсата й.

— Ти я пренебрегваш.

— Знаеш ли… — посочи я с показалец. — Доколкото разбирам, ти си последният човек, който трябва да обвинява някого, че пренебрегва момичето.

— Как се осмеляваш!

Самюел Ти я погледна над дългия капак на ягуара.

— Джин, нямам време за това. Трябва да отида да разговарям с адвоката на съпругата на брат ти, а това, за разлика от малката ти проява на…

— Просто не можеш да понасяш някой да не ти казва, че си Бог.

— Не, всъщност мисля, че не мога да понасям теб. Тази работа с Бога е само странично допълнение.

Не я изчака да каже каквото и да било. Запали двигателя, натисна няколко пъти педала за газта, за да се увери, че е подал газ, и потегли, следвайки пътеката, която колата на другия адвокат бе оставила по хълма, отдалечавайки се от Ийстърли.

Джин го гледаше как се отдалечава. А вътре в нея нещо крещеше.

Заради Амелия. Заради Самюел Ти. Заради Ричард.

И главно… заради нея и всички грешки, които бе направила. И тъгата, която идваше със знанието, че на зрялата възраст от трийсет и три години не й е останало достатъчно време да поправи сторените злини.

Лейн отиде зад къщата с надеждата да хване Едуард, преди да е потеглил. Без съмнение брат му бе тръгнал по коридорите и стълбите за прислугата, защото след новината за самоубийството на баща им пред входната врата бяха паркирани превозните средства на медиите. И също така без съмнение, като се има предвид съдържанието на завещанието, Едуард бързаше да си тръгне.

Нямаше адекватни думи за стореното от баща им. Да отреже първородния си син от завещанието бе, от една страна, напълно типично за Уилям, но от друга, бе жестока изненада.

Последно пращане по дяволите, на което не можеше да бъде отговорено, мъртвият бе отнесъл коза си в гроба.

И на Лейн му се искаше да… каже нещо или да… нямаше идея какво. Не се съмняваше, че Едуард не се интересува от онова, което можеше да му каже, но просто трябваше да опита — с надеждата, че брат му в тих момент на размисъл може би щеше да си спомни усилието, колкото и неловко да бе то.

В късата колона от коли през бизнес центъра не се виждаше пикапа на "Ред енд Блек“, но Лейн откри стара тойота, паркирана до червения мерцедес, който бе дал на мис Аврора. Едуард трябва да е дошъл с нея, но не беше зад кормилото и не куцукаше към нея. Всъщност, той не се виждаше никъде.

Лейн влезе през задната врата на кухнята и завари мис Аврора до печката.

— Виждала ли си Едуард?

— Той тук ли е? — запита тя и се обърна към него. — Кажи му да дойде при мен.

— Не знам къде е.

Лейн огледа набързо първия етаж, после се спря при стълбите. Нямаше причина брат му да полага усилие да се качва горе.

„Къде си?“, каза на себе си.

Излезе през една от многото врати, които водеха към градината, и отиде до бизнес центъра. Всички френски прозорци от страната на цветята бяха заключени и трябваше да заобиколи и да отиде до задния вход, който имаше алармена инсталация.

Щом влезе, разбра, че е намерил Едуард. Лампите отново светеха — брат му трябва да бе включил отново електричеството.

— Едуард?

Тръгна по покрития с килим коридор, като поглеждаше в празните офиси. Телефонът му се беше подпалил от обажданията на членовете на борда, всички гневни вицепрезиденти и дори адвокатът на корпорацията. Но нито един от тях не се бе осмелил да дойде в Ийстърли и това му показваше, че ги държи с нещо. А ако бяха заети да крият доказателства и от помещенията в центъра на града? Нямаше значение. Джеф може и да не хранеше добри чувства към него в момента, но бе запазил в отделни файлове всичко, което можеше да се намери в мрежата.

Така че всяка промяна щеше да бъде толкова уличаваща, колкото злоупотребата, която трябваше да прикрие.

Лейн продължи към офиса на баща си, усещайки колко тежко бие сърцето му и как умът му се опитва да изгради защитна стена. Чувстваше се като някой, който се мъчи да се скрие от бомба, готова да избухне всеки момент.

— Едуард?

Закрачи по-бавно, като стигна чакалнята, след която бе офисът на баща му.

— Едуард…?

Вратата бе затворена, но не можеше да си спомни дали той я е затворил преди два дни, когато изгони служителите от висшия мениджмънт. Протегна ръка към дръжката, без да има представа какво ще намери от другата страна на вратата.

И не беше сигурен дали иска да го види.

Разтвори широко двете крила.

— Едуард…

В офиса бе тъмно. Включи осветлението, но помещението бе безлюдно.

— Къде си, по дяволите…

Обърна се и видя Едуард зад себе си.

— Търсиш ли ме?

Лейн изруга и сложи ръка на гърдите си.

— Какво правиш тук?

— Дошъл съм на гости в старото свърталище.

Лейн огледа ръцете му, джобовете му, надникна зад гърба му.

— Сериозно. Какво правиш?

— Къде е висшият мениджмънт?

— В по-малките офиси в центъра на града.

— Уволнил си ги?

— Казах им да се махат — прецени изражението на брат си. — В противен случай щяха да свършат в затвора.

Едуард се усмихна.

— Сам ли ще управляваш компанията?

— Не.

Настъпи пауза в разговора.

— Какъв е планът тогава?

— Исках само да се махнат оттук.

— И мислиш, че това ще спре изтичането на пари?

— Татко е мъртъв. Мисля, че това ще го спре. Но няма да рискувам, докато не го разбера със сигурност.

Едуард кимна.

— Е, не грешиш. Изобщо не грешиш. Но може би трябва да помислиш кой ще застане начело сега, след като той е мъртъв.

— Случайно да си търсиш работа?

— Имам работа. А и сега съм алкохолик.

Лейн погледна над рамото на брат си към празната чакалня.

— Едуард, трябва да знам нещо. И то трябва да си остане между теб и мен, окей? Тук сме само двамата.

— Всъщност навсякъде има скрити камери и микрофони. Тук нищо не може да остане в тайна, така че внимавай какво ще питаш.

Лейн откри, че му се иска още едно питие. И след миг каза:

— Ще дойдеш ли за бдението на татко?

— Не знам защо трябва. Не съм в траур и нямам намерение да му засвидетелствам уважение. Не се обиждай.

— Не се обиждам и мога да те разбера. Но майка ни вероятно ще слезе.

— Така ли мислиш?

Лейн кимна. И зачака брат му да продължи. Той обаче мълчеше.

— Чуй, Едуард… Наистина съжалявам за…

— Нищо. Не можеш да съжаляваш, за каквото и да е, защото вината за нищо от ставащото не е твоя. Човек може да се извинява само за собствените си грешки. Това ли е всичко, малки братко?

Лейн не можа да се сети какво друго да каже и Едуард кимна.

— В такъв случай, сбогом. Грижи се за себе си и не ми се обаждай, ако имаш нужда от нещо. Не съм източникът, от който имаш нужда.