Ангелският дял

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Когато Лейн най-после се върна в Ийстърли — струваше му се, че е прекарал години в компанията на онази репортерка — отиде направо на втория етаж, като мина покрай официалната трапезария, където бе сервирана вечерята, без да обърне внимание на мистър Харис, който все мърмореше за едно или друго.

Стигна до вратата на дядо си, почука веднъж и я отвори широко…

Тифании Тифании Тифании седна бързо в леглото и дръпна завивките, за да прикрие очевидната си голота.

— Моля те, извини ни — каза й той. — Имаме работа.

Джеф й кимна да излезе, но тя не бързаше, разхождаше се наоколо, загърната в чаршаф, а Джеф седна и се зави със завивките.

Тя отиде в банята и излезе оттам в униформата си. След което бързо напусна стаята, но Лейн бе сигурен, че нарочно остави черните си бикини на пода до леглото.

— Беше по взаимно съгласие — измърмори Джеф. — Разрешено ли ми е да излизам навън за чист въздух…

— В местния вестник знаят всичко. Всичко.

Джеф отвори уста, а Лейн рязко каза:

— Нямаше нужда да ме прецакваш така!

— Мислиш, че аз съм говорил с пресата? — Джеф отметна глава назад и се засмя. — Мислиш, че съм взел пари срещу историята…

— Имат информацията, по която работиш ти. Страница по страница. Обясни ми как е станало. Мислех, че мога да ти имам доверие…

— Съжалявам, обвиняваш ме в нечестна игра след това, което ме изнуди да направя за теб? Наистина ли?

— Ти ме прецака.

— Окей, първо, ако смятах да те прецакам така, щях да се обърна към „Уол Стрийт Джърнъл“, а не към „Шарлмонт Хералд Пост Леджър“ или както там, по дяволите, е името на вестника. Мога да назова половин дузина репортери в Ню Йорк. Но тук, в проклетия щат Кентъки, не знам на кого да се обадя. И още повече, когато този малък кошмар свърши, ще се върна в Манхатън. Мислиш ли, че не мога да се възползвам от една-две услуги, които ми дължат? Новината за семейството ти и вашия бизнес с бърбън е голяма работа, задник. По-голяма, отколкото заслужава някой малък провинциален вестник. Така че, да, ако аз се канех да пусна информацията, щях да поискам нещо лично за себе си.

Лейн задиша тежко.

— Исусе Христе.

— Също така не бих назовавал името му. Но аз съм евреин.

Лейн наведе глава и потърка очи. После закрачи из стаята. Мина между леглото и бюрото. Между бюрото и един от прозорците. После пак между прозореца и бюрото.

Спря се при прозореца. Нощта още не бе дошла, но скоро щеше да се спусне, слънцето бе ниско на хоризонта и оцветяваше в розово и пурпурно извивките на земята. С периферното си зрение забелязваше записките, компютрите и разпечатките, върху които Джеф работеше.

После отбеляза факта, че бившият му съквартирант е гол в другия край на стаята и го гледа втренчено, но изражението му е чуждо и далечно. Зад гнева, който току-що бе демонстрирал, се криеше истинска болка.

— Съжалявам — каза тихо Лейн. — Съжалявам… Направих грешни заключения.

— Благодаря.

— Също така съжалявам, че те карам да вършиш това. Просто… сякаш изгубвам проклетия си разсъдък. Чувствам се така, сякаш съм в горяща къща и всички изходи са обхванати от пламъци. Горя, отчаян съм и ми е ужасно писнало от това.

— Е, човече — каза старият му приятел с акцента си от Ню Джърси. — Виждаш ли, че можеш.

Лейн хвърли поглед през рамо.

— Какво?

— Да бъдеш мил. Мразя това у теб. Ядосваш ме, подлудяваш ме, а после ставаш съвсем искрен и за мен е невъзможно да не приема извинението ти, бял привилегирован задник такъв. Между другото, харесваше ми да съм ти ядосан. Беше единственото физическо усилие напоследък — е, Тифани не се брои.

Лейн се усмихна леко, после отново се загледа през прозореца.

— Честност, а? Искаш честност? Да ти кажа ли нещо, което не съм казвал на никого?

— Да. Колкото по-добре знам какво става, толкова по-добре ще мога да помогна и по-малко ще мразя обстоятелството, че съм затворен тук.

Някъде в далечината ястреб се носеше в невидим въздушен поток, завиваше рязко и се спускаше стремглаво, сякаш небето бе пълно с магистрали и препятствия, които само птиците можеха да видят.

— Мисля, че брат ми го е убил — чу се Лейн да казва. — Мисля, че Едуард го е направил.

Човече, Джеф напълно се наслаждаваше на справедливия си гняв. Той бе като гладко, но бързо пътуване, изгарящата болка в гърдите му бе като никога непресъхващ резервоар, гневът го държа буден цяла нощ и той бе концентриран в числата, бързо преглеждаше данните.

Той и задникът Лейн бяха стигали три пъти до задънена улица в своите отношения, липсата на комуникация или глупостта ги разделяха. Но Лейн винаги някак си успяваше да скъси разстоянието. Просто притежаваше тази способност.

И, да, беше го направил отново. Особено с последните си думи, равносилни на сензационна новина.

— По дяволите — каза Джеф и се облегна на възглавниците. — Сериозно ли говориш?

Тъп въпрос.

Защото такива думи не биха излезли от ничия уста дори на шега и особено като се има предвид какво бе станало в това семейство. Те не бяха нещо, което Лейн лесно би признал пред себе си по отношение на своя по-голям брат герой — освен ако нямаше основателна причина.

— Защо? — запита тихо Джеф. — Защо Едуард би направил нещо такова?

— Той имаше мотив. Баща ми бе ужасен човек и причини много ужасни неща на доста хора с власт. Но дали Монтеверди би го убил заради дълга му? Не. Той си иска парите обратно. И Розалинда не го е направила. Беше мъртва, преди баща ми да скочи или падне от моста. Джин винаги го е мразила, но не би искала да изцапа ръцете си. Майка ми винаги е имала причина, но никога способност. Кой друг би могъл да го извърши?

— Брат ти също не е в добра форма. Искам да кажа, бях си взел нещо за хапване и се връщах в стаята си, когато той влезе в къщата. Куцаше така, сякаш кракът му е счупен. Не ми се струва възможно да затвори вратата, камо ли да бутне някого от моста.

— Възможно е някой да му е помогнал — Лейн хвърли поглед през рамо и красивото му лице сякаш бе минало през центрофугата на пералната машина — и то не в добрия смисъл. — Хората от фермата са му предани. Брат ми знае как да предизвиква подобни чувства и как да ги използва.

— Бил ли е тук? В къщата?

— Не знам.

— Има охранителни камери, нали така? Тук, в имението.

— Да, и той го знае. Той инсталира проклетата система и ако нещо е изтрито, ще се разбере. Има включвания, които не могат да бъдат изтрити.

— Детективите помолиха ли за записите?

— Още не. Но ще го направят.

— А ти ще им ги дадеш ли?

Лейн изруга.

— Имам ли избор? И не знам… бях сам с Едуард днес. Едва не го попитах.

— Какво те спря? Да не се уплаши, че ще се ядоса?

— Не. Уплаших се от отговора.

— Какъв е следващият ти ход?

— Ще чакам. Детективите няма да си тръгнат. Ще отидат да го видят във фермата. Ако го е направил…

— Не можеш да го спасиш.

— Не, не мога.

— Защо точно брат ти ще иска да убива баща ви?

— Баща ни се опита да го убие в Южна Америка — Едуард е в това състояние заради онова, което му сториха там. А и преди това отношенията им не бяха добри. По дяволите, баща ни дори преднамерено го е изключил от завещанието. Но, знаеш ли, брат ми не е човек, с когото можеш да се отнасяш така. Той има характер.

Джеф се замисли за собствените си брат и сестра, които също живееха в Манхатън. Те бяха женени. Имаха деца. Родителите им разделяха времето си между Флорида и Кънектикът, но имаха временно жилище и в Сохо. Всички се събираха за празниците и имаше и топлина, и конфликти, и радост, и сълзи, и смях.

Винаги смях.

Лейн имаше хубава къща. И доста хубави неща. Добри автомобили.

Но не можеше да се прави сравнение, нали.

Лейн седна на стола, на който се бе очертал задникът на Джеф.

— Както и да е, достатъчно за това. Щом ти не си пуснал информацията, кой тогава?

— Висшият мениджмънт. Искам да кажа, нали имам информацията от техните източници. Разпечатките, по които правя анализите, са продукт от тяхната работа.

Лейн разтърка слепоочията си така, сякаш го болеше глава.

— Разбира се.

— Виж, Лейн, не можеш да ги превърнеш в статуи и очевидно те не стоят мирно и тихо, което не е изненада. Сега не е моментът компанията да остава без управление.

— Да, имам нужда от човек, който временно да ръководи компанията. Председателят на борда иска да се срещне с мен. Той сигурно също мисли за това.

— Е, просто в случай, че не съм се изразил ясно — докато не поемеш управлението, то е в ръцете на онези задници от висшия мениджмънт, които изхвърли.

— Но аз не съм квалифициран. Единственото, което знам със сигурност, е, че не знам нищо за ръководенето на бизнес от такава величина — вдигна ръце във въздуха. — За бога, в момента не мога да се тревожа за това. Трябва да се справя с поклонението на татко утре, после да продължа нататък. По дяволите, Едуард трябваше да поеме бизнеса.

В последвалата тишина Джеф приглади завивките на бедрата си, защото не знаеше какво друго да направи. Накрая каза полу на шега:

— Кога ще си получа обратно камериерката? И то не за да изчисти банята.

— Това зависи от теб. Аз съм работодател, не сводник.

— Значи ти ръководиш семейството, а?

— Няма друг доброволец за тази работа — Лейн стана. — Може би заради случилото се с последния, който се опита.

— Имаш качествата, човече. Можеш да го направиш.

Лейн отиде до него и му подаде ръка.

— Наистина съжалявам. Аз те поставих в това положение. Честно. И след като това приключи, обещавам, че никога повече няма да те потърся. За нищо.

Джеф прецени за миг какво му предлагат. После пое подадената му ръка.

— Да, добре, не ти прощавам.

— Защо тогава стискаш ръката ми?

— Защото съм един от онези хора, които лесно забравят. Знам, знам, това е недостатък. Но до този момент е работил за мен и помага и на теб, така че принципите да вървят по дяволите.