Ангелският дял

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Лизи слизаше по главното стълбище и клатеше глава. Джин… я защити. Кой би помислил, че това ще се случи някога?

Тя обаче не бързаше да отиде до магазина, за да купи гривни „Най-добри приятелки завинаги“ за двете. Но й бе по-лесно да приеме не толкова дискретната подкрепа, отколкото снизхождението и неприкритата подигравка, с която се сблъскваше по-рано.

Слезе във фоайето и се отправи към задната част на къщата. Бе време да подмени букетите — имаше толкова много късни пролетни цветя, нямаше нужда да плащат за аранжиране и създаването на нещо красиво, щеше да й даде чувството, че полага усилия да подобри положението.

Дори ако тя бе единствената, която го забелязва.

Тръгна по коридора за персонала към стария офис на Розалинда и апартамента на мистър Харис…

Не успя да стигне до кухнята.

Пред вратата на иконома бяха подредени множество куфари. Снимки и книги в кашон. Рамка на колелца с окачени върху нея костюми, всеки в отделен калъф..

Тя надникна през отворената врата и се смръщи.

— Мистър Харис?

Икономът излезе от спалнята. Дори сега, когато си тръгваше, бе облечен в един от костюмите си, косата му бе пригладена както винаги, лицето му — гладко избръснато и сякаш съвсем леко гримирано.

— Добър ден — поздрави отсечено той.

— Отивате ли някъде?

— Приех предложение за нова работа.

— Какво?

— Напускам. Ще ме вземат след около двайсет минути.

— Чакайте, няма ли да дадете предизвестие!

— Тази сутрин банката отказа да приеме чека ми. Вашият приятел или какъвто ви се пада и неговото семейство ми дължат две хиляди деветстотин осемдесет и седем долара и двайсет и два цента. Вярвам, че пропуснатото плащане ме освобождава от клаузата в договора ми, която ме задължава да дам предизвестие.

Лизи поклати глава.

— Не може да напуснете просто така.

— Не мога ли? Бих ви препоръчал да последвате примера ми, но вие изглежда сте склонна да продължите да се обвързвате още по-тясно с това семейство. Надявам се, че получавате съответната емоционална компенсация. В противен случай вашата саможертва би била смехотворна.

Лизи се обърна настрани, а мистър Харис каза:

— Моля, кажете на Лейн, че оставям писмото, в което съобщавам за напускането си върху бюрото на иконома. И няма да се разделите с мен така намусена, нали?

Лизи излезе в коридора и каза:

— О, не съм намусена, или както му казвате. Ще ви помогна да изнесете багажа си от къщата. И с удоволствие ще кажа на Лейн къде да намери писмото ви. Надявам се, че в него съобщавате новия си адрес или поне телефонен номер. Все още сте в списъка на хората, които полицията на Шарлмонт иска да разпита.

„Добре, аз ще дойда при теб — помисли Лейн, докато караше поршето по алеята към къщата на Самюел Ти.“

Алеята, покрита с речни камъчета, бе оградена от дървета, посадени преди седемдесет и две години от прародителите на Самюел Ти. Дебелите стволове с грапава кора поддържаха огромните широко разпрострени клони, живописно отрупани със зелени листа, които хвърляха шарена сянка върху алеята, покрита със ситни светли камъчета. В далечината, насред хълмистите поля, къщата на фермата изобщо нямаше селски вид. Елегантна, със съвършени пропорции и почти толкова стара, колкото Ийстърли, покритата със застъпващи се дъски къща имаше покрив с високо било, а забележителна веранда я обграждаше отвсякъде.

Лейн паркира до стария ягуар, излезе от колата си и тръгна към входната врата, която бе широко отворена. Той почука върху касата и извика:

— Самюел Ти?

Вътрешността на къщата беше тъмна и той се самопокани. Влезе и усети приятна миризма. Лимон. Старо дърво. Нещо сладко, подобно на току-що изпечени канелени кифлички.

— Самюел Ти?

Някакъв шум привлече вниманието му и той проследи звука, който го отведе в библиотеката…

— О, по дяволите… — той бързо се отдръпна от вратата, извръщайки глава от гледката на напълно гола червенокоса жена, седнала в скута на Самюел Ти. — Почуках на входната врата.

— Всичко е наред, старче.

Самюел Ти изобщо не изглеждаше притеснен, а червенокосата Тифании Тифании Тифании също бе от неговата партия. От онова, което едва долавяше с периферното си зрение, Лейн разбра, че тя дори не си дава труда да се облече. Но пък дрехите й може би бяха в друга част на къщата. На поляната. Закачени на някое дърво.

— Чакай ме горе — каза Самюел Ти.

Жената отговори нещо неясно, после се чу звук от целувка. После моделът — защото тя беше красива и висока като модел — мина бавно край него, облечена в една от официалните ризи на Самюел Ти.

— Здрасти — каза тя с глас като уиски — плътен и вероятно опияняващ за повечето мъже.

— Да, довиждане — каза той, без да й обръща внимание, и се присъедини към приятеля си.

Самюел Ти загръщаше черния копринен халат, сядайки на дивана със замаян израз на лицето. Той оправи разрошената си коса с длани и се прозя, загледан през прозореца.

— Ясно, значи е сутрин. Кога свърши тази нощ?

— По скалата от едно до десет, като едно е църквата в неделя, а десет е последното пиянско събиране, на което си бил, колко пиян си в момента?

— Всъщност аз съм пиян и когато ходя на църква в неделя. Но бих казал шест. Освен ако не се налага да ми направят тест за алкохол. Тогава може би седем и половина.

Лейн се наведе и вдигна празна бутилка от „Брадфорд Фемили Ризърв“.

— Поне пиеш добро уиски и оставаш верен почитател.

— Винаги. И така, как мога да ти помогна? И не забравяй, пил съм повече от позволеното по закон, така че нека молбата ти не е много трудна за изпълнение.

Лейн въртеше бутилката в ръцете си, облегнат на стола.

— Следовател Меримак дойде рано тази сутрин. Обадих ти се веднага.

— Съжалявам — Самюел Ти посочи към тавана. — Мисля, че по това време съм бил със сестра й.

Лейн направи физиономия, но не каза нищо. Самият той бе минал през подобен период в живота си и макар навремето да изглеждаше забавно, не би заменил това, което му даваше връзката с Лизи, за нищо от миналото.

— Искат да видят записите от охранителните камери в имението.

— Нищо чудно — Самюел Ти потърка наболата брада върху челюстта си. — Позволи ли им? Къде е стаята на охраната?

— Две са. Има стая с монитори в коридора за персонала в Ийстърли, но охранителната система всъщност се управлява от бизнес центъра. И не, не съм им позволявал. Казах им да донесат заповед за обиск.

Самюел Ти изтрезня изведнъж.

— Има ли някаква специална причина за това? И бих искал да ти припомня, че аз съм твой адвокат. Дори технически да се отнася само за развода ти, не могат да ме призоват като свидетел срещу теб или срещу член на семейството ти, така че можеш да говориш без притеснение.

Лейн се загледа в етикета на бутилката и проследи с пръст известната рисунка с туш на фасадата на Ийстърли.

— Лейн, какво има на записите?

— Не знам.

— Какво се страхуваш, че ще видят?

— Брат ми. И може би още някого. Да отвеждат баща ми жив.

Самюел Ти примигна само веднъж. Което може би означаваше, че и той си е помислил същото. Или показваше какво е нивото на алкохола в кръвта му.

— Говорил ли си с Едуард за това?

— Не — поклати глава Лейн. — В момента се правя, че имам мания за преследване.

— И върши ли работа?

— Засега да — Лейн изруга тихо. — Е, мога ли да направя нещо, за да ги държа настрани от къщата?

— Със сигурност ще се върнат и ще носят заповед за обиск — сви рамене Самюел Ти. — Имат достатъчно основание, след като открихте онова в пръстта. Ако искаше да ги държиш настрани, моят съвет би бил изобщо да не им съобщаваш.

— Това няма ли да е възпрепятстване на правосъдието, господин съветник? И повярвай ми, наистина исках да си мълчим. И още нещо — знаеш ли, че баща ми е имал рак на белите дробове в последен стадий. Щял е да умре така или иначе — което е още едно доказателство в подкрепа на теорията за самоубийство.

Тихи стъпки на боси крака приближиха и спряха до вратата на стаята.

Самюел Ти поклати глава към друга жена.

— Още не съм приключил.

— О, господи — ахна тя. — Това не е ли…

— Мой приятел? Да, приятел ми е. Сега те моля да ни извиниш.

Жената изчезна, а Лейн попита:

— Колко жени има в къщата?

— Пет? Може да са шест. Имаше някаква среща на мажоретки в „Конферентния Център на Кентъки“ долу в града. Всички са треньорки, не се тревожи.

— Само ти можеш да направиш подобно нещо, Самюел Ти.

— Не е вярно. И ти си имал подобни моменти.

— Е, как върви терапията? Помага ли ти да забравиш нещата, които прави сестра ми?

Адвокатът се извърна настрани. Бързо.

Не последва отговор и Лейн изруга наум.

— Не исках да прозвучи така, честно. Просто говорех, без да мисля.

— Знам — втренченият поглед на Самюел Ти се върна върху Лейн. — Наистина ли ще се омъжи за него? Чакай, това не беше ли песен „Тя наистина ли излиииииза с него…“?

— Да. В момента са в гражданското.

— Значи всичко приключи — каза отнесено Самюел Ти.

— Ти познаваш Джин обаче. Нейната версия на брак ще прилича на въртяща се врата и не защото обича да пазарува. Макар че с парите на Ричард Ще прави и това.

— Да. Самата истина — кимна Самюел Ти.

— Човече, само да знаеш как се карат.

— Моля?

— И двамата крещят като откачени. Можеш да ги чуеш през стените, а ти знаеш, че имението Ийстърли е здраво построено, разбираш какво имам предвид.

Самюел Ти се намръщи. След малко каза:

— Знаеш ли какъв… е истинският проблем при сестра ти?

— Тя има няколко такива. Трябва да ми дадеш известни уточнения коя част от живота й имаш предвид.

— Проблемът при сестра ти… — Самюел Ти потупа слепоочията си с пръсти — е, че колкото и недостатъци да има, няма втора като нея.

„И аз изпитвам същото към моята Лизи“, помисли Лейн.

Е, без недостатъците. Лизи нямаше недостатъци.

— Самюел — прошепна тъжно той.

— О, долавям съжаление в гласа ти.

— С Джин не се живее лесно.

— Както и с мен, драги ми приятелю. Както и с мен — адвокатът изправи гръб. — И нека кажем, че откровеният ни разговор се дължи на това, че съм много пиян. Ако някога го споменеш, ще отрека всичко. Може изобщо да не си спомня, че сме говорили на тази тема. И това ще бъде благословия.

— О, твърде много е за шест по скалата на пиянството.

— Може да съм преценил неправилно — Самюел Ти протегна ръка към масичката и наля още бърбън върху леда в чашата. — Да се върнем на проблема с охранителните камери. Ще вземат записите и ще проверят какво има на тях и още нещо — ще забележат, ако нещо липсва или е подменено. Съветвам те да не се опитваш да правиш нищо със записите.

— Но би ме посъветвал да си мълча за онова в лехата с бръшлян?

— Разликата е, че ако не бе съобщил за него, те нямаше да знаят. Ако се опиташ да фалшифицираш нещо в онези записи, да ги повредиш, промениш или изтриеш, те ще разберат. Едно е да се престориш, че не си намерил нещо, друго е да се опитваш да измамиш техническата им служба, ако си аматьор, а техният компютърен отдел е пълен с хора, които в свободното си време членуват в „Анонимните от „Уолстрийт“.

Лейн стана и отиде до прозореца.

— Помниш ли — каза той, — когато Едуард беше в Южна Америка в ръцете на онези копелета? Не можах да спя цяла седмица. От момента, в който получихме искането за откуп, докато го спасиха и го върнаха в Щатите.

Спомените от миналото приличаха на старото стъкло на прозореца — замъгляваха онова, което бе пред очите му.

— Когато бяхме деца в онази къща, Едуард винаги ни защитаваше от татко. Едуард винаги отговаряше за всичко. Винаги знаеше какво да направи. Ако бяха отвлекли мен? Той щеше да дойде и да ме спаси, ако бях на негово място. Щеше да долети в онази джунгла и да ме спаси дори ако трябваше да си пробива сам път с мачете.

— Брат ти беше — е, извинявай — брат ти е изключителен човек.

— Не можех да заспя, защото не можех да направя същото за него. И това ме разяждаше отвътре.

Мина доста време, преди Самюел Ти да отговори.

— Сега не можеш да го спасиш, Лейн. Ако е направил каквото мисля, че е направил, и има записи, които го доказват? Няма да можеш да го спасиш.

Лейн се обърна и изруга.

— Баща ми заслужаваше това. Разбираш ли? Баща ми заслужаваше всичко, което му се случи. Трябваше да го хвърлят от проклетия мост преди години.

Самюел Ти вдигна длани.

— Не мисли, че на мен не ми е минавало същото през ума. И да, брат ти има всички основания на света, но в сценария на „Игра на тронове“, законодателството на Кентъки е различно и той ще бъде осъден. В момента за самозащита се признава само случай, в който някой опре нож до гърлото ти или пистолет до главата ти.

— Иска ми се аз да бях намерил онзи дяволски пръст. Щях да заровя проклетото нещо в земята.

Но нямаше как да накара Лизи и Грета да лъжесвидетелстват пред властите. Особено след като Ричард и Джин също бяха излезли от къщата, както се случи. Копелето би предало дори майка си, за да постигне целите си.

— Знаеш ли… — лицето на Самюел Ти придоби философско изражение. — Брат ти трябваше да извика баща ви в „Ред енд Блек“. И да го застреля веднага, щом прекрачи прага.

— Моля?

— Това е начинът да убиеш някого в Кентъки. Имаме закон за защита на личната собственост, в който се казва, че ако някой се намира в твой имот, независимо дали те заплашва с оръжие, или не, имаш право да защитиш собствеността си, при условие че натрапникът е влязъл без твое разрешение. Има само две специфични изисквания. Трябва да го убиеш. И той не трябва да е обърнат с лице към изхода или да се опитва да излезе — Самюел Ти размаха показалец. — Но това е начинът да го направиш. Ако никой не знае, че баща ви е бил поканен да отиде там, Едуард щеше да има идеалната възможност да бъде оправдан.

Лейн се взираше в адвоката си, а Самюел Ти размахваше ръка, сякаш прочистваше въздуха от думите, които току-що бе изрекъл.

— Но това не е съветът ми на адвокат, разбира се. И както знаеш, съм пиян.

След малко Лейн каза тихо:

— Напомни ми никога да не идвам тук без писмена покана, господин съветник.