Ангелският дял

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Едуард се върна в „Ред енд Блек“, паркира пикапа на Шелби пред къщичката на управителя, угаси двигателя и извади ключа от стартера. Но не излезе веднага. И разбира се, не заради бурята.

Дъждовните капки удряха по предното стъкло, сякаш Господ му бе сърдит, и няма нищо друго, което да хвърли. Споменът за Сътън, легнала върху онази заседателна маса, за възхитителното й голо тяло и стоновете й, които се сливаха с неговите, го накара да забрави дори яростната буря, връхлитаща земята.

Той погледна към къщичката през пороя, знаеше, че Шелби го чака там. С вечеря. И с бутилка алкохол. И когато той приключеше с вечерята и пиенето, щяха да се качат в спалнята и да легнат един до друг в тъмнината. Той щеше да заспи, а тя… не бе сигурен дали тя спи, или не.

Никога не беше я питал.

Той сложи ключа в сенника, излезе и се подпря върху мократа каросерия на пикапа, за да не го събори вятърът. Протегна ръка, за да запази равновесие. Не искаше да влиза вътре. Но да остане навън…

Изведнъж забрави всички съмнения.

Нещо ставаше в обор „Б“. Първо, всички лампи светеха, което се случваше много рядко. Но още по-тревожно бе, че няколко души се бяха събрали край отворените врати в дъното.

Едуард се отблъсна от пикапа, закуца през тревата към обора и въпреки силния вятър скоро чу цвиленето на обезумелите коне.

Или по-точно, на един определен жребец.

Той стигна до най-близката врата, влезе и закуца колкото можеше по-бързо през склада със сбруята, после продължи покрай боксовете и по-нататък по пътеката през обора…

— Какво, по дяволите, правите? — изкрещя той, надвиквайки гълчавата и виковете.

Небеканзер, подивял от страх, риташе и се блъскаше в бокса си. Копитата му бяха разбили долната част на вратата на трески. А Шелби, сякаш също обхваната от някаква лудост, се бе покатерила върху гредите на бокса, които все още бяха здрави, и се опитваше да хване юздата му.

Работниците от обора заедно с Моуи и Джоуи също бяха там, но гредите на бокса ги разделяха и о, Господи, тя бе най-близо до зъбите и мятащата се глава на жребеца и щеше да бъда първата, която можеше да бъде съборена на земята и да разбие главата си върху цимента, ако падне от едната страна на оградата, или да бъде стъпкана от копитата, ако падне от другата.

Едуард приближи, преди да осъзнае, че е взел решение да влезе в бокса, въпреки че Джоуи бе по-близо до коня и освен това бе по-силен и по-млад. Но докато стигне до вратата…

Шелби хвана юздата на жребеца.

И докато задържаше погледа на животното, тя успя някак да се задържи с главата надолу, като сви крака около най-горната греда, изви глава и започна да духа в ноздрите на коня. Това даде възможност на работниците да отворят разбитата врата и да я дръпнат настрани, така че Неб да не се нарани още повече върху острите парчета дърво и после да сложат здрава найлонова мрежа на мястото й. В същото време Шелби протегна ръка през гредите и един от работниците сложи в дланта й маска за главата на коня.

Отне й само миг да сложи маската върху очите на Неб и да я стегне под главата му.

После продължи да духа в ноздрите му, а жребецът се успокои, окървавените му хълбоци се повдигаха бързо, а тялото му трепереше от ненапълно овладяната сила, коремът му се издуваше и се прибираше… подкованите му със стомана копита спряха върху пясъка, посипан на пода.

Шелби се изправи с грацията на гимнастичка. Спусна се по дървената преграда. Приведе се и влезе в бокса.

И за пръв път след отвличането си Едуард осъзна, че е ужасен от нещо.

Едно от малкото нареждания, които изрично бе дал на дъщерята на Джеб Ландис, когато тя започна работа тук, бе същото, което важеше за всички в „Ред енд Блек“: никой, освен Едуард, не биваше да доближава Неб.

Но тя беше там, четиридесет и няколко килограма, не по-висока от метър и шейсет, затворена в тясното пространство с онзи убиец.

Едуард спря и се загледа в нея, докато тя галеше шията на жребеца със силните си ръце и му говореше. Но Шелби не бе глупава. Тя кимна на един от работниците, който откачи пластмасовата мрежа от по-близката до нея страна. Ако Неб отново се разбеснееше, тя щеше да излезе от бокса за миг.

Шелби погледна Едуард, сякаш усетила възхищението му. Във втренчения й поглед нямаше вина. Нито самодоволство.

Тя бе спасила коня му от сериозно, дори може би смъртоносно нараняване като истинска професионалистка, без да се излага на излишен риск. Неб би могъл да си разкъса артерия на острите като бръснач парчета дърво на разбитата врата, а и тя самата би могла да се нарани ужасно.

Всъщност да наблюдаваш действията й, бе истинско удоволствие.

Джоуи, синът на Моуи, стоеше настрани, без да отделя очи от Шелби, и изразът на лицето му подсказваше, че двайсет и няколко годишният мъж се е върнал във времето, когато е бил шестнайсетгодишно момче… и Шелби бе кралицата на бала, с която той искаше да танцува.

Което доказваше, че хората във всеки момент са едновременно на всички възрасти, през които са преминали.

Едуард установи и нещо, което усещаше с особена острота. Той се смръщи при почти непреодолимото желание да застане между тях двамата. Подобно на плакат с надпис „Долу ръцете“ или на жив, дишащ предупредителен запис. Като корабна сирена в мъглата.

Но тревогата му бе на по-голям брат, грижещ се за малката си сестра.

Сътън му бе напомнила по най-първичен начин, че завинаги ще бъде единствената жена за него.

Горе в стаята на някой от предците на Брадфордови, Джеф натисна бутона за печат и подложи длан под принтера. Машината забръмча ритмично и след миг се появи лист със съвършено подредени цифри. После още един. И последният.

Върху трите страници имаше и ситни букви — обяснения за отделните редове цифри, бележки, които бе добавил през последните два часа, прекарани над лаптопа.

Най-важното нещо върху първата страница обаче бе заглавната част:

Джеф сложи документа на бюрото върху клавиатурата на отворения лаптоп. После се загледа в пряспата от хартии, бележки, отчети и таблици върху старинното бюро. Всичко бе готово.

Беше приключил.

Поне с частта, отнасяща се до проследяването на прехвърлянията от сметка в сметка на събираемите дългове и оперативния капитал.

От друга страна… Той взе обобщението и изключи лаптопа. Беше сменил паролата и бе кодирал всичко, върху което бе работил. И бе изпратил копие на личната си поща.

Махна флашката и я сложи в джоба на панталоните си. После седна на разхвърляното легло, загледа се в бюрото и се замисли… да, точно като в офиса му в Манхатън.

Където работеше за корпорация. Заедно с хиляди други човешки сметачни машини, както се изразяваше Лейн.

До вратата от другата страна на стаята бяха подредени пътните му чанти. Не беше изваждал нещата от тях — вземаше каквото му трябва и после връщаше всичко обратно в чантите, защото знаеше, че няма да остане дълго.

Чантите изглеждаха смъртно ранени — дрехите и тоалетните му принадлежности се изсипваха от тях върху пода…

На вратата се почука и той каза:

— Да.

Тифании Тифании Тифании влезе в стаята и о, джинсите й бяха прилепнали като собствената й кожа, а широката й блузка бе с толкова дълбоко деколте, че приличаше на горнище на бански костюм. Косата й бе разпусната и бе гримирана, сякаш бе събрала цялата си младост, сексапил и възбуда в дързък малък пакет, който му показваше с радост.

— Поздравления — каза тя, като затвори вратата и я заключи. — Радвам се, че ми изпрати съобщение да празнувам с теб.

— А аз се радвам, че дойде — той седна по-назад на леглото и кимна към доклада на бюрото. — Работих, без да спра нито миг. Чувствам се странно сега, когато това вече не ми тежи.

— Промъкнах се по задното стълбище — каза тя и остави чантичката си.

— Това да не е нова придобивка от Луи? — провлечено попита той, като кимна към чантичката.

— Това? — тя вдигна малката чанта, покрита с отпечатани букви LV. — Всъщност, да. Имаш добър вкус. Обичам мъжете от големите градове.

— Аз живея в голям град.

Тифании Тифании Тифании нацупи устни.

— Това означава ли, че скоро ще си тръгнеш?

— Ще ти липсвам ли?

Тя приближи и легна до него, обърна се настрани, а блузката й се смъкна и откри гърдите й. Не носеше сутиен. И очевидно вече бе възбудена.

— Да, ще ми липсваш — каза тя. — Но ти може да ме заведеш там, да видя къде живееш.

— Може би.

Джеф започна да я целува, после свали дрехите й… после свали своите дрехи. Вече го бяха правили достатъчно пъти, за да знае какво харесва тя. Знаеше точно какво да направи, за да я накара да свърши бързо. И той самият бе възбуден. Беше трудно да се въздържи. Макар да знаеше защо всъщност идва тя, какво иска и как точно ще го използва, той бе доволен от текущите цени и обменния курс в отношенията им.

В края на краищата той бе банкер.

Тя щеше да прекара нощта при него. И после? Щеше да се измъкне рано сутринта, да сложи униформата си и да се преструва, че не е била в леглото му? След това той щеше да седне с Лейн и да му представи пълния доклад. После имаше нещо, за което трябваше да се погрижи.

Докато се отпускаше върху Тифании Тифании Тифании, а тя мъркаше в ухото му, той продължаваше да се чуди какво да отговори на предложението за акциите. Лейн изглеждаше сериозен, а Джеф вече познаваше компанията изцяло. Имаше и риск, разбира се. Възможно федерално разследване. Освен това никога досега не бе ръководил никого.

Това беше проблемът, дал заглавие на известната песен на „Клаш“[57] „Дали да остана, или да си тръгна“.