Ангелският дял

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Презвитерианската теологична семинария на Шарлмонт заемаше около четиридесет акра добре поддържана земя точно до един от прелестните градски паркове на Олмстед. С изискани тухлени сгради и улични лампи, които грееха с мека оранжева светлина в сгъстяващия се мрак, Джин си представяше кампуса като място, където никой не пие, безопасният секс не е проблем, защото всички са девствени, а най-близкото подобие на студентско братство е шумният клуб по шах, където от време на време сервират „Ред Бул“.

Следователно за нея бе истинска ирония, че минаваше през входа с колата си… имайки предвид с кого бе дошла да се срещне.

Студентите бяха в лятна ваканция. Без съмнение всички поддържаха старата традиция и работеха като стажанти през топлите летни месеци, вършейки Доброто дело. Нямаше и административни служители или преподаватели, които да се разхождат наоколо. Прекрасните извиващи се алеи, които й напомняха за онези, които човек може да види в гробище, бяха празни както класните стаи и спалните помещения.

Тя паркира „Фантома“, излезе и вдъхна дълбоко мириса на прясно окосена трева. Блъсна силно тежката врата, за да я затвори и провери как изглежда, поглеждайки отражението си в стъклото. После заключи колата и загледа как „Духът на екстаза“ се скрива в малкото си сигурно убежище зад предната решетка.

„Градината за размисъл“ беше добре известно място, което човек би могъл да види на безброй снимки и макар да не бе отворена за посетители, не беше и точно частна собственост. С по една врата на всяка от четирите й страни, тя бе ключово място в училището, място, където ставаше откриването на учебната година, провеждаха се различни тържества с участието на всички от семинарията, понякога сключваха брак бивши студенти и хората отиваха да… е, да помислят на спокойствие.

Дланите й бяха потни, когато приближи един от сводестите входове, все едно направени за хобити. Тя вдигна старомодното резе, бутна вратичката, влезе и усети, че й се вие свят.

За кратък миг красотата и спокойствието на мястото бяха толкова завладяващи, че тя успя да вдъхне дълбоко ароматния въздух. Въпреки че бе едва май, навсякъде цъфтяха цветя, бе пълно със свежи зелени листа, тухлените пътечки водеха към затревеното квадратно пространство по средата. Край покритите с бръшлян тухлени стени се редяха фонтани, които предлагаха симфония от успокояващи звуци и когато последната светлина изчезна от небето, лампи в нежен прасковен цвят върху колони от ковано желязо превърнаха всичко около нея в подобие на Лондон от епохата на кралица Виктория.

Без Джак Изкормвана.

— Насам.

При звука на мъжкия глас, тя погледна надясно.

Самюел Ти седеше на една от каменните пейки, загледан към тревната площ с подпрени върху коленете лакти, а лицето му бе сериозно, както никога преди.

Тя трябваше да върви извънредно внимателно по тухлената пътека върху високите си токчета, за да не повреди коприненото покритие на обувките или още по-лошо — да се спъне, да падне и да стане за смях.

Когато Джин приближи, той стана, защото преди всичко бе джентълмен и за него бе немислимо да не поздрави една дама подобаващо.

След като я прегърна кратко и сковано, той посочи празното място на пейката, където бе седял.

— Моля.

— Толкова си официален.

Но в гласа й не се долавяше обичайната отрова. И докато се отпускаше върху хладния камък, тя се почувства длъжна да придърпа надолу полата си и да седне прилично с прибрани под пейката крака и кръстосани глезени.

Той не се обади доста дълго. Тя също.

И двамата се взираха в призрачните сенки, хвърляни от цветята. Вятърът беше нежен като бриз и ароматен като водата във вана.

— Направи ли го? — попита той, без да я поглежда. — Омъжи ли се за него?

— Да.

— Поздравления.

При всички други обстоятелства тя би му отговорила веднага с хаплива реплика, но тонът му бе толкова сериозен, че не предизвика никаква агресия от нейна страна.

В последвалата тишина Джин опипваше годежния си пръстен и тънката платинена халка, която бе прибавила към него.

— Господи, защо го направи, Джин? — Самюел Ти потърка лице с длани. — Ти не го обичаш.

Макар да имаше чувството, че той говори на себе си, тя прошепна:

— Ако любовта беше задължителна за брака, човешката раса нямаше да има нужда от такава институция.

След още една дълга пауза, той промълви:

— Е, трябва да ти кажа нещо.

— Да, разбрах — прошепна тя.

— И не очаквам да го приемеш добре.

— Тогава защо те е грижа.

— Защото ти, скъпа моя, си като отровен бръшлян за мен. Дори когато знам, че това ще влоши нещата, не мога да не чеша възпалените места.

— О, комплиментите — тя се усмихна тъжно. — Любезен и изискан както винаги.

Когато той замълча отново, тя извърна очи към него и разгледа внимателно профила му. Той наистина бе хубав мъж, всички извивки на лицето му бяха силни и красиви, устните му бяха плътни, челюстта се издаваше напред, без да изглежда тежка. Косата му бе гъста с път отстрани. С очилата си, окачени под разкопчаното горно копче на ръчно изработената и избродирана с монограмите му риза от фина материя, той приличаше на играч на поло, на яхтсмен, стара душа в младо тяло.

— Никога не си бил толкова тих — додаде тя, макар че вече се тревожеше какво ще каже той. — Не и толкова дълго.

— Това е защото… мамка му, не знам, Джин. Не знам какво правя тук.

Тя не бе сигурна какво я накара да го направи — не, това бе лъжа. Когато протегна ръка и сложи длан върху рамото му, беше защото разбираше, че и двамата страдат. И тя се бе уморила от усилията да поддържа гордостта си. От непрестанната битка без победител, която водеха. Бе уморена… от всичко.

И вместо да я отблъсне, било буквално или в преносен смисъл, той се обърна към нея… а тя го прегърна, той се сви и се притисна към нея, почти легнал в скута й.

Беше толкова приятно да гали гърба му, движейки длан в бавни кръгове. Успокояваше себе си, както и него. И о, тялото му. Беше го правила с него толкова много пъти, на толкова много места и по толкова много начини, познаваше всеки сантиметър от мускулестото му тяло.

И въпреки това имаше чувството, че са минали векове, откакто са били заедно за последен път.

— Защо си толкова разстроен? — попита тихо тя. — Кажи ми.

След малко той се изправи и когато изтри очи с дланите си, тя наистина се разтревожи.

— Самюел Ти… какво става?

Гърдите му се издуха, после той издиша и каза:

— Трябва да ми позволиш да го кажа, съгласна ли си? Поне веднъж в живота си — и не искам да се караме — поне веднъж, моля те, просто слушай. Не отговаряй, без да мислиш. Всъщност, ако изобщо не отговаряш, ще е по-добре. Просто… искам да чуеш какво ще ти кажа. Съгласна ли си?

Той хвърли поглед към нея.

— Джин, съгласна ли си?

Тя изведнъж осъзна, че сърцето й бие лудо, а тялото й се облива в пот.

— Джин?

— Да — тя обви ръце около талията си. — Добре.

Той кимна и разпери ръце.

— Мисля, че Ричард те бие — той вдигна длан. — Не отговаряй, обеща ми. Вече съм сигурен, че е така и ти ме познаваш по-добре от всеки друг. Както често си ми казвала, щом веднъж реша нещо, трябва Конгресът да издаде закон, за да се откажа от решението си — така че ти не можеш да направиш нищо, за да промениш това заключение.

Джин отново се съсредоточи върху красивите цветя… опитваше се да не забелязва факта, че не може да диша.

— Мисля, че тези синини ги е направил той и ти носиш шалове, за да ги скриеш — гърдите му се повдигаха и спадаха. — Мога да кажа, че си ме довеждала до лудост много, много пъти и въпреки това никога не би ми минало през ума да вдигна ръка срещу теб. Или срещу която и да е жена.

Тя затвори очи за миг. После се чу да казва неясно:

— Не би го направил, ти си истински мъж.

— Работата е в това, че аз просто… трябва да ти го кажа. Мисълта, че някой, не ме интересува кой е мръсникът, те удря или те блъска или… о, господи, не мога да мисля какво друго…

Тя никога не го бе чувала да говори толкова отчаяно. Никога не бе виждала този самоуверен, влудяващ, винаги готов да противоречи мъж така сломен.

Самюел Ти прочисти гърлото си.

— Знам, че се омъжи за него, защото семейството ти няма пари и това те плаши. В края на краищата ти не знаеш как да бъдеш нещо друго, освен богата. Не си обучена да правиш каквото и да било. Едва завърши училище заради детето, което роди. Ти прелиташе от една драма към друга, все едно се издържаше с това. Така че, да, мисълта да разчиташ на себе си без предпазната мрежа на невероятното богатство, е наистина ужасяваща, дотолкова, че дори не го осъзнаваш.

Тя отвори уста.

После я затвори.

— Всъщност искам да кажа две неща. Първо, искам да знаеш, че струваш повече, отколкото си мислиш, и то не защото си Брадфорд. Без значение какво ще стане с парите ви, ти си силна, умна, способна жена, Джин, и досега си използвала тези качества по лош начин, глупав начин, защото истината е, че не си срещала истинско предизвикателство. Ти си воин без бойно поле, Джин. Борец без противник. И се нахвърляше срещу всичко и всички около себе си години наред, за да изразходваш тази енергия — гласът му стана непоносимо дрезгав. — Сега искам да бъдеш силна поради правилните причини. Искам сега да се грижиш за себе си. Да се пазиш. Има хора, които… Има хора, които те обичат. Които искат да ти помогнат. Но ти трябва да направиш първата стъпка.

Той замълча, а Джин усети, че очите й парят и се пълнят със сълзи, после гърлото я заболя от усилието да преглътне безшумно.

— Можеш да ми се обадиш — каза той дрезгаво. — По всяко време. Познавам те, но не направих нищо смислено за теб. Ние си пречим един на друг по всички възможни начини, но можеш да ми се обадиш. Денем и нощем. Където и да си, ще дойда да те взема. Няма да искам обяснения. Няма да ти крещя, нито ще те обиждам. Няма да те съдя и ако настояваш, няма да казвам на Лейн, нито на когото и да било.

Самюел Ти се отмести и извади телефона от джоба на панталона си.

— От сега нататък няма да изключвам телефона си, когато лягам да спя. Няма да те питам нищо, няма да искам обяснения, няма да има разговори нито преди, нито след това. Обади ми се, изпрати ми съобщение, само кажи името ми и ще дойда, където и да си, аз ще съм до теб. Разбра ли?

По бузата й се стече сълза, той я изтри и гласът му затрепери.

— Ти струваш повече, заслужаваш повече от това. Славното минало на семейството ти не заслужава да позволяваш, на който и да е мъж да те удря само защото се страхуваш, че няма да си нищо без парите. Ти си безценна, Джин, без значение какво има в банковата ти сметка.

Този път той бе този, който я прегърна и я притисна до гърдите си.

Равномерното биене на сърцето му под ухото й засили сълзите в очите й.

— Грижи се за себе си, Джин. Направи всичко необходимо, за да си в безопасност…

Той не спираше да повтаря тези думи, сякаш се надяваше, че така може да стигнат до нея.

Когато тя най-сетне се отдръпна, той извади кърпичката си и я притисна до бузите й. И докато той се взираше в нея с тъжни очи, тя откри колко й е трудно да повярва, че след всичко, което бяха преживели, той я подкрепя така.

От друга страна, може би точно всичко, преживяно от двамата, бе обяснението.

— Е, какво е второто нещо, което искаше да ми кажеш — каза тихо тя, загледана в краката си.

Той не отговори веднага, а тя го погледна и се отдръпна.

Очите му бяха станали студени, а тялото му сякаш се бе променило, макар че той изобщо не бе помръднал.

— Второто е… — Самюел Ти изруга и отпусна глава назад. — Не, мисля, че ще си го спестя. Няма да помогне точно сега.

Тя можеше да се досети какво е.

— И аз те обичам, Самюел.

— Само помисли колко силна си. Моля те, Джин.

След малко той хвана ръката й и обърна огромния диамант така, че да не се вижда. После вдигна ръката й до устните си и я целуна.

— И не забравяй какво ти казах.

Той стана и отново й показа телефона си.

— Винаги ще бъде включен. Няма да питам нищо.

Той я погледна още веднъж, сложи ръце в джобовете си и се отдалечи — самотна фигура, окъпана в прасковената светлина на лампите.

След малко вече го нямаше.

Джин остана на пейката, където бяха седели заедно сякаш безкрайно дълго, нощният въздух стана толкова студен, че ръцете й настръхнаха.

И въпреки това й бе почти невъзможно да си отиде вкъщи.