Ангелският дял

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Лизи наплиска пламналото си лице със студена вода и въздъхна с облекчение. Радваше се, че не е под горещото слънце, а в апартамента на Лейн, където живееше, и потта от сгорещеното й тяло се изпаряваше в охладения от климатика въздух. Двете с Грета бяха работили цял ден в градината с поддържан от стреса ентусиазъм, който беше напълно безполезен, освен ако не го приложиш срещу бурените в лехите около басейна. Никоя от двете не каза нищо за помена, не обсъждаха подробно и годежа. Грета продължаваше да бъде подозрителна спрямо Лейн и само времето можеше да промени това.

Лизи протегна ръка за кърпата, без да гледа, притисна меката тъкан към челото, бузите и брадичката си и когато вдигна глава, видя че Лейн стои до нея.

Колко красив изглеждаше в лененото сако и ризата с отворена яка. Слънчевите му очила бяха в малкия джоб на сакото, а косата му бе разрошена, което показваше, че е шофирал със свален гюрук. И миришеше на одеколона си. Ммм.

— Ти си истинска почивка за уморените ми очи — каза той с усмивка. — Ела при мен.

— Цялата съм потна.

— Не си.

Тя остави кърпата и се притисна до него.

— Наистина изглеждаш щастлив.

— Имам добри новини. Но и приключение за теб.

— Кажи ми какво е, кажи.

— Какво ще кажеш да дойдеш с мен и Джеф на шпионска акция?

Лизи се засмя и отстъпи назад.

— Добре. Не е каквото очаквах, но какво пък, падам си по шпионирането.

Лейн свали сакото си и изчезна в дрешника. Когато се върна, носеше козирка за голф, бейзболна шапка на Университета на Кентъки и ушанка за ски.

— Ще избера това, което се крие зад врата номер две — каза тя, като посегна към бейзболната шапка.

Лейн сложи ужасния кошмар за ски върху главата си.

— Ще трябва да отидем с твоя пикап обаче.

— Няма проблем. Стига да не съм аз тази, която ще изглежда като Йети.

— Толкова ли е зле?

— Дори по-лошо.

Лейн сложи едната си ръка на кръста и вдигна другата във въздуха.

— Може би ще е по-добре да взема някоя от шапките на сестра ми за дербито.

— Чудесно, така почти никой няма да те забележи.

Тя влезе в дрешника и веднага се върна.

— Нали имаше и една шапка на „Орлите“?

— Да, но исках да помислиш, че съм сладък.

Лизи го прегърна и се притисна към него.

— Винаги мисля, че си сладък. И секси.

Ръцете му се плъзнаха към кръста й и той изръмжа неясно:

— Сеганеевремезатова. Неевремезатова.

— Какво?

Той я целуна силно, притискайки я към тялото си, без да изпуска шапките. После изруга и отстъпи назад.

— Джеф ни чака.

— Добре, хайде тогава! Да вървим.

Беше хубаво да се смее, да се почувства свободна, да го види поне веднъж щастлив, сякаш всички проблеми на света вече не тежат върху раменете му. И да, в момента бе сексуално неудовлетворен, но това също бе по свой начин ободряващо.

— И така, какво става? — попита тя, когато излязоха в коридора.

— Ами току-що се върнах от управлението на корпорацията и…

Докато стигнат във фоайето, тя вече го гледаше с отворена уста.

— Значи има напредък. И ти си председател на управителния съвет?

— Ти си сгодена за човек, който наистина работи. За пръв път в живота си.

Той вдигна длан за поздрав и тя силно удари своята длан в неговата.

— Обичах те дори когато беше само играч на покер.

— Техническият термин е „хазартна акула“. И да, разбирам, че не е работа, която носи високо заплащане — той вдигна пръст, — но ще изисква много време и усилия. Дори имам офис в центъра на града. Или тук. Някъде.

— А сега си и шпионин.

— Нула Нула Болдуин — старият му съквартирант ги чакаше до вратата. — Ето го Джеф, моя съучастник в престъплението. Или по-точно не престъпление, а данъчна отговорност.

Лизи прегърна Джеф за миг.

— И така, какво ще правим, момчета?

След няколко минути тримата седяха плътно един до друг на предната седалка на нейния пикап тойота и слизаха по хълма Ийстърли по алеята за персонала. Всички носеха шапки. Тя бе зад волана, Лейн бе притиснат по средата — на неудобното място между двете седалки, а главата му почти се удряше в тавана.

— Слез до долу и се скрий зад последния парник с лице към изхода — каза той. — И побързай, вече е пет без петнайсет.

— Кого чакаме?

— Ако съм прав, камериерката от горния етаж Тифании Тифании Тифании — обади се Джеф от другата страна на седалката.

— Какво? — Лизи се обърна изненадано към него. — Да не мислите, че краде тоалетна хартия?

— Истината е много по-лоша.

— Чакай, това е нейната кола! Зад нас.

Лизи кимна към огледалото за обратно виждане.

— Тръгва си рано — каза Лейн и изруга под нос. — Да й удържа ли петнайсет минути от заплатата?

— Като човек, запознат с финансовото ти положение, бих те посъветвал да го направиш — кимна Джеф.

Лизи поклати глава.

— Чакайте да се разберем. Правите всичко това, за да разберете дали работи до пет?

— Не спирай — каза Лейн. — Ще видим накъде ще завие.

— Имате ли някаква представа къде отива? — Лизи кимна към „Ривър Роуд“. — Чакай, знам какво да направя.

Тя зави надясно, като не бързаше да натиска педала на газта, което при допълнителните сто и осемдесет килограма в пикапа не беше просто стратегия.

Лизи тихо подсвирна.

— Чудесно, тръгна наляво. Дръжте се.

След като предупреди двамата си спътници, Лизи тръгна колкото можеше по-бързо по черния път, после спря така, че задницата поднесе и пикапът се завъртя в обратната посока, когато тя рязко натисна спирачките и едновременно с това бързо изви волана. Нечия глава се удари силно и някой изруга, но тя бе прекалено заета да се върне бързо на „Ривър Роуд“, така че малкият „Сатурн“[68] на Тифании Тифании Тифании да остане пред тях.

Докато стигнат светофарите при бензиностанцията „Шел“ на „Дорн Авеню“, между тях вече имаше две коли. Тифании Тифании Тифании зави наляво, продължи по шосето с четири платна… и не се отклони, докато не пресече „Броудсбъро Лейн“ — пътя, водещ към „Хил Топ“ и шосето „Хелоуин“. Пресече железопътната линия и зави по „Франклин“, където едно до друго се редяха кафенета и магазинчета на местни търговци.

След още четири пресечки Тифании Тифании Тифании спря на някакъв паркинг, а Лизи продължи. Тримата гледаха напред, сякаш заети със свои неща, с шапки, спуснати ниско над очите.

На следващия светофар Лизи сви бързо наляво, докато светлините бяха жълти и продължи по тясна уличка зад ресторантите и магазините. Спря, когато реши, че е приближила достатъчно, и наистина имаше голям късмет да намери свободно място за паркиране точно там.

— Хайде да тръгваме — нареди тя, като изключи двигателя и отвори вратата си. — И не забравяйте да кажете „Здрасти“ на кучетата.

— Какво? — попита Джеф, докато слизаше. — Какви кучета?

Лейн се измъкна от пикапа и козирува на Лизи.

— Ще правим каквото каже тя.

Лизи ги поведе по пътека, малко по-широка от раменете й. Малко преди да излязат на главната улица, тя внезапно спря.

— О, господи, ето я.

От другата страна на „Франклин авеню“ Тифании Тифании Тифании излезе от колата си и забърза между хората по тротоара. Лизи се наведе малко, скрита в сенките, за да види къде отива жената.

— Знаех си. Отива в „Синьото куче“. Хайде.

Лизи излезе на тротоара, по който бавно се разхождаха хора и само след Десетина метра се приведе над английски булдог, за когото медальонът, окачен на каишката му, съобщаваше, че се казва Бикс. Междувременно Тифании Тифании Тифании се намираше съвсем близо до тях, в кафенето, точно до огромното стъкло на витрината.

Ръкуваше се с висока афроамериканка.

— Това е репортерката, с която се срещнах — каза Лейн, докато двамата с Джеф също се навеждаха към Бикс. Тримата размахаха ръце към стопанина му, който им отвърна с помахване иззад витрината на съседния магазин. — Да, дава й нещо. Някакви документи.

— Бинго — кимна Джеф.

— Какви са тези документи? — попита Лизи.

Джеф заговори тихо, като се премести малко встрани, за да погали куче с неясна порода на име Джолин.

— Това е фалшив доклад, който снощи оставих на бюрото специално за нея. В кабинета на втория етаж има копирна машина. Трябваше само да се измъкне, да копира доклада и да се остави оригиналът, откъдето го е взела. Работа, която може да свършиш за две минути.

— Била е с теб през цялата нощ? — каза Лизи.

— Ами…

Лизи се засмя.

— Питам като шпионка, не като моралистка.

Той се изчерви, което й напомни колко го харесва.

— Добре де, да, беше — каза той. — Такъв беше планът. И наистина искаме тази информация да получи възможно най-голямо покритие в медиите, много благодарим.

Лейн се наведе и я целуна.

— Браво за това, че ни доведе тук, а сега ще ме извиниш за минута.

— Къде отиваш?

— Отивам да поздравя репортерката. С нея сме приятели от последната ни среща, когато ми задава въпроси два часа. И тя всъщност не е направила нищо лошо. Не е нейна вината за това, че някой е отишъл при нея с някаква информация и какво по-добро за развитието и подобряването на отношенията ни от това да й разкажа за всички промени в компанията и за моето повишение. Джеф, ще ти уговоря среща с нея в седем тази вечер. Не искам първото й впечатление за теб да бъде, че приличаш на скитник, който се прехранва със случайна работа. Трябва да се избръснеш и да си сложиш изгладен костюм, ако ще представяш компанията ми пред медиите. О, и вече е време да уволня Тифании Тифании Тифании с две „и“-та накрая. Само че не пред добрата ми приятелка ЛаКийша.

— Да се погрижа ли за това? — каза Лизи.

— Ще ми помогнеш много.

Той я целуна отново, изправи се в цял ръст и влезе в кафенето.

Лизи наблюдаваше през стъклото на витрината как двете жени се обръщат към него и Тифании Тифании Тифании отстъпва изненадано назад. Но Лейн се усмихваше лъчезарно, поздравяваше хора, стискаше ръце, говореше. Репортерката го гледаше внимателно, после Лейн се обърна към нея.

Изглежда се владееше напълно и Лизи отново чу спокойния му глас, който извинява репортерката и оставя на нея неприятната задача да говори с Тифании Тифании Тифании.

„Справя се“ — помисли си Лизи с гордост, забравяйки за предстоящото уволнение.

Бъдещият й съпруг се превръщаше в… ръководител. Глава на семейството. В мъж, не в плейбой.

След малко Тифании Тифании Тифании излезе от кафенето, но не успя да стигне много далеч, защото Джеф застана на пътя й. Лизи реши, че ще бъде по-добре, ако ги остави за миг насаме, но тъй като Бикс, булдогът, и Джолин наблюдаваха втренчено драмата, тя реши, че може да направи същото.

— А… — лицето на камериерката бе червено като стената на хамбар. — Джеф. Не знаех какво правя…

— О, моля те — Джеф поклати глава. — Стига. Ще те уважавам повече, ако не се опитваш да се преструваш.

— И съжалявам, Тифании Тифании Тифании — каза Лизи, — но в Ийстърли повече нямаме нужда от услугите ти. Прекратявам договора ти, което влиза в сила незабавно и ако имаш малко ум в главата, просто ще си тръгнеш.

Лицето на жената се промени, чертите й се изкривиха грозно.

— Знам разни неща. И не само за финансите. Знам много за онова, което се случва в къщата. На семейството ви не му трябва неприятел като мен точно сега.

— В договора ти има клауза за конфиденциалност — сопна се Лизи. — Знам го, защото и в моя договор има такава.

— Мислиш, че ме е грижа за това — Тифании Тифании Тифании преметна много скъпа чанта през рамото си. — Не съм казала последната си дума.

Тя се отдалечи и се смеси с минувачите, а Лизи поклати глава.

— Е, това мина добре.

— Може да я блъсне кола на пресечката. Не, успя да пресече. Жалко — Лизи хвърли поглед към Джеф, а той вдигна длани. — Аз съм от Ню Йорк, какво очакваш от мен.