Ангелският дял

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА

Това беше играта с най-голям залог и най-променлив успех, която Лейн някога бе играл.

А Джон бе страхотен играч, учудващо спокоен, особено след като играта напредна. Беше умен, решителен, не губеше самообладание и спазваше правилата на сто процента.

Напълно обясняваше защо има такъв успех в бизнеса.

Освен това имаше късмет. Лейн не правеше грешки, но картите му не бяха добри, пропусна толкова много поредни и флошове, три еднакви карти, две двойки… дори една силна карта поп на Джон спечели срещу силната карта на Лейн… всичко това бавно намаляваше шансовете му за победа.

Седнала в редицата на зрителите, Лизи започваше да се тревожи. Мис Аврора дори хвана китката на Лизи, когато играеха последната ръка.

Лейн имаше двеста, петдесет и двайсет и пет в чипове. Това бе всичко.

Останалото бе пред Джон. И макар че имаше такава преднина, бе ясно, че се опитва да сдържи емоциите си, да не позволи на вълнението да го завладее.

— Аз раздавам — каза Богът на зърното, като събра картите от последната си печеливша ръка. — Изглежда това е всичко, Лейн.

— Да.

Мамка му, помисли Лейн, като погледна картината. Нямаше да му липсва картината на баба му, но се връщаше в началото и трябваше отново да се чуди как да събере някакви пари. Вратата се затръшваше в лицето му.

Джон раздаде картите и Лейн ги погледна.

Имаше… двойка каро. И… асо спатия.

Добре, може би щеше да направи флош. Най-малкото имаше силна карта.

Трябваше да направи залог. Джон направи същото. При следващата ръка Джон пропусна залога. Лейн трябваше да продължи и също пропусна.

Първата отворена карта беше десетка каро. Джон не бе сигурен за нея и пропусна. Лейн направи същото.

Втората отворена карта беше осмица каро.

Мамка му.

И двамата пропуснаха още веднъж. Следващата карта на масата бе асо каро — което бе добра новина.

Само че Джон изглежда също харесваше картата или поне така изглеждаше, ако се съди по това как кимна.

— Добре. Ще…

Сърцето на Лейн заби бързо. Разбра, още преди Джон да довърши изречението.

— Залагам всичко.

И така, той имаше флош. Което биеше двойка аса всеки ден от седмицата и два пъти в неделята. Биеше и три еднакви карти. Единственият му шанс беше фул хаус.

Всички в стаята ахнаха и Лейн смътно осъзна, че Джин и Амелия са влезли и сядат сред зрителите. И двете изглеждаха учудени, докато хората край тях шепнешком им обясняваха нещо. Двете изглеждаха наистина шокирани, когато разбраха какво точно става.

— Ще ви видя след малко — каза Лейн, като побутна оставащите чипове. — Да приключваме с отворените карти и нека Господ реши..

— Дадено.

Джон свали двете си карти и да, неговият поп и двойката каро бяха силна двойка. Лейн свали асо и десетка.

— Не е зле — промърмори Джон.

— Защото печелиш — каза Лейн и смигна.

Следващата карта беше… асо спатия.

— О, я виж — Джон се облегна назад, подпрял на масата ръката, в която не държеше карти. — Това е голяма карта.

— В зависимост от последната, да, сър.

Лейн усещаше как сърцето му бие силно и тежко в гърдите. Нямаше причина да крие реакциите и защото на този етап изходът вече бе предрешен. Играта свършваше и вече нямаше нужда от безизразната маска върху лицето си.

И въпреки това не искаше да показва нищо, нито тревогата, нито вълнението, суеверието сякаш не му позволяваше да го направи, сякаш емоциите биха обърнали късмета.

Той хвърли поглед към Лизи и видя, че тя гледа него, не картите, сякаш бе чакала той да погледне към нея. И когато тя каза беззвучно Обичам те, той можа само да й се усмихне и да се чуди как човек, израснал в такова богатство… е избрал жена, която да му напомня отново и отново, че парите нямат значение. Че не е важно какви имущества имаш. Колата, която караш, къщата, в която живееш, дрехите, които носиш… са само думи от речника. Те не са общуването, което има значение, не са връзката, която е важна.

Спомни си мига, в който падаше от моста. Странно, беше се стегнал за удара във водата долу, беше се свил в себе си, за да преживее удара, който със сигурност щеше да го убие, както бе убеден тогава.

Всъщност падането бе страшно, не реката.

Реката го бе спасила.

И аз те обичам, отвърна беззвучно той.

После се чу да казва:

— Следващата?

Богът на зърното остави настрани първата карта, без да я погледне.

Всички затаиха дъх.

Асо купа.

— Мамка… — Ленгхе не довърши ругатнята както обикновено правеше.

А Лейн? Той погледна мис Аврора. Тя не следеше играта. Очите й бяха затворени, главата — отпусната назад, а устните й се движеха.

И по-късно, много по-късно… това бе образът, който се връщаше в съзнанието му, двете й ръце, вкопчени в ръцете на Лизи, цялото й тяло напрегнато в предана молитва, с толкова силна вяра в нейния Бог и Спасител, че Лейн би могъл да се закълне, че да, тя е способна да измоли истинско чудо от небесата.

Той погледна картината. Изглеждаше правилно, че Исус сякаш гледа надолу към неговата майка.

— Мисля, че оставаш тук — каза той тихо.

Поздравленията отекваха в празните стаи, а Ленгхе като истински джентълмен заобиколи масата, но не за да стисне ръката на Лейн, а за да го прегърне силно. После Лейн видя като през мъгла как Мак и Джеф идват и разтърсват ръката му, така че зъбите му изтракаха, а Лизи подскачаше намясто и дори Джин и Амелия се включиха в радостното ликуване.

Ленгхе очевидно бе малко разтърсен. Но пък, когато внезапно се окаже, че дължиш на някого почти шейсет милиона? Светът ти изглежда малко нестабилен.

Лейн го знаеше от собствен опит.

— Знаеш ли — каза Ленгхе, когато Лейн отново се върна при масата. — Ако не бях го видял с очите си…

— И аз.

— И знаеш ли какво, ти си добро момче. Ти си борец и ще се справиш. Ако можеш да запазиш спокойствие както направи? И да се държиш като джентълмен, когато губиш такава сума? Ще се справиш, синко.

Ленгхе се усмихна с толкова искрено уважение, че Лейн не знаеше как да реагира.

— Донесете шампанско — обърна се Бога на зърното към всички. — Вие, Брадфордови, имате какво да празнувате!

Докато звучаха нови поздравления, той поклати глава.

— Аз, от друга страна, трябва да проведа наистина сериозен разговор по телефона. Ще спя на дивана… месеци след това.

Лейн се засмя, после Лизи дойде в прегръдките му и двамата се целунаха.

— Веднага ще се обадя на Монтеверди — каза Лейн. — После ще пием шампанско.

Тя се притисна в него.

— И после…?

— Ще съм наистина много, много уморен. И ще трябва да си легна — каза той, като я целуна отново. — При любовта на живота ми.

— Нямам търпение — прошепна тя, допряла устни до неговите.