Ангелският дял

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Райън Бъркли се забави с микроскопа. Джин се върна да вземе чашата си и отново започна да пие малки глътки от шампанското „Дом Периньон“, докато чакаше. От време на време поглеждаше диамантите в кутиите в тази стая, които бяха още по-големи от онези, изложени в откритата част на магазина. Бяха малки парченца в сравнение с диаманта, който й бе дал Ричард,

В случай че не беше цирконий.

Когато Райън най-сетне вдигна глава от микроскопа, тя каза:

— Е?

— Права си. Съвсем малко примеси. I или Н, почти прозрачен със средносиня флуоресценция, което малко подсилва цвета.

Райън отиде до друга машина, проблесна инфрачервена светлина и той кимна.

— Не, не. Имаш страхотно око, Джин.

— Благодаря.

Райън пое дълбоко дъх.

— Е, имаме сделка.

Тя отпи още една глътка от шампанското, за да скрие облекчението си.

— Добре. Това е добре.

— Разбираш, че петстотин хиляди в злато ще тежат повече от десет килограма?

— Две чанти. По пет килограма във всяка. Мога да ги нося.

Бижутерът й се намръщи.

— Не можеш просто да си тръгнеш оттук с толкова много пари. Ще се справиш ли? Къде ще ги занесеш?

— Погрижила съм се. Не се тревожи.

Райън наклони глава.

— Добре. Ще ти дам кюлчета и монети. Нямам достатъчно нито от едното, нито от другото. И според курса на „Америкън Експрес“ цената на килограм злато е четиридесет хиляди сто и осемдесет и осем долара и четиридесет цента. Искаш ли да видиш днешния курс?

— Не. И няма да броя центовете.

— Ясно.

Отне му четиридесет и пет минути да се организира и после я заведе в склада, където претегли златото пред нея върху дълга работна маса с различни стяги, инструменти и горелки. Кюлчетата тежаха по един килограм и тя изпитваше удоволствие от усещането за тежест в ръката си, когато ги държеше. Щамповани с думите ЕМИРСТВА и ЗЛАТО, разположени около герб с гравиран надпис 1 КИЛОГРАМ ЗЛАТО и сериен номер, тънките блокчета бяха горе-долу колкото мобилния й телефон и той й даде седем от тях.

Останалата част се състоеше от южноафрикански кругеранди, всеки един от двайсет и два каратово злато, макар че тежаха малко повече заради почти трите грама мед във всяка от монетите, добавена както обясни Райън, за да направи метала по-траен. Много монети. Цяло пиратско съкровище от монети.

Чантите бяха от здрава найлонова материя и блясъкът на купчината монети постепенно намаля в светлината на покритите с решетки лампи, докато златото биваше прехвърляно в тях.

Когато всичко бе разпределено, тя подписа документите и се приготви да тръгва.

— Чакай — каза Райън. — Трябва да сложим циркония в обкова.

Джин затвори очи, когато си представи реакцията на Ричард при вида на празния пръстен.

— Разбира се.

Райън бързо приключи работата — намери подходящ правоъгълен „диамант“ с отрязани ъгли и го сложи в платинения обков. После почисти всичко с пара и й върна пръстена.

Тя го плъзна върху пръста си над венчалната халка и разпери пръсти.

— Перфектно.

— Ще трябва да го пазиш наистина чист, ако искаш да изглежда истински. Цирконият е страхотен, но съвсем малко масло от козметиката ти или сапун и веднага ще потъмнее.

Тя кимна и посегна към чантите. Вдигна ги с усилие.

— Тежат…

— Ще ми позволиш ли да ги занеса до колата ти?

— Всъщност мисля, че да. Благодаря ти.

Тя го последва през склада и после през елегантния салон на магазина. Бяха почти до задната врата.

Но Райън спря.

— Не мога… Джин, наистина не е безопасно. Знам, че „Сейнт Майкъл“ е сравнително спокоен квартал, но моля те, нека те изпратя до вас е тези чанти. Или да извикам охрана, която да те придружи. Моля те.

— Не отивам вкъщи.

Сините му очи бяха сериозни.

— Аз имам разрешително за оръжие. Винаги нося пистолет със себе си и имам още два в колата. Нека те придружа, където отиваш — няма да си простя, особено ако нещо се случи.

Тя погледна двете чанти и си помисли колко много струва златото в тях.

Странно, бе прекарала целия си живот, заобиколена с огромни количества пари… но те бяха предимно числа в банкови сметки, банкови карти в портмонето й и пачки банкноти, които изобщо не се доближаваха до половин милион долара. Дори стойността на произведенията на изкуството, античните предмети, среброто в къщата или бижутата в трезора изглеждаше различно — по-скоро доказателство за стил, красота и великолепие, отколкото за парична стойност.

Имаше нещо откачено в две чанти злато.

— Мога да те закарам с джипа — настояваше Райън, — който е допълнително подсилен за безопасност. И после ще те върна тук, за да вземеш твоята кола.

— Сигурен ли си?

Той направи физиономии.

— Аз съм добър католик, чийто баща ще се обърне в гроба, ако те оставя да излезеш сама от магазина. Така че, да, сигурен съм.

— Добре. Благодаря ти. Много ти благодаря.

Няколко минути по-късно той спря джипа точно до задната врата, настани я на седалката за пътника… и сложи чантите в скута й.

— Отиваме само до банката — каза тя, когато той излезе на улицата.

— Слава богу — промърмори тихо той.

Местният клон на банката беше малко по-нагоре по улицата и веднага, щом спряха, управителката — привлекателна руса жена, отвори служебния вход.

Беше в спортен екип за йога, с прибрана на конска опашка коса и изглеждаше много по-млада, отколкото в строгия си костюм.

— Здравейте — каза тя, когато Джин и Райън излязоха от колата — той отново с тежките чанти в ръце. — Райън, каква приятна изненада. Само преди двайсет минути се разделих с твоята Стейси в залата.

— Не мога да ти кажа колко се радвам да те видя — каза той, като целуна жената по бузата.

— Много се радвам да го чуя.

Влязоха в тясното, мрачно пространство, където обикновено не влизаха клиенти, жената затвори вратите и завъртя колелото, докато се чу металното изщракване на заключващите греди.

Продължиха нататък в салона за клиенти на банката, който бе слабо осветен и всичко бе тихо и подредено.

— Документацията е ето там.

Джин усети лек световъртеж, когато застана под една от лампите и подписа някакви листове хартия върху плота на гишето. Химикалката бе прикрепена с метална верижка от малки сребристи халкички към календар от две дървени кубчета с изписани върху стените им цифри. Химикалката изсъска като змия, когато тя изписа името си тук… тук… и… точно тук, благодаря.

— Това е ключът — каза жената. — Сега ще ви заведа до кутията.

— Искаш ли да отидеш сама, Джин? — обади се Райън.

— Не, ако може да носиш чантите.

— Разбира се.

Тримата влязоха в трезора, който бе отворен специално за Джин, и управителката я заведе до една депозитна кутия най-долу до пода, която бе голяма колкото кухненски контейнер за боклук. Управителката отново взе ключа от Джин, пъхна го в ключалката, после добави един от своите ключове и вратата се отвори.

Жената извади с усилие квадратен метален контейнер.

— Това е най-големият размер, който имаме.

— Моля ви, внимавайте да не се нараните — Джин се обърна към Райън. — Може ли?

Искаше сама да сложи златото в сейфа и когато го направи, се взря в бижутера и банкерката.

— Искам да бъдете мои свидетели. Това е за дъщеря ми. Ако нещо се случи с мен, всичко това е за нея. Оставям го на Амелия.

Джин извади запечатан плик от чантата си.

— Написала съм го в това писмо. За Амелия е.

В писмото имаше не само разпореждане за това кой трябва да получи парите. Самюел Ти също бе споменат в него. Така Амелия щеше да има и родител. До някаква степен.

Всъщност той сигурно щеше да бъде страхотен баща. Щом веднъж се отърсеше от шока… и от омразата, която сигурно щеше да изпита към Джин.

Тя сложи онова, което бе написала върху найлоновите чанти. Усещаше как двамата я гледат и не можеше да им се сърди. Баща й се бе самоубил — или може би не, кой знае.

Сигурно се чудеха дали тя нямаше да е следващата.

— И ако ме намерят мъртва, искам и двамата да знаете, че Ричард Пфорд го е направил. — Тя ги погледна в очите един след друг, без да обръща внимание на тревогата, която видя там. — И това го има в писмото. Ако съм убита, значи го е направил той.

Лизи едва преглъщаше храната.

Не защото компанията не бе приятна. Не защото малката трапезария с окачените по кремавите стени декоративни чинии „Имари“ и светлия килим не беше елегантна. И със сигурност не храната на мис Аврора бе причината. По-скоро фактът, че любимият й мъж щеше да играе покер със залог почти шейсет хиляди долара…

Милиона, поправи се тя. Шейсет милиона долара.

Господи, умът й не побираше такава сума.

— … добра идея навремето. — казваше Лейн, докато се облягаше на стола след втората порция и бършеше устата си. — Реката беше придошла, а лендроувърът е мощен автомобил. Аз търсех предизвикателство. Така че взех Ърни…

— Чакай — каза Лизи, която се бе заслушала в разказа. — Кой е Ърни?

Лейн се наведе и я целуна.

— Първата ми кола. Ърни.

— Защо си мисля, че това не е приключило добре за Ърни? — обади се Джеф от другия край на масата.

— Така е — Лейн отпи от джинджифиловата си бира. — Както и да е, отидох до „Ривър Роуд“, минах през полицейската лента…

Мис Аврора поклати глава, макар че се опитваше да скрие усмивката си.

— Радвам се, че досега не знаех за това, иначе с теб щяхме да си поговорим, младежо.

— Още може да имате възможност — каза Джон със смях, посягайки за кока-колата си. — Още има време.

— Така или иначе — продължи Лейн — научих, че ако не спреш да се движиш, няма страшно. И така водата ставаше все по-дълбока, докато не покри тавана на колата.

— Ти с шнорхел ли беше? — попита Лизи. — Или без?

— Без. И това беше проблемът. Защото водата влачеше онова дърво по дъното…

— О, господи — ахна тихо Лизи.

— …и то се закачи точно за решетката. Скоростта ми намаля… и да, тогава Ърни умря. Остана там, докато водата спадна, и знаете ли какво е нанос? Отвътре колата изглеждаше сякаш е стояла две седмици в пустинята по време на пясъчна буря.

Докато всички се смееха, Лизи не се сдържа и попита:

— Чакай, какво стана после? Какво каза баща ти?

Лицето на Лейн стана сериозно, усмивката изчезна.

— О, нали знаеш… Едуард спаси положението. Имаше някакви пари, които инвестираше — не бяха пари в брой на семейството, бяха от работата му през лятото и от рождени дни. Купи ми на старо кола, която изглеждаше точно като Ърни, същата тапицерия, същата и отвън. Километражът беше с няколко километра повече, но баща ни нямаше да го проверява. Без Едуард… наистина нямаше да ми се размине.

— За големите братя — каза Джон и вдигна чашата си.

— За големите братя — отговориха всички.

— И така — каза тихо Лейн, когато всички сложиха чашите си на масата. — Готов ли си?

Джон стана и взе чинията си.

— Първо да разчистим масата. Нямам търпение. Тази вечер ще имам късмет, синко. Ще имам късмет!

Джеф и мис Аврора също станаха, но Лизи остана на мястото си и Лейн, сякаш усетил настроението й, не помръдна, докато не излязоха всички останали.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? — прошепна тя, като хвана ръцете му. — Не че ти нямам доверие. Просто… това са толкова много пари.

— Ако спечеля, Рикардо Монтеверди и онзи заем от „Проспект Тръст“ ще бъдат изчистени. Имаме петдесет процента шанс, защото Джеф ще оправи нещата в компанията. Господи, трябваше да го видиш в управлението. Той е… страхотен. Невероятен е. Няколко месеца няма да имаме големи печалби, но до края на годината? В разплащателните ни сметки ще има достатъчно пари и Мак няма защо да се тревожи откъде ще дойде зърното за кашата му.

— Не мога да повярвам, че си толкова спокоен — Лизи се засмя. Или може би изруга. Беше трудно да се различи звукът, който издаде. — Чувствам се ужасно, а мога само да стоя и да гледам отстрани.

— Знам какво правя. Единственото, за което се притеснявам, е късметът — това не може да се контролира. Но можеш да го компенсираш с умение. А това го имам в изобилие.

Тя вдигна ръце към лицето му.

— Толкова се гордея с теб.

— Още не съм спечелил.

— Не ме интересува какъв ще бъде резултатът — е, интересува ме. Просто… ти правиш каквото каза. Спасяваш семейството си. Грижиш се за бизнеса си. Ти… ти наистина си чудесен, знаеш ли?

Тя се притисна съм него, за да го целуне, а той се засмя тихо.

— Вече не съм своеволен плейбой, нали? Виждаш ли какво прави за човек любовта на добрата жена?

Те се целунаха бързо, после той я придърпа върху скута си. Тя обви ръце около врата му и се усмихна.

— Напълно — тя приглади косата на тила му. — И познай какво?

— Какво?

Лизи допря устни до ухото му.

— Независимо дали ще спечелиш, или ще изгубиш… тази вечер ще имаш късмет.

Лейн притисна кръста й с ръце, бедрата му се раздвижиха под нея. Когато той я целуна отново, тя го спря.

— По-добре да отиваме в игралната стая, преди да си се разсеял.

— Вече съм разсеян — каза сухо той. — Вярвай ми.

— Само помни — каза тихо тя, докато слизаше от скута му. — Колкото по-скоро приключиш… толкова по-скоро ще можем да отидем…

Лейн скочи от стола си, като едва не го събори. Той я хвана за ръката и я повлече към игралната стая, като тичаше бързо.

— Спри да ми губиш времето, жено! — каза той, а тя се засмя на глас. — За бога, трябва да играя покер…!