Ангелският дял

ГЛАВА СЕДМА

Едуард беше изненадан, че Шелби не скочи на крака и не излезе тичешком през вратата. Все пак добрите християнки, на които работодателят казваше, че иска да ги целуне, обикновено се обиждаха. Но колкото по-дълго стоеше тя на мястото си, вдигнала поглед към него с обувката в ръка, толкова повече страхът му нарастваше.

Помисли си, че не трябваше да става така. Той залагаше на това, че тя ще се отдръпне от него, ще го остави сам и ще забрави за проклетия лекар.

— Понякога земята трябва да приеме бурята — прошепна Шелби.

— Какво?

Тя само поклати глава и леко се поизправи.

— Не е важно.

И беше права. Въобще нищо не бе важно, когато тя го целуна, а устните й бяха меки и срамежливи, сякаш не знаеше нищо за съблазняването.

Това не бе проблем за него.

Оттам нататък Едуард пое нещата в свои ръце и откри, че е по-внимателен с нея, отколкото, с която и да е друга жена в… е, може би въобще. Ръцете му леко обхождаха горната половина на тялото й, подканваха я да се настани между бедрата му и да се повдигне до височината на гърдите му. Тялото й под суитчъра бе твърдо като неговото, но по различна причина. Бе заякнала от физическата работа, беше здрава и усилията я поддържаха в добра форма — работеше с животни, които тежаха поне петдесет килограма повече от нея, изискваха купища храна и пълни колички дървени стърготини, както и километри разходки и придвижване от едно пасище до друго.

Тя не носеше сутиен.

Той откри това, като издърпа суитчъра през главата й. Не носеше и тениска. А гърдите й бяха съвършени — малки и стегнати като другите части на тялото й. Фактът, че зърната й бяха розови като на момиченце, беше изненада…

И тогава той се спря.

Макар и приятен гъдел да обземаше вътрешностите му, нещо много по-важно изпълни подсъзнанието му.

— Девствена ли си? — попита.

— Не.

— Мисля, че лъжеш.

— Има само един начин да разбереш, нали?

Странно, непознато колебание го накара да замръзне и той извърна поглед не защото не харесваше онова, което виждаше, а точно защото го харесваше. Скромността и несръчността й извикваха у него желание да й се нахвърли и да я вземе, да предяви права над нея така, както никой досега не бе го правил.

И фактът, че тя не се отказваше, му подсказваше, че ще му позволи това, както и още много.

Той извърна поглед и си позволи да размисли за миг — нещо, което преди правеше винаги и което беше показателно в какво се бе превърнал сега — и тогава видя парите.

Хиляда долара.

Десет стодоларови банкноти, пачката бе прегъната веднъж, краищата на банкнотите стърчаха.

Върху бюфета до вратата.

Остави парите там предния петък за една от проститутките, на които редовно плащаше, за да бъдат с него. И всъщност в онази нощ дойде една жена, но вместо да се съблече и да се държи така, както той би искал… при него дойде истинска жена.

Неговата Сътън.

Правиха секс, но само защото той предположи, че му се е появила съвършената двойница на Сътън Смайт. Кога за първи път разбра, че нещо не е както трябва? След като приключиха, жената остави парите там, където си бяха. Какво бе второто, което му се стори странно? На следващата сутрин намери дамска чанта на пода до стола си. Отвори я и вътре намери шофьорската книжка на Сътън.

И все пак понякога не бе сигурен дали това се бе случило наистина, или бе сън. Но тъй като напрежението между тях, когато на следващата вечер й върна чантата, бе повече от осезаемо, сигурно се беше случило.

И да, той знаеше прекрасно защо прави секс с нея. Сътън бе от класа, имаше достойнство, бе брилянтна бизнес дама и той я обичаше толкова много години, че вече им бе изгубил броя. Защо му позволи да я докосва, да я целува, да влезе в нея?

Да, тя сподели, че смята, че е влюбена в него. Но как бе възможно да е вярно?

Едуард отново посвети вниманието си на дъщерята на Джеб. Взе суитчъра и нежно я облече, скри голотата й.

— Никакъв лекар — каза студено. — Нямам нужда от такъв.

— Напротив.

Обезпокояващо бе колко спокойно се изправи и отиде до телефона, сякаш нищо не се беше случило. И когато вдигна слушалката на старомодния телефон, той смръщи вежди. Ненавиждаше прагматизма й.

— Моуи ми даде номера — обясни тя и започна да върти шайбата с пръст. — Той се казва доктор Калби, нали?

— О, за бога, щом знаеш всичко, защо ме тормозиш?

— Дадох ти шанс да бъдеш разумен. Не трябваше.

— По дяволите.

Тя се обърна към него и притисна слушалката до ухото си.

— Казах ти. Не споменавай напразно Божието име в мое присъствие. И без ругатни. Не и когато съм наблизо. И да, знам, че никога няма да се влюбиш в мен. Винаги ще бъде само тя.

— За какво говориш? — запита той рязко.

— Казваш името й в съня си. Какво беше? Сът… Сътър?

Едуард остави главата си да се отпусне назад и затвори очи. Беше едновременно разочарован и ядосан. Може би просто сънуваше. Да, може би просто бе припаднал там, до клетката на Неб, и всичко това бе само плод на въображението му, резултат от изпитата водка, която изпълваше вените му.

Човек поне можеше да се надява.

— Мис Смайт? Още кафе?

Сътън се стресна и се усмихна на възрастната жена в униформа с кана в ръката. Елин Исаакс работеше в семейното имение, откакто Сътън се помнеше, беше й като баба и винаги я караше да мисли за Хана Груен, героинята от филмите за Нанси Дрю[9].

— Не, благодаря, мисис Исаакс. Време е да вървя, колкото и да не ми се иска.

— Колата ви чака.

Сътън избърса устата си с кърпата с монограм и се изправи.

— Само ще отида да кажа „довиждане“ на татко.

Мисис Исаакс се усмихна, изправи гръб и приглади бялата престилка, която покриваше предницата на сивата й рокля.

— Баща ви е в кабинета си. А аз ще кажа на Дон, че скоро ще излезете.

— Благодаря.

Семейната трапезария бе очарователна стая с размери четири и половина на четири и половина метра и се намираше в покрита с прозорци пристройка между главната кухня на имението и официалната трапезария. Изпълнена със светлина, особено сутрин, тя гледаше към покритите с бръшлян тухлени стени и грижливо поддържаните лехи с рози на официалната градина. Тъканите в нея бяха от фирмата „Коуфлакс енд Фаулър“[10], изпъстрени с възхитителни старинни растителни мотиви, съответстващи на живите цветя. Бе една от любимите стаи на майка й. Докато беше жива тя, Сътън и брат й винаги закусваха тук преди училище, събираше се цялото семейство, бъбреха, споделяха. След като майка й почина, а Уин замина за университета във Вирджиния, останаха само тя и баща й.

И накрая, когато и тя замина за „Харвард“, остана само баща й — и тогава мисис Исаакс започна да му сервира закуската на бюрото.

Той не наруши този си навик, дори и след като Сътън се върна от училището по бизнес към университета в Чикаго и започна да работи за „Сътън Дистилъри Корпорейшън“.

Тя сгъна салфетката и я остави до изядената наполовина чепка грозде, чинията, пълна с трохи от кифлички, и стойката за твърдо сварени яйца и се запита защо настояваше да се храни тук сама всяка сутрин.

Заради връзката с миналото, може би. И фантазията за бъдещето, пак може би.

Масивната къща, в която сега живееха само тя и баща й, освен когато Уин идваше да ги навести, заемаше площ от близо седем хиляди и седемстотин квадратни метра. Тя беше величествена историческа сграда и всички антики в нея се предаваха от поколение на поколение. Те имаха качеството на експонати в музей на изкуството, килимите бяха от Персия, с изключение на онези, които бяха ръчно тъкани във Франция. Това бе луксозно убежище, в което месинговите перила и кранчетата от злато във формата на листа блестяха от безкрайното лъскане, кристалните полилеи и лампи блещукаха от таваните и стените, а дървените мебели, омекотени с времето, предлагаха топлина и уют като запален огън в камината.

Но тук бе самотно.

Тракането на високите й токчета бе приглушено, защото се бе научила как трябва да върви, тихият ритъм на стъпките й отекваше в прекрасната празнота, докато тя вървеше към предната част на къщата, минавайки покрай дневни стаи и библиотеки, салони и тоалетни. Всичко си бе на мястото, нямаше излишни неща, всичко бе почистено с благоговееща ръка, никъде нямаше прах.

Вратите на бащиния й кабинет бяха отворени. Той вдигна поглед.

— Ето те и теб.

Ръцете му стиснаха дръжките на стола — рефлекс, роден от задължението винаги да става, когато жена влиза или излиза от стаята. Но жестът бе безполезен, той вече нямаше сили, тъжният импулс, който не можеше да следва, бе нещо, на което тя твърдо реши да не обръща внимание.

— Ще отидеш ли ти? — запита той и отпусна ръце в скута си.

— Двамата ще отидем — тя заобиколи бюрото и го целуна по бузата. — Да вървим. Заседанието на комитета по финансите започва след четиридесет и пет минути.

Рейнолдс Уин Уилшир Смайт IV кимна с глава към подвързаната книга в ъгъла на бюрото му.

— Прочетох материалите. Нещата вървят добре.

— Не са чак толкова добре в Южна Америка. Мисля, че трябва…

— Сътън. Седни, моля те.

Смръщила вежди, тя седна срещу него, кръстоса крака при глезените под стола и оправи костюма си. Както обикновено, беше облечена в „Армани“, а прасковеният цвят бе един от любимите на баща й.

— Нещо не е наред ли?

— Време е да направим изявление.

При тези негови думи сърцето й спря.

По-късно щеше да си спомни всяка, и най-дребната, подробност: как двамата седяха един срещу друг от двете страни на бюрото и се гледаха… колко красив бе той с бялата си коса и съвършено изгладения костюм на райета… и как ръцете й, които бяха точно като неговите, бяха сключени в скута й.

— Не — тя бе категорична. — Не е.

Рейнолдс протегна ръце към нея, едната му ръка закачи пресата с попивателна хартия и за миг на Сътън й се прииска да закрещи. Но вместо това преглътна емоциите си и му помогна, като изпъна ръце и така ръцете им се срещнаха на половината път, наведе се над огромното бюро и разбърка листовете хартия.

— Мила моя — усмихна й се той. — Колко се гордея с теб!

— Престани — тя показно обърна китка и си погледна часовника си. — Трябва да тръгнем веднага, за да се срещнем с Конър преди…

— Вече казах на Конър, Лакшми и Джеймс. Изявлението за пресата ще излезе в „Таймс“ и „Уол Стрийт Джърнъл“, щом договорът ти бъде коригиран. Предварителният проект на Лакшми е такъв, за какъвто говорихме. Това вече не е нещо само между теб и мен.

Сътън изпита смразяващ ужас — от онзи, който извиква студени тръпки по гърба ти и те кара да се изпотяваш под мишниците.

— Не. Не е законно. Трябва да бъде ратифицирано от борда…

— Направиха го снощи.

Тя се облегна назад и така осигури разстояние помежду им. И когато гърбът й опря в твърдата облегалка на стола, по някаква странна причина тя си помисли за всички работници, а те имаха такива по целия свят. Хиляди и хиляди. И за бизнеса: производство на бърбън, вино, водка, джин, ром. Десет милиарда годишно с чиста печалба някъде около пет милиарда. Замисли се за брат си и се запита как ли ще се почувства той, като разбере.

Но пък, от друга страна, на Уин му казаха още преди две години как ще се развият нещата. И дори той трябваше да знае, че тя е тази, която има глава за бизнес.

Сътън погледна баща си и веднага забрави изцяло за бизнеса.

Очите й бяха пълни със сълзи, тя отхвърли всякакво приличие и се върна към времето, когато почина майка й.

— Не искам да умираш.

— И аз не искам. И нямам намерение никъде да ходя — засмя се горчиво. — Но така, както прогресира болестта на Паркинсон, се страхувам, че истината никак няма да ми хареса.

— Ще се справя ли? — прошепна тя.

Той кимна.

— Не ти отстъпвам ръководството, защото си моя дъщеря. Любовта има място в семейството. Но не е добре дошла в бизнеса. Заемаш мястото ми, защото си човекът, който ще ни изведе в бъдещето. Всичко е така различно от времето, когато баща ми ми предаде онзи ъглов офис. Всичко е… така глобално, така променливо, цари такъв състезателен дух. И ти го разбираш.

— Имам нужда от още година.

— Нямаш година. Съжалявам — понечи отново да протегне ръка, после стисна зъби от гняв и разочарование, което за него бе най-близо до ругатнята. — Запомни: не съм прекарал последните четиридесет години от живота си в наливане на всяко усилие в бизнеса, за да го предам на човек, който не е подходящ за тази работа. Ти можеш да се справиш. Дори нещо повече — ще се справиш! Нямаш друга възможност!

Сътън сведе поглед, който се спря върху дланите му. Все още носеше обикновената златна брачна халка. Баща й не се ожени повторно след смъртта на майка й. Дори не бе излизал на срещи. Спеше със снимката й до леглото си, а нощниците й все още висяха в общия им гардероб.

Романтично доказателство за истинска любов. Всъщност чувствата му бяха смесица от вярност и почитане на мъртвата съпруга. Това в известен смисъл се дължеше и на болестта и нейното развитие.

Болестта на Паркинсон го караше да изпада в депресия, да оглупява и да се страхува. И бе доказателство за истината, че богатите не са отделна класа хора, що се отнася до капризите на съдбата.

Баща й западаше видимо през последните два месеца и състоянието му само щеше да се влошава, докато накрая болестта не го приковеше към леглото.

— О, татко!… — Чувствата я задавиха.

— И двамата знаехме, че този момент ще настъпи.

Сътън си пое дълбоко дъх, знаеше, че това е единственият път, когато може да си позволи да покаже уязвимост. Това щеше да бъде единствената й възможност да бъде откровена и да си признае колко е ужасяващо да си на трийсет и пет и да се заемеш с огромна компания, в която са всичките пари на семейството ти, а също и да знаеш, че смъртта ще отнеме баща ти. Което щеше да стане, рано или късно.

Избърса една сълза, сведе поглед към мокрия си пръст и си каза, че няма да плаче, щом излезе от къщата. Всички щяха да я гледат и да се питат що за водач имат. И да, щеше да има такива, които щяха да искат да подкопаят основата, върху която стои, щеше да има и такива, които нямаше да я приемат сериозно, защото беше жена и беше от семейството, а брат й щеше да бъде завладян от гняв.

Не можеше да покаже слабост и пред баща си — това също бе важно. Ако се покажеше слаба, той щеше да се пита дали е постъпил правилно, а стресът не помагаше на хора в неговото състояние.

— Няма да те разочаровам! — каза тя и срещна погледа му.

Облекчението, което се изписа на красивото му лице, бе мигновено и накара сърцето й да се разкъса. Но той бе прав, тя вече не можеше да си позволи лукса на чувствата.

Любовта бе за семейството.

Не за бизнеса.

Стана, заобиколи бюрото и го дари с бърза прегръдка, а когато се изправи, се погрижи раменете й да бъдат изпънати.

— Очаквам да мога да се допитвам до теб — заяви. И й беше странно да чуе тази нотка в гласа си. Това не бе молба и не бе нещо, което дъщерята казва на баща си. Това бяха думи на изпълнителен директор към неговия предшественик.

— Винаги — увери я той и наклони глава. — За мен ще бъде чест.

Тя кимна и се обърна, преди по фасадата й да са се появили пукнатини. Бе преполовила разстоянието до вратата, когато той каза:

— В момента майка ти се усмихва.

Сътън спря и едва не се разплака. О, майка й. Тя се бореше за правата на жените във време, когато това не бе разрешено в Юга и в семейства като тяхното.

Да, беше напълно вярно, че това щеше да й хареса. То бе всичко, за което се бе борила, всичко, което бе искала.

— Но не заради това те предпочетох пред брат ти — добави той.

— Знам — всички знаеха защо Уин не бе истински кандидат. — Очаквам да присъстваш на срещите на комитета по финанси, макар че официално вече нямаш роля. Очаквам да допринасяш, както и преди.

Това отново не бе молба.

— Разбира се.

— Ще продължиш да служиш на борда като член на управителния съвет. Аз самата ще те посоча за свой официален заместник още на следващата среща на борда. И ще присъстваш на всички срещи на изпълнителния комитет и на борда, докато спреш да дишаш.

Докато говореше, гледаше втренчено към фоайето.

В тихия смях на баща й имаше толкова много бащинска гордост и уважение на бизнесмен към друг бизнесмен, че очите й отново се напълниха със сълзи.

— Както искаш.

— Ще си бъда у дома в седем за вечеря. Ще се храним в стаята ти.

Обикновено по това време той вече беше в леглото, а волята му — изтощена от битката с бунтуващото се тяло.

— Ще очаквам вечерта с нетърпение.

Сътън стигна чак до вратата, преди да спре и да погледне назад. Рейнолдс изглеждаше толкова дребен зад бюрото, макар че нито неговият ръст, нито размерите на бюрото се бяха променили.

— Обичам те.

— А аз те обичам почти толкова, колкото обичах майка ти.

Сътън се усмихна. И после тръгна, отиде до масичката при входната врата и взе куфарчето си, после излезе навън в топлата майска утрин.

Краката й трепереха, докато вървеше към бентлито сама. Очакваше той да е пред нея, тихият звук от движението на инвалидната му количка й бе така познат, но вече не го чуваше.

— Добро утро, мис Смайт.

Униформеният шофьор, Дон, служеше на баща й от двайсет години. Той й отвори задната врата, но не срещна погледа й — макар и не от неуважение и недоверие.

Бяха му казали, разбира се.

Тя стисна ръката му.

— Ти ще останеш. Докато искаш работата.

Той издиша облекчено.

— Ще направя всичко за вас.

— Ще го накарам да се гордее.

Сега Дон я погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Да, ще успеете!

Тя кимна, седна отзад и подскочи, когато вратата се затвори тихо. След миг потеглиха, излязоха от вътрешния двор и от имението.

Обикновено тя и баща й обсъждаха нещата, докато пътуваха към центъра на града, а сега, докато гледаше втренчено празната седалка до себе си, й хрумна, че предният ден е бил последният, в който са пътували заедно до управлението. Последното пътуване… се бе състояло и бе приключило, без тя да знае, че е последно.

Не ставаше ли винаги така?

Тя предполагаше, че ще има още много такива безкрайни напътствия, непрекъснати пътувания един до друг.

Отричането е нещо хубаво, докато си част от него, нали? Но когато излезеш от топлата прегръдка на заблудата, реалността се стоварва студена и жилеща върху теб. И да, ако преградата между предната и задната част на колата не бе свалена, тя вероятно щеше да плаче така горчиво, сякаш бе на погребението на баща си.

Постави длан на седалката до себе си и се загледа през тъмното стъкло. Сега бяха на „Ривър роуд“ и се вливаха в движението, което накрая минаваше под магистралите и мостовете на бизнес района на Шарлмонт.

Сещаше се само за един човек, на когото можеше да се обади. Един човек, чийто глас искаше да чуе. Един човек… който интуитивно щеше да разбере какво изпитва тя.

Но Едуард Болдуин вече не се интересуваше от алкохолната индустрия. Вече не бе очевидният наследник на противниковия бизнес, нейният двойник от другата страна на пътеката, саркастичният, секси, вбесяващ я приятел, за когото тя отдавна копнееше.

И дори той все още да беше номер две в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, със сигурност й бе дал ясно да разбере, че не иска да има връзка с нея. Въпреки онова лудо… чукане, което осъществиха в къщичката на управителя в конюшните „Ред енд Блек“. Нещо, което тя все още не можеше да повярва, че се е случило. След всичките години на фантазии, най-после беше с него…

Сътън се измъкна от черната дупка, спомените за последната им среща нямаше да я отведат доникъде. Тя се състоя във фермерски пикап, паркиран пред къщата й, и двамата се сдърпаха заради ипотеката, която тя бе наложила на баща му. Точно преди той да умре.

Картината далеч не беше като от картичка на „Холмарк“[11].

Но независимо от това Едуард пак бе този, с когото искаше да разговаря, единственият човек, освен баща й, на чието мнение държеше. А преди отвличането? Просто щеше да набере номера му и той щеше да вдигне на първото позвъняване, щеше да я подкрепи и в същото време да я сложи на мястото й.

Защото бе такъв.

А фактът, че вече не беше такъв?

Само още една загуба.

Още нещо, което щеше да й липсва.

Още нещо, за което да скърби.

Остави главата си да падне назад и втренчи поглед в реката. Искаше й се нещата да бяха като едно време — такива, каквито винаги са били.

— О, Едуард!