Аркадия

24.

Джак Мур пътуваше обратно към свят, който му беше познат и дори успокояващ след стерилния, мъртъв и подчинен на железен режим институт, простиращ се върху остров Мъл. Не разговаря с никого, когато се качи на стария ферибот с работниците, а после измина още осемдесет километра навътре в сушата до транспортната връзка. Стараеше се да бъде възможно най-незабележим, опитваше се да се изгуби сред масата от вонящи хора, които също като него пътуваха да работят на юг в необятния метрополис, простираш се на повече от двеста и трийсет километра и побиращ толкова много хора, че никой не беше съвсем сигурен какъв точно е броят им. Повечето можеха да не помръднат, закотвени до живот на работните си места във фабриките, така че производството никога да не спира. Ставаха, работеха, прибираха се у дома и това ги правеше щастливи. Други пък, като онези, които го заобикаляха, бяха временни служители, възлагаше им се една или друга задача; подозираше, че има и такива, които са избягали и се надяват да се скрият така, че да останат незабелязани. Той осъзна, че се е отделил, че дори се чувства по-висш, макар да беше роден като един от тях в жилищно съоръжение за двайсет хиляди души, занимаващи се с преработване на растителни храни — работата за препитание на семейството му от поколения. Джак я мразеше и се беше записал като доброволец в армията само за да избяга от там. След това се насочи към охранителната дейност, за да не бъде върнат отново. Дали времето, прекарано в института, му беше повлияло някак? Дали не започваше да свиква с дребните привилегии, с които се ползваше сега? Колко ли силно би се старал да ги запази, ако му се наложи да избира?

При всички положения беше невероятно странно поведение за човек като него, какъвто се опитваше да бъде — да използва обществен транспорт и да пътува до мърлявите бедни южни предградия. Освен това се придвижваше сам, без обичайното впечатляващо допълнение от охрана, за което някой с предполагаемото му положение би настоявал за защита от завистта и опасността на масите.

Той разглеждаше изпитателно изнурените изражения на спътниците си по седалка, изопнатите лица, признаците на глад, умората и тревогата в погледа им. Всички те бяха незначителни консуматори, а не производители, бяха там, за да бъдат наблюдавани и контролирани по време на работа в името на великото благоденствие, макар и да нямаха представа какво всъщност е то. Не ги оглеждаше директно, а в стъклото на купето, запотено от силния дъжд навън. Огледа и собственото си лице и знаеше, че те го наблюдават с любопитство и известно подозрение. Беше твърде здрав, твърде добре трениран и самоуверен, не като тези около него.

Някои дори го оглеждаха по-втренчено, а след това отместваха поглед. Той не намираше никого от тях за прекалено заинтересован, нито пък някой го проследи, когато достигна крайната си дестинация. Но пък защо им беше да го правят? Камерите и без друго фиксираха всяко движение. Само дето бе готов да се обзаложи, че никой не си правеше труда да ги погледне.

През следващите два дни той се върна към старата си работа, обаждаше се на бивши колеги и приятели, които за разлика от него бяха останали в предните линии на сигурността и политиката, докато той беше напуснал с отвращение. Вече не виждаше смисъла от тормоза и наблюдението, от пътуването до сърцето на гигантски жилищен комплекс за прибиране на хора по тривиални обвинения. Арестите, разпитите, принудителните програми за превъзпитание имаха за цел единствено да напомнят на населението за силата на неговите пазачи. Хората като него трябваше да откриват и неутрализират ренегатите, престъпниците и онези, които създават неприятности, и да ги превърнат в порядъчни граждани, работещи за общото благо. Той категорично беше стигнал до извода, че това е загуба на време. Голяма част от тях бяха непоправими, а и все повече се съмняваше, че са голяма заплаха. Арестуваха по някого от време на време, за да сплашат останалите и да уверят масите, че някой се грижи за тях и сигурността им. За разлика от тази работата при Ханслип определено не беше вълнуваща допреди няколко дни, когато му се наложи да се преструва, че върши нещо полезно.

Но старият му живот поне му беше осигурил приятелство, каквото вече нямаше, и изпита почти носталгия, когато мина през вратите и беше посрещнат от усещане за целенасочена дейност. Сградата беше също така порутена и съсипана, каквато беше в деня на напускането му преди три години; същите планини от папки, лющеща се боя по стените, претъпкани кошчета за боклук, вероятно дори същата мръсотия по осеяните с петна подове. И много от обитателите бяха същите; той разпозна няколко, но беше странно — и досадно — да разбере колко лесно е бил забравен. Един мъж, с когото преди години беше работил по сложен случай на контрабанда, мина край него в коридора, погледна го озадачено и каза:

— Здравей, Джак, нощна смяна ли беше?

Други — млади и нови — просто нямаха представа кой е той.

И така, в лошо настроение, до каквото може да те доведе усещането за собствената незначителност, Джак бродеше из сградата, докато стигна до офиса, който някога беше негов. Всъщност, беше го делил с още шестима работещи под прикритие. Имаше по-първични, не така подчинени на дисциплината, по-маловажни правила. Те знаеха как да запазят мнението си за себе си, подиграваха се на висшестоящите зад гърба им, докато лоялно им служеха. Налагаше им се да разбират тези, с които живееха, и често започваха да им съчувстват. Работата им беше да хващат бунтовниците; но нерядко ги защитаваха.

Той прекара цял час там в приказки за старите времена, разпитваше за стари познати, преди да премине на въпроса. Обясни, че има нужда от услуга. Става въпрос за изчезнала жена. Нищо официално. Без публично оповестяване, без обяви от типа „Виждали ли сте тази жена?“. Дискретно. Без шум.

— Спешно ли е?

— Много.

— Обяснение?

Той поклати глава.

— Още не.

Те не задаваха въпроси, не се пазариха, не поставяха условия. Щяха да помогнат, разбира се. Джак им даде основна информация за Анджела — всички идентификационни белези, номера и история, финансова информация, здравни данни.

— Снимка?

Той я подаде.

— Сладурана.

— Тя е на седемдесет и две и е физикоматематик.

— О! Побъркана.

— Изглежда, но е много интелигентна. По време на обучението си никога не е получила оценка, по-ниска от 99,9 процента. Освен това е екстравагантна, емоционална и обича рисковете. Никога не се е задържала на едно работно място за повече от две години, докато не се е озовала в института в Мъл, където е била достатъчно успокоена или упоена, за да действа.

— Криминални прояви?

— Не, доколкото ми е известно. Няма и прояви на насилие в миналото, ако не броим заплаха към свой подчинен със счупена бутилка, при все че от това, което знам за него, може да е било напълно оправдано. Изчезнала е и няма да бъде открита лесно. Възможно е да поддържа контакти с групи ренегати. Членове на Отстъплението. Оставете това на мен. Не ги приближавайте и не ги тревожете. Искам наличните привърженици на Отстъплението да са тук.

— Защо?

— В случай че нещо ми хрумне.

— Значи и сам можеш да свършиш работата. Знаеш къде са файловете. Повечето от тях не са докосвани, откакто си тръгна.

В продължение на четири часа той внимателно чете досието на Емили Странг и докладите на Отстъплението, в които беше регистрирана. Повечето работа беше рутинна. Отстъплението съществуваше от около трийсет години, беше се отделило от друга организация вследствие на борби между отделни фракции. Вероятно се бяха разроили на враждуващи групировки заради спор кой е най-добрият начин да се опече хляб или нещо от този род, помисли си той. Малко групи на Отстъплението издържаха дълго, преди да се разпаднат заради маловажни разногласия. Толерираха ги по една-единствена причина — виждате ли до къде води свободата на изразяване? До хаос. Искате ли да бъдете като тези хора, които хабят силите си за безсмислени спорове за тривиални неща?

Не се споменаваше какво са направили точно тези, тъй като всички вероятни причини по подразбиране се приемаха за безпредметни. Единственият въпрос беше дали по някакъв начин са опасни. В този случай отговорът беше не. Нямаше нужда от повече приказки, а това беше жалко; щеше да е полезно да има някаква представа за вътрешната им философия, преди да ги доближи.

Затворниците представляваха обичайната смесица от най-различни типажи. Някои бяха родени в Отстъплението и едва ли знаеха какво пропускат; други бяха попаднали там по собствено желание след проява на егоистична индивидуалност — отказване на упойващи вещества, изказване на мнение, недоволство или други криминални прояви. За тренираното око на Джак никой от тях не изглеждаше нито забележителен, нито справянето с него щеше да представлява особена трудност. Едва ли хората със собствено мнение бяха по-добри от колективната мъдрост на най-добрите научни умове на планетата. Измамницата Силвия Глас била жена с перспективи за бляскава кариера в сферата на администрацията, докато един ден просто си тръгнала, след като била наказана, че си пее. Няколко други бяха обещаващи учени или мениджъри. Всички те се бяха разбунтували и бяха попаднали зад решетките, за да не се разпространи инфекцията и сред другите.

Що се отнася до Емили Странг, досието ѝ беше твърде обикновено, за да бъде убедително. Ако наистина беше дъщеря на Анджела Миърсън, очевидно някой беше прегледал сведенията много внимателно. Беше записана като дъщеря на двама ренегати, маркирана като незабележителна — и точно това беше най-интересната част, — но беше оценена възможно най-високо на тестовете, които се провеждаха сред всички бебета на шестседмична възраст. Казваха, че това е безпогрешен метод за определяне на интелигентността и бъдещата полезност за обществото. Емили беше попаднала в първо ниво, което обикновено означаваше незабавно приемане в тренировъчната програма на елита. Би трябвало да е взета и настанена в специални училища, да получи всичкия комфорт и ресурси, нужни за развиване на уменията ѝ. Джак беше попаднал в ниво шест, а знаеше — тъй като беше проверил, — че дори самият Ханслип е получил оценка, която му дава статут едва за ниво две. Но ето, че тя се намираше в Отстъплението и нищо в досието ѝ не подсказваше, че е забележителна с нещо.

Джак приключи с четенето в удобната си стая, тъй като беше решил да се настани на място, подобаващо за новото му положение, просто да провери какво е. Пътуването от полицейския участък през мръсните улици и неизменната мизерия отне почти час, докато стигне до строго охранявания външен периметър на обитаване, който беше достъпен единствено след подробна проверка на идентификационните данни. Там се работеше безкомпромисно.

Стаята, която му дадоха, беше разкошна. Той беше впечатлен; никога досега не беше посещавал подобно място. Цареше невероятен лукс. Можеше да излезе на открито под огромния стъклен купол, който се простираше докъдето му виждат очите и да вдишва грижливо филтрирания и пречистен въздух — приличаше почти на естествен. Можеше да се движи без защита и без да се бои, че ще бъде застрелян или отвлечен. На пръв поглед дори не се забелязваше наблюдение. Пазачите бяха разположени дискретно, така че да не се виждат, нямаше билбордове или високоговорители, които да насърчават лоялността и усилията. Имаше трева и дървета. Почти никой не се впечатляваше от дърветата, но те бяха символ за простор, лукс и безопасност. Явно попадането в елита се отплащаше щедро. Той не беше сигурен дали охраната имаше за цел да предпази гостите или по-скоро да гарантира, че външният свят няма да има и най-малка представа какъв живот водят господарите им.

Той си поръча храна, взе душ и се отпусна. Реши да не обявява намерението си да посети Националното хранилище, в случай че някой подслушва, и приключи вечерта, задълбочен в четене за мястото.

Шансовете да открие там нещо без специални познания бяха минимални. Хранилището съществуваше единствено заради споровете между различни комисии от учени; едната искаше унищожаването на всички досиета от миналото въз основа на тяхната безпредметност, другата искаше запазването им по същата причина, по която се пазеха плановете, в случай че бъдещите поколения открият полза в информацията.

Когато всички библиотеки, архиви и музеи са били принудително затворени преди осемдесет години, цялото им съдържание е било преместено в една-единствена сграда с дължина трийсет и два километра, широчина шест и половина и висока дванайсет етажа. Всичко това беше представено като огромна загриженост от страна на правителството към световното културно наследство, макар истинската причина да беше, че така всичко ще бъде под строга охрана. Там трябваше да се пази всеки документ, всяка книга, всяка картина или печатно издание, които все още съществуваха на мястото, някога познато като Британските острови. Почти никой нямаше желание да ходи там. Само няколко ренегати, но сега дори за тях беше издадена забрана да не се появяват. Мнозина бяха на мнение, че съхраняването на всичката тази информация е похабяване на ресурси и настояваха Хранилището да бъде изгорено до основи. Без съмнение с течение на времето това щеше да се случи. Беше лесно да се подпали пожар, вината да се хвърли върху терористи, а след това те да бъдат пометени. Преди няколко години беше направено точно такова предложение; бяха съставени планове и дори Джак и другарите му бяха изпратени на обучение как ефективно да обградят толкова много хора. Тренировъчните лагери бяха подготвени, както и съдебните зали, в които щяха да се проведат масови процеси и да се раздадат осъдителни присъди.

Всичко това отшумя, както бяха предположили, че ще стане по-циничните му другари. Орязани бюджети и загуба на интерес, политически игри, победи и загуби. И все пак през последните два месеца идеята внезапно се беше възродила отново; този път някой подхвърли, че властите били сериозни.