Аркадия

21.

Като използва наличната информация, Чън се сдоби с малко пари и стая в хотел, за да пренощува. Операцията съсипа нервите му и беше стигнал до отчаяние. Имаше нужда от почивка и подслон. Не можеше да рискува отново да се храни пред хора, докато не започнеше да задържа храната. Не можеше да отиде на публично място, след като от вдишването на цигарен дим главата му се замайваше.

Какво му беше нужно? Място, на което да поспи, да се нахрани и да почисти дрехите си; цигари; вино, бира и уиски, за да се упражни. Илюстрирани списания и журнали, за да види как се обличат, движат и говорят хората.

Купи си и местния вестник, в който имаше обяви за имоти под наем и в който, разбира се, той от своя страна можеше да пусне съобщение дали е намерил Анджела Миърсън, или не. Проучи го внимателно. Печатно издание на хартия; представи си как хората са изработили ръчно всичко това, огромните преси се въртят, хартията се реже и сгъва, товари се на големи пакети в камиони, доставя се в магазините и се разменя срещу пари. Парите се предават от купувача на продавача, на компанията, след това на работниците, които отиват да купят…

Необичайна система. Толкова много усилия, за да открие, че тези две стаи (със собствена баня — гореща вода срещу пет шилинга допълнително) бяха налични за двайсет и пет шилинга седмично. Нямаше представа дали е скъпо или не, но в момента изглеждаше, че му е по джоба, след като беше изпробвал теорията на престъпленията и прибра кутията с дарения от църквата „Сейнт Маргарет“, заложи сумата в полза на Файър Бой при осемдесет към едно в гонката в 2:30 в Донкастър. Гласът в главата му го увери, че печалбата му е в кърпа вързана.

На следващата сутрин той излезе. Беше по-малко уплашен от объркания живот. Всичко — пътища, сгради, коли и велосипеди — го очароваше. Вървеше бавно, избираше заобиколни пътища, докато стигна до порутена къща с градина, която изглеждаше запусната от години. Прозорците бяха мръсни, боята се лющеше, но най-вече лъхаше на бедност.

Беше уморен. Не беше свикнал да върви дълго, а около него да крачат хора или да се движат велосипеди. Бяха стотици, дори хиляди. Голяма част от града беше в движение. Чън започваше да открива разлики — меки шапки и груби кафяви палта означаваха някакъв вид работници. Тъмни материи и твърди шапки характеризираха по-богатите.

Големите стари къщи изискваха грижи, а това струваше пари, затова много от обитателите даваха стаи под наем. Потенциалната му хазяйка беше една от тях. Тъй като беше сама и самотна, обичаше да приказва. Не се беше спазарил за това. Няколко минути след като потропа на вратата, беше въвлечен в дълъг разговор. Всъщност за него беше първият истински и преживяването беше ужасяващо.

Беше изключително трудно, не само защото едновременно се обсъждаха няколко различни неща — преговорите за наемане на стая, но очевидно и какъв си и дали си честен или приятен. Дали си от хората, които могат да бъдат помолени да сменят електрическа крушка? Какви са интересите, миналото, вкусовете ти? Дали си — и това беше най-важното — уважаван; концепция така сложна сама по себе си, че беше трудно да се дефинира.

Известно време изобщо не се заговори за стаята; през повечето време му се съобщаваха неща, които не виждаше смисъл да знае. Тя му показа снимки на внуците си. Той ѝ каза, че е пътувал в чужбина след скорошно боледуване.

— О, боже! Нищо сериозно, надявам се?

— Не, не — отвърна небрежно той. — Мозъчен тумор.

Шокираното ѝ изражение му подсказа, че е допуснал друга грешка.

— Съвсем мъничък — добави колебливо. — Не беше нищо особено.

— Трябва да ми разкажете всичко — възкликна ведро тя и сърцето му се сви само като си помисли за това. — Вероятно искате да видите стаята си?

Чън закима нетърпеливо, беше готов на всичко, само и само да приключи с това изпитание и тя го поведе нагоре, а после още по-нагоре. Докато следваше крехката ѝ фигура, той жадно попиваше всеки детайл от обстановката — кафявата боя, умоляващо лющещите се тапети, миризмата на влага, която лъхаше от килима. Ароматът на застояла храна, който се носеше във въздуха…

Имаше легло, бюро, малък отоплителен уред, два стола с изтърбушена тапицерия, мръсен жълт линолеум на пода.

— Като че ли трябва да се пребоядиса…

— Идеално е. Идеално. Точно каквото исках.

Тя изглеждаше доста изненадана от реакцията му.

— Е, щом сте сигурен…

Чън седна на старото легло, а краката му потропваха по студения линолеум. Откри, че това му помага да мисли. Усещаше тънка струя вятър, който свистеше през недобре прилягащата дограма на прозореца, и му стана студено. Седеше напълно неподвижно от много часове, смилаше и подреждаше информацията, от време на време се изправяше и се разсейваше, като пускаше и спираше кранчетата на малката напукана фаянсова мивка на стената.

До голяма степен беше сигурен, че всичко, което му е нужно, е възстановено; прехвърлянето беше изтрило паметта му и беше отнело време, докато информацията достигне в достъпно за него място. Отново беше на себе си и дори беше наясно какво трябва да направи.

Задачата му беше да открие Анджела Миърсън и трябваше да го стори, като се добере до Хенри Литън. Второстепенната му задача беше да намери и да вземе ръкопис, познат като „Почерка на Дявола“. После какво? Нямаше представа.

Направи малко дихателни упражнения, за да постигне нужното ниво на концентрация и бавно състави списък върху лист хартия. Все още не си спомняше съвсем добре. Той нахвърляше бележките си със скоростта, с която спомените му се завръщаха. Анджела. Хенри Литън. Розалинд от онази статия. Не беше много, тъй като писането се оказа невероятно трудно, но беше достатъчно да му помогне да си припомни подробности.

После излезе на пазар, което отне по-голямата част от следобеда, тъй като всяка от покупките се продаваше в различен магазин, а за всяко нещо трябваше да изчака реда си. Прибра се у дома с почти килограм и половина моркови, хляб, пакет захар и бебешка храна. Не беше идеално, но при всички положения не беше лошо като за пръв опит. Купи също и бутилка уиски, една бира, джин, две пури и пакет цигари. Бебешката храна беше вкусна.

Е, обърна се той към паметта си, кажи ми. Какво да правя сега?

Настъпи дълго мълчание, преди да се появи отговор.

— Би могъл да започнеш с откриването на Хенри Литън.

— Как да го направя?

— Попитай хазяйката си дали има телефонен указател и го потърси там. После мога да ти дам напътствия. Красив или бърз подход предпочиташ?

Искаше ли да се прибере у дома, мислеше си, докато вървеше предпазливо по улицата на следващата сутрин. Имаше ли начин да оцелее тук? Вероятно можеше да използва по някакъв начин познанията в съзнанието си, за да спечели малко пари и да се установи. Можеше да се впише. Да се ожени, да се присъедини към клуб по дартс или да играе снукър в петък. Да си купи кола и да я мие в събота сутрин. Да има деца и да се тревожи за тях. Да ходи на почивка на морския бряг всеки август. Би могло да е и по-лошо.

Той пресече улицата (един автобус едва не го бутна), а после с нарастваща увереност тръгна на север, докато стигна до Полстед Роуд, където живееше доктор Х. Литън според информацията в указателя. Беше почервенял и пухтеше от умора, но вървя, без да спира, докато не стигна до предполагаемата къща. Сега какво? Трябва ли просто да позвъни? Прието ли беше да направи подобно нещо без предварителна уговорка? Идеята го уплаши. Какво би казал на човека? Застана край входа на занемарения мъничък преден двор и се зае да обмисля всички възможности. Докато стоеше, вратата се отвори и отвътре излезе мъж. Чън се втренчи в него изумен. Беше среден на ръст, с оредяваща коса и стегната фигура. Съвсем обикновено лице. Носеше от онези странни рипсени панталони и зелено карирано сако. Чън го наблюдаваше как се наведе и си сложи щипки за велосипед, след това хвана колелото и умело го забута към пътя, където стоеше самият той. Човекът го заговори, но Чън беше твърде нервен и не успя да го разбере.

— Вие ли сте Хенри Литън?

— Да. Мога ли да ви помогна?

Чън изпадна в паника и побягна.