Аркадия

17.

В мрачните години след срещата му с Калан Перелсън и младия ученик на улицата в Осенфуд Памархон често си спомняше за онзи ден, почти последния път, когато се беше чувствал безгрижен и в безопасност. За три месеца се беше превърнал в беглец, преследван за убийството на собствения си чичо.

От символ на гордост името му беше станало знак за смъртна присъда и той се беше превърнал в скитник, човек без име. Беше пътувал в търсене на сигурност и я беше намерил, но никога не откри покой. Падението ужасно му тежеше. Малко по малко и други, всичките бездомници, мъже и жени, изпълнени с негодувание или такива, които не можеха да намерят мястото си, дойдоха и се присъединиха към него. Във всяко общество има несправедливости и хора, които не приемат тези несправедливости. И така, около Памархон се събраха хора, замесени в престъпления, млади и необуздани, дръзки и с приключенски дух, жени, които бяха копнели за нещо различно, макар често да не знаеха за какво.

Те не можеха да виреят сред други хора, затова пътуваха на групи, живееха из горите, настаняваха се в обширни пространства, които покриваха пейзажа. Малко хора ги забелязваха, а и дори те трудно можеха да ги открият. Мнозина вече не искаха да се крият и да живеят в страх, нито да се местят непрестанно. Други предпочитаха никога да не спират на едно място.

Памархон стана техен водач, тъй като разбираше и двете групи и съчувстваше и на двете, макар да се чудеше колко ли дълго може да продължи това неустановено положение. Беше в състояние да прекрати споровете им, да ги накара да останат заедно и да се научат да си помагат взаимно. Те разчитаха на него, а и той започна да разчита на тях. Сред тези хора намери приятелства, каквито не беше срещал в годините на богатство и безгрижен живот. Накрая скитничеството им ги отведе близо до мястото, където беше започнал дългото си пътуване, до мястото на неговото падение. Установиха се в горите на юг от Уилдън, построиха лагер, разчистиха, изградиха зона за готвене, изпратиха хора да разузнават и други да ловуват и търсят храна. След това, тъй като беше станало част от природата им, те се сляха с дърветата и зачакаха да видят дали пристигането им ще бъде забелязано. Никой не се появи. Сякаш изобщо не бяха идвали. Започнаха да се отпускат и отново заживяха живота си.

Памархон беше зает през онези първи дни, устройваше лагерите, проверяваше дали всички са осигурени, обсъждаше най-добрите места за постове, разпределяше задълженията. И една чудесна сутрин той осъзна, че не му е останало нищо за вършене. Можеше да остави лагера на Антрос, най-близкия му приятел, и да се шляе, да мисли и премисля.

Винаги му носеше радост и безкрайно удоволствие да броди край величествените дървета, да слуша безкрайните песни на птиците. Знаеше, че крие намеренията си дори от самия себе си. Щеше да се върне обратно в Уилдън. Щеше да посети Олтара на Изгнаника и да отправи молитва. Щеше да влезе в кръга с надеждата да му се яви сън, който да внесе яснота във всички натрупани познания, а също и какво да прави по-нататък.

Отне му няколко часа по заобиколния път, който избра, но накрая стигна до поляната, заобиколена от камъни, обрасли със зеленина и цветя. Беше пуста. Той се изправи, прекрачи каменното заграждение и приближи монумента. Знаеше, че човек трябва да прокара пръсти по резките отстрани и да си намисли желание.

— Дай ни спокойствие и безопасност и нека нищо лошо не произлезе от моите желания — изрече тихо той и се наведе леко, за да изпълни простия ритуал. — Знаеш какъв съм, какво съм сторил и какво не съм. Нека получа заслуженото, каквото и да е то. Ела и ми помогни в този момент на нужда.

Той затвори очи, за да се съсредоточи и думите му да имат повече сила, а после внезапно се спря. Зад него се чу шум. Беше оставил пазача си назад и сега си плащаше за това. Нищо не можеше да се направи; имаше нож, но нищо друго, с което да се отбранява. Пое дълбоко дъх, изправи се и се обърна да посрещне врага си.

Пред него стоеше девойка, зяпнала от изумление, и го гледаше с обезпокоителна настойчивост. Беше облечена странно, създание, каквото не беше виждал никога досега. Но лицето ѝ беше прелестно. Имаше магическо излъчване. Той се почувства, сякаш сърцето му ще изскочи само ако погледне към нея.

Не знаеше какво да прави. Костюмът ѝ беше екзотичен и притеснителен, както и озадаченото изражение на лицето ѝ, докато се взираше напрегнато в него. После помръдна, но само защото край главата ѝ кръжеше муха; отмести се инстинктивно, за да я прогони.

Това развали магията; фея или друго свръхестествено същество не би се притеснило от някаква си муха. Насекомото се насочи към нещо истинско за част от секундата и Памархон усети, че мъничко си отдъхва. Отдалечи се от каменния блок и тръгна напред. Момичето още стоеше сковано на място, макар да не го съзнаваше. Не беше ужасена, просто объркана.

Дълго време се изучаваха взаимно. Момичето нервно прехапа устна. Отмести косата от челото си, а после кръстоса пръсти и отпусна ръце край тялото си. Той пусна нещата си, хвърли ги на земята, без дори да поглежда къде падат.

Приближи се още малко, а тя вдигна поглед към лицето му.

— Здравей.

Не беше кой знае какво начало, но поне тя започна.

Той се уплаши за миг, но после отвърна:

— Здравей.

И двамата потънаха в мълчание, сякаш способностите им да говорят се бяха изчерпали от усилието.

— Кой си ти? — макар да ѝ беше трудно да разговаря със странен полуоблечен мъж, много по-възрастен от нея самата, беше по-лесно, отколкото на него му се виждаше задачата да се обърне към нея.

— Името ми е Памархон — каза той. — Ти коя си?

Той говореше бавно, сякаш не беше съвсем сигурен какво казва.

— Роузи. Това е името ми. Роузи… Розалинд… Уилсън.

— Не изглеждаш като нечий син — заключи сериозно той.

— Какво?

Той се протегна напред да докосне бузата ѝ и тя отскочи стресната.

— Прости ми.

Тя вдигна ръка и докосна неговата. Бузата му потрепна, щом тя прокара пръст надолу.

— Значи и двамата сме истински — прошепна тя отчасти на себе си. — Това е поне някакво облекчение.

Не беше ясно дали успокоява него или себе си.

— Поне ти ми изглеждаш такъв — добави тя. — Все пак трябва да е доста объркан сън. Мисля, че съм заспала. Денят е дълъг. Имахме много уроци, разбираш ме. Също и хокей. В дъжда. Мразя хокей. Ти играл ли си някога?

Той нямаше представа за какво говори тя.

— Вестител ли си? Жалба ли носиш?

Въпросът беше разумен, тъй като беше често явление духовете на умрелите да се връщат на земята да се жалват или да дадат информация, макар облеклото на момичето и фактът, че беше от плът и кръв да не отговаряха на описанията от приказките. Нито пък думите ѝ.

И Роузи не го разбираше по-добре, отколкото той разбираше нея.

— Не мисля така, макар малко да се изгубих — направи пауза, все още очарована. — По-добре да си вървя — каза тя. — Ще закъснея за чая. Мама все се кръсти, щом закъснея.

Направи няколко стъпки, а после погледна назад.

— Защо не дойдеш и ти? Сигурна съм, че ще можем да си поделим порцията ми овчарски пай, а за десерт към вечерята ще има хлебен пудинг с масло. Винаги има това.

— Стой! Не си тръгвай. Кажи ми, ти от домакинството на господарката ли си?

Глупав въпрос, изречен само за да не си тръгне тя.

Момичето се изкиска.

— Не ми е известно някой досега да е наричал мама господарка. Все пак тя е доста мила. Предполагам, може да се каже, че съм част от домакинството.

Колкото повече говореха, толкова по-малко се разбираха. Затова Памархон, който не искаше тя да си тръгва, бързо се изравни с нея, щом закрачи обратно към гората.

— Оттук — каза тя, — а след това през подобното на пагода чудо на госпожа Миърсън. Ще отнеме само няколко минути. Не си особено подходящо облечен. Ще ти бъде ужасно студено, но съм сигурна, че може да заемеш старото палто на професор Литън.

Той рязко спря.

— Чу ли това?

— Кое?

— Шум. Наблизо има някой — той се заслуша по-внимателно. — Това капан ли е?

— Кое?

Даваше си сметка, че го изрича твърде често.

— Коварна жена — просъска той неочаквано.

Обърна се и побягна, изчезна в гората, сякаш никога не беше съществувал.

Роузи гледаше с изумление как атлетичният силует безшумно се плъзна между дърветата, след като внезапно беше проявил такава грубост към нея. Вече беше напълно разтърсена не само заради изживяването, че се намираше в гора в мазето на професор Литън — интересно, но това беше почти последното, за което мислеше, — а по-скоро от чувствата, които преминаха през нея при срещата с този странен млад мъж. Беше почувствала докосването му като електрически удар върху кожата си; ръката ѝ — беше го видяла съвсем ясно — трепереше, когато се протегна и го докосна. Беше почувствала, че остава без дъх, че е объркана, разстроена и въодушевена. Никога не беше изпитвала нещо подобно преди.

Помисли си за миг да извика след него, може би да го догони, но здравият разум надделя. Сега най-малко от всичко ѝ трябваше да се загуби. Много внимаваше да е сигурна, че знае къде точно се намира. Трябваше само да следва пътечката от бонбони и щеше да си иде у дома. Беше ходила веднъж на училищна екскурзия в гората и се изгуби. Спомни си какво унижение преживя, когато я откриха разплакана и уплашена. Беше ѝ направило голямо впечатление и споменът предизвика мисли за по-нататъшни приключения в съзнанието ѝ. Беше време — и още как — да се прибере у дома.

Тя продължи да върви, без да вдига поглед от земята, следваше цветните дражета, вдигаше ги и — не искаше да ги похабява — ги ядеше, докато крачеше. Хрупкавата глазура и вкусът на шоколада вътре ѝ върнаха увереността. Това място, каквото и да беше то, я беше обезпокоило. Нямаше начин контрастът, създаван от познатите дражета да е по-голям. Щеше да се върне, да иде до магазина на ъгъла и да си купи още една опаковка. Вероятно и малко желирани бонбони с аромат на грозде за успокояване на нервите. Награда, че не беше прекалено глупава. Повече никога нямаше да се връща тук. Това беше просто гора все пак, без значение на какво странно място. Дори започваше да си мисли нетърпеливо за домашното по английски.

Зърна последното бонбонче, лапна го и взе да си проправя път през шубрака към мястото, където я очакваше светлината. Знаеше, че е на правилното място. Видя палтото си да виси на клоните, където го беше оставила.

Само че светлината не беше там. Размаха ръка точно на мястото, където беше сигурна, че трябва да е, направи няколко крачки, а после затича напред и назад в опит да я открие, призоваваше я да оживее. Не стана нищо, а тя беше останала. Нямаше път към вкъщи.

Спря и изпадна в недоумение, не можеше да проумее какво се беше случило, нито да осъзнае какво означаваше това.

Беше толкова погълната, че дори не чу тихото шумолене на стотина метра от нея в листата. Не обърна внимание и на усилващия се шум от стъпки, приближаващи откъм гората.

Въоръжените мъже, които изскочиха шумно откъм дърветата с извадени мечове, разбира се, очакваха, че ще се справят с ареста бързо и успешно, както и предния път. Все пак това беше само младо момиче, което със сигурност щеше да бъде ужасено. Бързо се отърсиха от тази заблуда. Вместо да се подчини на силата и авторитета им, новата им познайница напълно ги пренебрегна. След като ѝ извикаха, тя излезе от унеса си и се обърна гневно към тях.

— Какво сте направили? — питаше тя и дори тропаше с крак. — Къде е? — те не отговориха нищо. — Е? — продължи тя. — Нямате ли езици в устите си? Отговорете ми. Какво сте направили?

Шокираното изражение — и това, което лесно би могло да се приеме за страх, — по физиономиите на войниците едва не я накараха да се изкикоти. При дадените обстоятелства на никого не му се видя странно, че единствено момчето, което бяха заловили и водеха с въже около врата, успя да продума.

— Простете ни милейди, но за какво говорите? — останалите бяха едновременно впечатлени и благодарни, че той може да приказва с нея.

Те не разбираха и дума от това, което им беше казала.

Двамата се взираха един в друг.

— Ти! — извикаха едновременно те.

— Какво е станало с теб? Изглеждаш по-възрастен. Или пък имаш по-малък брат? Това си ти, нали?

Той кимна предпазливо.

— А ти никак не си се променила, при все че минаха повече от пет години, откакто те зърнах. Трябва да си фея.

— Не съм фея. Не ставай глупав. Аз съм Роузи. Освен това беше миналата седмица, а не преди пет години. Кой си ти? И кои — продължи тя, като махна пренебрежително с ръка към войниците — са тези кретени?

— Името ми е Джей. Те са войници, които…

— Много добре — прекъсна го тя. — Какво сте направили с моята светлина, Джей?

Джей разбираше думите, но не и смисъла. Изглежда, че неговата фея беше малко побъркана.

Сержантът реши, че е крайно време да възстанови авторитета си, макар да се чувстваше напълно унизен от реакцията на момичето.

— Какво казва той? — попита Роузи. — Кои са тези хора?

— Казва, че си арестувана като нарушител.

— Абсолютно сигурно е, че не съм. А ти можеш да им кажеш от мое име, че ако искат да ме арестуват, могат да го направят на английски.

Нова размяна на думи.

— Наредено им е да те отведат при господарката и си арестувана. Всъщност, аз също съм арестуван.

— Ще видим тази работа — отвърна Роузи. — Дръж си ръцете далече от мен! — нареди тя и размаха предупредително пръст пред един войник, който тръгна към нея. — Знам си правата. Само ме докосни и ще пиша до своя представител в парламента.

— Изглежда наистина ги уплаши. Аз не се справих така добре. Но те са решени да изпълнят заповедите си, така че е по-добре да правиш каквото ти казват. Те са тези с мечовете.

Роузи въздъхна презрително. Тя огледа отново войниците — възвръщаха си самообладанието след първоначалния шок — и пое дълбоко дъх.

— О, щом трябва — промърмори троснато.

Един мъж ги чакаше да излязат от гората към права пътека, която водеше до билото на нисък хълм в далечината. Беше топло, на всички им беше горещо, а войниците бяха мълчаливи и необщителни. Поведението на Роузи ги ядоса. Трябваше да бъде уплашена, примирена, да моли за милост. Сълзите биха били задоволителни. Вместо това тя ги беше унизила и го беше сторила на стария език. Не бяха разбрали какво им говори, но твърде добре бяха схванали смисъла. Момичето беше много по-важно, отколкото ги бяха информирали.

Забавиха ход, щом видяха мъж на средата на пътя, който държеше бяла пръчка в ръка. Той се приближи и дълбоко се поклони.

— Почитаема гостенко, посрещам те от името на лейди Катрин, владетел на тези земи. Бъди добре дошла и се наслади на престоя си тук.

Това беше приветствие на най-високо ниво в земи, където имаше строга йерархия; дори учените обикновено биваха посрещани с по-малко уважение. Войниците погледнаха камерхера18, а след това затворниците си и се зачудиха дали не са допуснали ужасна грешка. Също така забелязаха, както и Джей, че обръщението беше в единствено число и женски род. Роузи беше посрещната с почести. Джей не беше и забелязан. Изражението на камерхера не им подсказа нищичко, когато щракна с пръсти да ги отпрати.

— Тя ви благодари за помощта — каза окуражително той. — Можете да си вървите. Моля — каза той, като се обърна към Роузи и Джей. — Ще бъдете ли така любезни да ме придружите? Подготовката за Празненствата е в ход, а господарката желае лично да ви поздрави.

— Не бихме могли… искам да кажа, че не сме облечени — възрази Джей, който сега беше по-изплашен, отколкото когато си мислеше, че е арестуван.

— Не се тревожете. Вашият учител ви очаква и са приготвени дрехи и баня.

— Дали има възможност да хапнем нещо? — попита Роузи. — Не съм яла почти нищо от сутринта.

— Разбира се — отговори камерхерът, след като се замисли за дълго. — Каквото пожелаете.

Той говореше така, сякаш думите са му чужди.

— Отлично.

Поеха след него, а той закрачи бързо напред, като на всеки няколко крачки потропваше с жезъла си по земята. Шумът привлече вниманието на хората в близост. Мъжете спряха работата си на полето и свалиха шапки. Жените оставяха на земята каквото носеха и правеха реверанс. Децата им гледаха ококорено.

— Джей — прошепна Роузи. — Какво е това? Къде се намирам? Какво става?

— Не знам — промърмори в отговор той. — Заплашваше ме ужасяващо наказание преди да се появиш. Затова мисля, че е нещо, свързано с теб.

— Защо някой ще прави нещо подобно за мен? Как някой изобщо би могъл да знае, че съм тук? Какво е това място? Коя е тази господарка?

— Ще ти кажа по-късно. Но определено не бива да я ядосваш.

— Кой е този твой учител?

Джей ѝ изшътка.

— Не знам. Нищо не знам. Ще трябва да почакаме и да видим.

Влязоха във владенията като тържествена процесия, минаваха през малки вътрешни дворове, а после през по-големи и накрая се озоваха пред самата голяма къща. Навсякъде изникваха хора, които Роузи смяташе, че трябва да са прислужници, които се кланяха ниско на новопристигналите. Джей отвръщаше с поклон на всяка група; Роузи реши, че трябва да следва маниера му. Това беше посрещнато с тихо сумтене от страна на Джей.

— Какво има?

— Прави реверанс. Ще си помислят, че им се подиграваш.

— Не знам как се прави реверанс. Никога не съм го правила. Не и сериозно, така да се каже.

— Гледай от другите. Свиваш колене, опъваш ръце и накланяш глава.

Тя се постара и до четвъртия двор, по свое мнение, вече се справяше доста добре. Джей от своя страна изглеждаше изключително притеснен.

— Грешно ли го правя?

Той поклати глава и не отговори.

Бяха въведени в сградата в помещение с напълно бели стени и под от разноцветни камъни. Беше хладно и тъмно в сравнение с отвън; прозорците със сини рамки бяха малки и пропускаха съвсем малко от бляскавата светлина.

Още поклони, още безмълвни поздрави; след това с голяма церемониалност се отвори двойна врата и те минаха през нея. След това още една и още една и всяко помещение беше по-пищно обзаведено от предишното — с лампи, висящи от тавана, и гоблени по стените. Роузи ги гледаше; не можеше да разбере какво изобразяват.

В третата зала Джей простена нещастно. Този път до една от стените стояха четирима прислужници — покланяха се и правеха реверанси — а край другата бе изправен човек, облечен в кремава роба.

— Професоре! — извика радостно Роузи. — Толкова се радвам да ви видя! Защо сте с такива смешни дрехи?

Тя се втурна към него, готова да го прегърне.

Реакцията беше необичайна. Внезапно двама от прислужниците пристъпиха пред нея, за да препречат пътя ѝ; мъжът изглеждаше в шок, а Джей нададе тревожен вик.

— Може би трябва да ни представиш?

Джей се окопити, бързо се поклони, макар и малко разсеяно.

— Естествено. Разбира се. Мое огромно удоволствие и чест за мен и семейството ми е да представя тези две изтъкнати личности за пръв път помежду им и да бъда посредник на срещата им. Представям ви — тук той се поклони на Роузи, а после отново се обърна — Хенари, син на Хенари, учен от Ист Колидж в Осенфуд, Разказвач от първо ниво и мой учител.

Хенари на свой ред се поклони на Джей, а след това и на Роузи. Тогава Джей повтори процедурата в обратния ред.

— Мое огромно удоволствие и чест за мен и семейството ми е да представя на вас, учителю, Роузи — тук той направи пауза, а по лицето му се изписа тревога. Хенари помръкна. — Роузи, дъщеря на… ъъ…

Устните на Роузи се изкривиха неконтролируемо, докато се стараеше да не избухне в смях. Удаде ѝ се. Но само толкова.

— Боя се, че нямахме време да се представим подобаващо — заговори тя, — тъй като бяхме арестувани от войници, а Джей имаше въже около врата. Това донякъде съкращава любезностите, не мислите ли?

Лицето на Хенари изразяваше пълно изумление, когато тя заговори.

— Името ми е Розалинд Уилсън. Много ми е приятно да се запозная с вас. Поне така мисля.

Хенари погледна въпросително Джей, а след това ѝ се поклони.

— Огромно удоволствие е да се запозная с така изискана и образована жена, лейди Розалинд.

— Е, много мило от ваша страна — отвърна Роузи.

— Мисля, че с теб трябва да си поговорим, Джей, не си ли съгласен?

Джей безмълвно кимна. По изражението му Роузи разбра, че не гори от нетърпение. Не беше съвсем сигурна какво беше направил Джей — това беше едно от многото неща, за които не беше сигурна, — но трябва да беше нещо наистина много лошо.

Тя гледаше безпомощно как отвеждаха Джей. После процесията потегли отново.