Аркадия

63.

Гълъбите в огромното входно фоайе наистина убедиха Анджела, че Хенри ѝ е казал истината, когато описа къщата на пралеля си като полуизоставена. Беше готова да оспори единствено думата „полу“. Леля му Гърти се вписваше идеално, макар да приличаше повече на героиня от готически роман, отколкото на действителна личност. Беше облечена в раздърпана кадифена дреха, носеше огромен свещник и миришеше така, сякаш не се е къпала от месеци. Косата ѝ беше тънка и чорлава, а говорът ѝ странен.

Хенри все пак се радваше да я види. Прегърна я силно, а тя огледа Анджела, тикна свещите буквално в лицето ѝ и присви очи.

— Хубавица, а? — изкряка. — Истинско разнообразие. Да поправиш водопровода ли си дошъл?

— Не, лельо. Само да взема малко стара хартия — обясни Хенри, наведен към ухото ѝ.

— Спряха да я доставят. Казват, че не си плащам сметките.

— Ръкописи, мила. Не вестници.

— Можеш да почетеш по време на закуска като чичо си Джоузеф. Видя ли се вече с него?

— Той почина през 1928 година.

— Наистина ли?

— Да. Падна с колата си от една скала, спомняш ли си?

Тя поклати глава.

— Кажи му да бъде по-внимателен, щом го видиш.

— Обещавам. Сега върви да поседнеш и си сипи един хубав джин. Искам само да се кача и да взема нещата, които ми трябват. Боя се, че после ще трябва да тръгвам. Двамата с Анджела малко бързаме.

— Анджела?

— Това е Анджела.

Тя отново я изгледа.

— Хубавица, а? Истинско разнообразие.

— Брей! — възкликна Анджела и последва Хенри през вратата.

— Много е сладка и искрено я обичам, но ми се завива свят, щом прекарам половин час с нея.

— Права е за чичо Джоузеф, да знаеш.

— Не започвай!

Хенри ме остави да се занимавам с леля му и изчезна нагоре по стълбите при семейния архив. Щяло да отнеме, каза, само няколко минути.

Странно, но винаги съм намирала компанията на старците за успокояваща. Онова, което на тази ужасна възраст се оценява като деменция, сенилност или още по-лошо, всъщност е значителна стъпка напред, която приближава съзнанието ни по-точно до реалността, отколкото нормалното ни състояние.

Леля Гърти не можеше да направи разлика между 1928 година и сега. Чичо Джоузеф беше мъртъв и жив. С други думи тя беше доловила небитието на времето. Най-общо казано, съзнанието ни създава напълно изкуствен ред в този свят. Това е единственият начин, по който толкова неадекватен инструмент като мозъка ни може да функционира. Не може да се справи със сложните връзки на реалността, затова опростява всичко доколкото е възможно, поставя събитията в изкуствен ред, за да може да се заеме с тях постепенно вместо едновременно, както би трябвало. Този подход към интерпретиране на нещата е заучен, подобно на начина, по който мозъкът ни обръща образите, достигнали до ретината ни наопаки, за да може да ги осмисли.

Децата нямат особен усет за време; прекалено възрастните също. Те живеят в постоянно сега, което се разпростира до миналото и бъдещето. Следствието предизвиква причина и двете се случват в един момент, без значение дали е вчера или утре. Леля Гърти го усещаше, тъй като придобитата през годините умствена дисциплина започваше да я напуска. Щом човек си дадеше сметка за това, приказките ѝ му се виждаха напълно смислени, макар да предизвикваха леко замайване у мен.

Уви, нямах достатъчно време да си поговорим както трябва; Хенри държеше на думата си. Върна се прашен, но триумфиращ.

— Открих го — каза той. — Точно където предположих.

Беше тънка книжка, подвързана с фина, червена кожа, без надпис, но щом я отворих, разбрах, че е открил точно това, което търсех. Страница след страница в ЦЗОУ шрифт, прецизно изписани на ръка. Бях изумена от майсторството. ЦЗОУ е изключително наситен откъм символи; и най-малката грешка би го превърнала в безсмислици. Изписването на ръка трябва да е отнело години. Въпреки убежденията си изпитах възхищение към Лушън Грейндж или може би съчувствие заради отчаянието, което го беше тласнало към такова начинание. Трябва да е разполагал със съвършено копие в главата си, за да се заеме с подобна задача. Това отговаряше на въпроса кой е използвал компютъра, преди да си тръгна.

Проверих колкото можах, за да се уверя. Всичко беше както трябва; беше добро обобщение на работата ми, с изключение на последния символ, който беше малко странен. Абсорбирах го по всички правила и декодирах, като получих инструкции на обикновен английски. Добиви от реколта и рента, свитъци 27-8.

— Хенри — обърнах се към него. — Какво означава това?

— Каквото е написано, предполагам. В архива има рафтове със счетоводни книжа, подредени по хронологичен ред в съответствие с различните източници на приходи от имението.

— Може ли да погледна?

— Аз ще ида вместо теб, ако искаш.

— Не! — отсякох. — Ти си поприказвай с леля си.

— Както желаеш. Втория етаж, третата врата вдясно. Оставих я отворена. Ако стигнеш до слугинското стълбище, значи си го подминала. Искаш ли да унищожа това впрочем?

— Още не. По-добре първо да разбера за какво се отнася тази препратка. Може да почака малко.

И така, аз тръгнах и оставих „Почерка на Дявола“ на Хенри, който грижливо го прибра в джоба на сакото си. Поредното съвпадение, както разбирате. Спокойно можех да го взема със себе си или да го оставя да го хвърли в камината.

„До всеки заинтересован“ — започваше написаното на лист хартия, който открих след десетминутно търсене. Едно е сигурно за тези аристократи, изключително подредени са, щом става дума за пари.

„Искрено се надявам някой ден човек, способен да разбере това писмо, да го открие и да го прочете. Казвам се Чарлс Литън, макар да приех неговата самоличност преди много десетилетия, когато пристигнах тук. Преди това се казвах Лушън Грейндж и бях администратор първи клас в изследователския институт на Зофани Олдмантър. Ако това не означава нищо за теб, можеш да спреш да четеш още сега.“

Нататък продължаваше с известна нотка на самосъжаление. Грейндж беше написал кода с надеждата някой да го открие и да го върне обратно, макар онова, на което се беше надявал, убеждението, че се намира в паралелна вселена, да не беше точно. Предполагам, че е бил отчаян и е бил готов да се хване за сламка. Докато чета, разбирам защо. Създал си е хубав живот в осемнайсети век и се е адаптирал добре, но въпреки това е бил притеснен.

„Безпокоя се, че програмата за колонизиране ще унищожи коренното население, докато аз още съм тук. Моля всеки, който чете и разбира, да се увери, че съм прехвърлен обратно, преди да бъдат правени подобни опити.“

Това беше последното, което ми трябваше. Програма за изчистване на света, за да бъде на разположение на колонизатори от моето време. Разбира се, че подобна идея би очаровала мегаломан като Олдмантър. Очевидно беше и как точно ще го направи. Олдмантър обичаше парите; щеше да избере най-бързия и евтин вариант и колкото повече проектът напредваше, толкова повече мощ щеше да е необходима. Как се разчиства един свят от населението му бързо и ефективно? Антеруолд беше същинско потвърждение на отговора.

Тогава се случи и следващото значимо съвпадение, последното доказателство, ако щете. На път към вратата чух шум през прозореца, който гледаше към главната алея — някога обградена от дървета, а сега по-скоро буренясал терен. Все пак беше останал малко чакъл, който вдигаше шум и точно това ме накара да погледна какво става. Отвън спряха черна кола и чисто бял ван. Видях от колата да се показва непогрешимата фигура на Сам Уинд.

Не беше добре. Щяха да почукат, Хенри щеше да отвори, те щяха да открият „Почерка на Дявола“ и да си помислят, че е някакъв код за комуникиране със Съветския съюз. Въображението на Сам Уинд винаги е било ограничено. Нямаше да мога да го унищожа. Беше му писано да оцелее. Или вероятността налагаше по-скоро да просъществува.

Не можех просто да споря по темата. Нямах намерение да се връщам в затвора само заради удовлетворението да демонстрирам, че историята не може да се повлияе значително само от действията на един човек. Все още исках да докажа, че не е вярно. Не можех да направя особено много за Хенри, но можех поне да спася себе си.

Отидох на пръсти до стълбището в другия край на коридора, което водеше долу до старата кухня и щом чух със задоволство, че Хенри беше дал воля на приказливостта на леля Гърти, се измъкнах тихичко през входа за доставчиците; прекосих тревната площ към най-близките дървета, а след това заобиколих до пътя, където бяхме оставили колата. Карах до Хиърфорд, оставих я в странична уличка и взех влака до Оксфорд.

Колите, които пристигнаха, докато Литън чакаше Анджела да слезе, бяха много тихи, трябваше да го признае. Когато входният звънец прозвуча, той седеше нищо неподозиращ срещу леля си и се опитваше да открие смисъл във все по-странното ѝ бърборене. Вероятно затова не беше нащрек както обикновено.

Навремето никога нямаше да успеят да го хванат така лесно.

Той погледна през прозореца. Малката хайка, предвождана от Сам Уинд, вече беше пред вратата, мрачна и решителна. Нямаше какво толкова да се направи; беше твърде стар за гимнастически упражнения, а и съзнанието му беше заето от други неща. Влетяха един по един, но Литън вече безмълвно се връщаше в дневната.

— Гостите ни за вечеря! — изписка леля Гърти. — Подранили са!

Сам не ѝ обърна внимание.

— Боя се, че всичко свърши, Хенри — заяви той.

— Боя се, че е така. Разочарован съм от теб, Сам, да биеш толкова път, след като имаш да вършиш по-важни неща.

— За какво дойде тук?

Литън извади тънката книжка от джоба си.

— Няма да ти се стори особено бляскаво.

Сам го погледна.

— Какво е това, по дяволите?

— Виж сега. Предполагам, ще си помислиш, че е някой неразбираем код. Не е. Поне не такъв, какъвто на теб ти се иска.

— Кога стана съветски шпионин, Хенри? По време на войната или преди това?

— Каква първосигнална идея — каза меко Литън. — Сериозно съм обиден.

— Години на изтичане на информация и предателства. Ти беше недосегаем, златното момче на Портмур през войната. Никой никога не те е подозирал, беше така защитен от неговата аура. Възрастта, приятелю. Трябваше да се откажеш още преди години.

— Вероятно си прав за това — отбеляза Литън.

— Последното доказателство беше появата на онзи човек и нападението над Волков.

— Виждам, че много си мислил. Някъде далеч ли възнамеряваш да ме пратиш?

— Да.

— В такъв случай, преди да тръгнем, Сам Уинд, бих искал да разменим няколко думи насаме, ако не възразяваш. Няма да отнеме много време.

Уинд го изгледа с подозрение, а после кимна.

— Мисля, че прозорците на кабинета все още имат стъкла. Ако приятелите ти останат тук…

Литън поведе Уинд през вратата, а после в стаята от другата страна на коридора.

— Бедният приятел. Половин час с Гърти и ще бъде готов да замине за Москва.

Стаята беше тъмна, студена и мръсна. Навремето беше принадлежала на чичо му и на Литън му се струваше, че все още се долавят последните кълбенца дим от лулата, която беше изпушил — странна бленда с аромат на череша, приготвена специално за него от собственик на магазин за тютюневи изделия в Холборн. Литън застана до камината — защо и той не знаеше, не беше палена от години. Тук прачичо му обичаше да седи и да критикува неправдите, предизвикани от профсъюзите, социалистите, германците или всеки, който бе събудил гнева му.

— И така. Седни и слушай, ако обичаш. Няма да се бавя, а след това можеш да предприемеш каквито действия искаш. Вярваш, че съм отговорен за нещо. Ти реши да отведеш Волков, а аз незабавно съм потърсил помощ от съветското посолство и то набързо е организирало опит за покушение. Или може би е бил Чън. Доста странно поведение, не мислиш ли? Може и да съм позагубил форма, но не съм толкова зле, че да не съм в състояние да убия Волков още в мига, в който го зърнах в Париж.

— Волков е в болница с куршум в тялото.

— Е, как е горкият човек?

— Ще оцелее. Извади голям късмет.

— Добре, добре — Литън замълча за известно време, за да помисли. — Това много улеснява положението. Макар че ще е доста трудно да го обясним на него.

— Убеден съм, че разбира всичко много добре.

— Аз съм убеден, че не. Договорката не беше такава.

— Какво трябва да означава това?

— Името му е Дейвид Купрански. Преподава руска литература на непълен работен ден. Парите все не му достигат, откакто жена му го напусна. Тя беше тази с парите, ако ме разбираш. Много жалко, но разточителната му склонност към „Уайт ръшън“43 ѝ се стори малко прекалена след време…

— Хенри!

— Хм? О! Да. Предложих му малко пари срещу участие в аматьорска театрална постановка. Написах бележка, изпратена до мен самия чрез Портмур, и го командировах в Париж, за да видя какво ще стане, щом заяви, че може да идентифицира предателя в службите ни. Трябва да кажа, че беше много убедителен, макар доста да преигра. Въпросът е там, че трудно бих стигнал толкова далеч, та да застрелям колега. Споделянето на един кабинет може да бъде досадно, но не чак толкова.

— Можеш ли да го докажеш?

— Разбира се, че мога. Много лесно. Дори да умре, съпругата му ще може да го идентифицира.

— Ами Волков? Истинският? Има ли изобщо такъв?

Литън сви рамене.

— Навремето познавах човек с това име в Берлин, но не съм чувал нищо за него оттогава. Подозирам, че може да са го застреляли.

— Всичко е било номер? Защо?

— За да те спипам. Нареждане на Портмур. Или по-скоро да не те спипам.

Уинд се опита да се престори, че не го е грижа, а Литън се облегна на рамката на камината и му се прииска да имаше лула.

— Проучих всички останали през последните две години, Сам. Портмур беше убеден, че има предател и поиска от мен да го открия, преди той да се пенсионира. Не исках, но знаеш колко убедителен може да бъде. Затова го направих, отмятах всеки от списъка си един по един. Трудих се върху документи, стари доклади. Заложих малко капани, за да видя кой ще се хване. Нищо. Две години работа и нищо. Нямаше дори намек за успех.

— И така, стигнах до теб. Всички останали бяха чисти. Ти беше последен. Бедният Портмур много се развълнува от това положение или поне доколкото е способен да покаже вълнение, а аз бях сигурен, че скоро ще стигна до отговора. Ти беше единственият човек, когото не бях проверил.

— В този момент реших, че трябва да бъда особено старателен. В проучването ми имаше голям пропуск; бях оставил и още един човек. Затова реших да проверя и двамата едновременно.

— Кой беше той?

— Самият Портмур — отговори Литън. — Представих си процес, в който защитникът ти се опитва да те измъкне, като срине неговата репутация, позволява си инсинуации, като например въпроса защо той не е бил обект на същото проучване като всички останали. Затова дадох на теб информация за Волков, а на Портмур дадох друга. Казах му, че заминавам за Париж, но не казах на теб и бях проследен. Казах на теб, но не и на Портмур кога Волков пристига в Оксфорд и се появи онзи човек Чън.

— Резултатът беше равен. Или пък ти можеше да си въпросният човек. Само че господин Чън, моят наблюдател не беше никой. Между другото, отново се появи и можеш да поговориш с него. Въпросът е, че той е напълно безобиден, интересувал се е само от ръкописа, който ти току-що взе от мен. Дойдох да го прибера, тъй като се почувствах малко виновен, след като получи стрела в гърба.

— Какво?

— Дълга история. Въпросът е в това, че нямах категорично доказателство за единия или другия, затова предприех един последен ход. Щом качи Волков във вана и го поведе на сигурно място, звъннах на Портмур да кажа, че вече пътува и кога ще пристигне. Два часа по-късно той беше прострелян. Нямаше как да си ти. Ти беше през цялото време с мен или с младежа от контраразузнаването в съседната стая. Не говори по телефона. Нямаше как да заповядаш нападението и само другият човек беше в състояние да го направи. Както вече казах, ще бъде доста трудно да се извиня на Купрански. Мислиш ли, че ще мога да му намеря прилично преподавателско място в Лондон? Нещо, което да му осигури хубава пенсия?

— Хенри, ти…

— Портмур не се бои, че ще предаде Службите на руски шпионин, щом се пенсионира, Сам. Бои се, че няма да ги предаде на руски шпионин.

Литън седна до Уинд и разтърка ръце, за да ги стопли.

— Ти си — трябва да си — основен кандидат за длъжността на Портмур. Той искаше да те отстрани от пътя си, така че собственият му кандидат да успее. Дори ми каза, че смята за нужно да отхвърли всички главни претенденти. Ако можех някак да те закова, това щеше да бъде добре за него, но сигурен съм, идеята му е била, че така и няма да стигна до заключение. Тогава щеше да заяви, че сянката е надвиснала над всички и за всеки случай не бива да се избира никой от вас. Гонтал ми даде тази идея.

— Кой?

— Няма значение.

— Кой е неговият кандидат?

— Нямам представа. Ще трябва просто да изчакаме и да видим.

— Имаш предвид да го оставим на поста му? Това е нелепо.

— Помисли за всичката грешна информация, която можеш да подадеш на руснаците. Помисли за начините, по които пазим сега малкото останали ни хора. Помисли за удоволствието да изчакаш, докато избрания от него кандидат е оповестен и могат да бъдат заловени и двамата.

— Сигурен ли си за това?

— Дори се опитах да не мисля твърде много по темата. Но да. Сигурен съм.

Уинд седеше безутешно на канапето и за пръв път от години изглеждаше, сякаш не може да се справи със ситуацията.

— Съжалявам, Сам. Аз имах повече време да свикна с тази идея от теб. И аз изпитвах уважение към Портмур. Той беше — и по неговия си начин все още е — смел и лоялен. Беше невероятен през войната, но съм сигурен, че той е шпионинът, когото търсим от толкова години. Ако организираш добро разследване, сигурен съм, че ще откриеш достатъчно, за да го потвърдиш.

— Случаят не е добре подплатен.

— За момента. Не би издържал в съда, а ако американците някога открият, че всяка тайна, която са споделяли, веднага е била съобщавана в Москва, никога повече не бихме могли да излезем на публично място с изправена глава.

— И?

— Тихо пенсиониране, рицарско звание, вероятно директорски пост в университета в Кеймбридж в замяна на пълни отчети и главата на протежето му на поднос. В действителност нямаме голям избор. Освен това навремето наистина беше герой. Дължим му го.

Уинд се наведе напред, опрял ръце до устата си.

— Боже господи — каза тихо той. — Кога си открил това?

— Не го подозирах, докато не ми се наложи. Приемах го категорично за най-добрия, упорит и лоялен човек. И той беше такъв, разбира се. Просто лоялен към нещо друго.

— Чудя се къде ли може да е Анджела? — попита Литън, когато след кратко претърсване на къщата не откриха и следа от нея. — Сам, може ли да пратиш някой от хората си зад къщата да погледне дали колата ѝ още е там?

Върнаха се след десетина минути и съобщиха, че няма кола, а само пресни следи от гуми.

— Вероятно ви е чула да идвате и се е бояла от най-лошото. Не е изненадващо, предполагам; вече прекара голяма част от деня в килия, а в момента е доста заета. Може би никога няма да промени мнението си.

— Ще ѝ се извиня коленопреклонно, щом имам тази възможност.

— Само се надявам да не предприеме нещо крайно, като например да изчезне завинаги.

— Как би могла да го стори?

— Много би се изненадал. В момента съм наникъде. Ще трябва да ме закараш у дома, Сам. Не мога да остана тук.

— Но не веднага. Първо трябва да видя Волков или както там му е името. Трябват ми показанията му, както и твоите. Това може да почака. На сутринта ще те кача на влака.

— Съгласен съм — отвърна Литън. — Предполагам, че няколко часа не са чак от такова значение.

Сам изпрати хората си, а Литън се сбогува с леля си и обеща скоро отново да я посети.

— Доведи и очарователното младо момиче. Много е симпатична.

— Ще го направя, стига да мога — обеща той.

После двамата с Уинд тръгнаха в нощта.

— Поне не вали — отбеляза Литън. — Всъщност е доста приятна вечер.

— Няма дълго да е така — измърмори Уинд. — Ще видиш.