Аркадия

32.

Не беше трудно да се открие какво се беше случило с Розалинд след изчезването ѝ; пътеката минаваше през декоративна гора, оформена и подкастрена, която представляваше външната част на градините на Уилдън. Тя се виеше и криволичеше, така че пред човек постоянно да изникват прелестни гледки към къщата или навън към хълмовете от другата страна. Беше много приятна и грижливо измислена; в действителност беше част от далеч по-мащабен план, който изцяло обграждаше къщата с колони във всеки ъгъл, фонтани или малки изкуствени пещери, подредени символично, така че да внушават усещане за стабилност във владението и неговата значимост в разгръщане на Повествованието.

Не че Джей имаше време или търпение за подобни неща, дори и да ги забелязваше. Знаеше само, че е просто пътека, тя минаваше край малка порутена колиба, а на стъпалата ѝ стоеше мъж, присвил тяло и стиснал главата си в ръце.

— Ехо! — провикна се Джей. — Добро утро, сър.

Мъжът бавно вдигна глава и изгледа Джей с такова болезнено изражение, че Джей се запита дали не е побъркан. Често се случваше богатите собственици да дават стаи на такива хора; и селяните постъпваха по същия начин — като с отшелника Жаки например. Глупавите и тези, които не бяха добре с главата, заслужаваха подаяния, а грижата за тях беше проява на добрина.

— За мен утрото не е добро — отвърна той. — Всъщност никога не е било по-лошо.

— Ранен сте! Какво ви се е случило?

Наистина беше така. Старецът — може и да не беше чак толкова стар, но излъчваше такава умора, че беше лесно да го вземат за древен — беше мъртвешки блед; ръцете му бяха кокалести, косата рядка и мазна. Лицето му жълтееше като на болен и недохранен човек, но най-впечатляващо беше огромното мораво петно, което се простираше върху лявата му буза.

— Имате нужда от помощ — настоя Джей. — Кажете ми къде имате вода и кърпа.

Той не отговори, но Джей беше непоколебим. Намери кърпа и я накваси с прясна вода от извора, а след това я постави на бузата на човека. Той потрепна и стисна напрегнато зъби, но не възрази.

— Познавам ви! — заговори Джей, без да спира работата си. — Видях ви снощи на лодка в езерото. Името ви е Рамбърт, нали?

— Точно така. Бях там и слушах как онази моя безумна котка убива музиката по начин, на който само тя е способна.

— Да не би да говорите за Алиена? Според мен беше прекрасна.

— Не се и съмнявам. Изглеждаш ми като пълен глупак.

— Какво толкова е направила? — попита Джей, решен да не се обижда.

На практика Рамбърт не беше по-лош от някои от учителите му през последните години.

— О, невероятна беше — изрече горчиво Рамбърт. — Останаха очаровани от нея, нали така? Високите тонове, красивият глас. Толкова нежен и трогателен. Подозирам, че някои от слабоумниците дори са се просълзили.

— Ами… да.

— Не може да устои и да не си поиграе с публиката. Като че ли има значение. Тя унищожава, пренебрегва традицията. Изкривява красотата на формите, които се отразяват в небето и не могат да бъдат променяни. Толкова е вглъбена в себе си, та си мисли, че правилата са само за другите. Тя, великата Алиена, може да прави каквото поиска. Затова прибягва към евтините си номера, слабите и необразовани хора като теб я аплодират и окуражават, а великата музика се съсипва. Всеки път, щом отвори уста, се принизява, сякаш е на селско увеселение. Но тя се стреми единствено към аплодисменти и обожание. Не я е грижа какви щети оставя след себе си.

Той се обърна към Джей и присви едното си око от болката, причинена от синината.

— Ти си ученик. Как ще се почувстваш, ако някой промени историята само за да угоди на слушателите? А? Точно това прави тя.

Той беше толкова отчаян, че Джей не можа да измисли какво да каже.

— Как се сдобихте с тази синина?

— Паднах.

— Не мисля така. Кой ви нападна?

— Не мога да кажа — отвърна той. Изглеждаше леко разколебан. — Беше тъмно, а аз бях много уморен.

— Яко са ви фраснали — отбеляза Джей. — Нещо откраднато ли е?

— Откъде да знам? Едва ли. Аз нямам нищо.

Джей стана от стълбите и влезе в малката колиба, която беше мръсна и разхвърляна. Навсякъде имаше купчини музикални инструменти — много ценни за човек, който може да свири на тях, — но доколкото виждаше, нищо не беше взето. В основното помещение на колибата имаше маса със столове и голямо огнище за готвене и отопление. В малък долап бяха прибрани тенджерите и тиганите на Рамбърт. Като че ли нищо не липсваше, макар в този безпорядък да беше трудно да се прецени.

Малка врата водеше до ниша, в която на пода лежеше натъпкания с памук дюшек на Рамбърт. В дъното имаше друг, по-малък, който очевидно беше на Алиена. Кожата на Джей настръхна.

Върху леглото беше хвърлена рокля, несравнима по богатство и красота, в златистосиньо, което проблясваше на ивиците светлина, процеждащи се през капаците на прозореца. Нямаше никакво съмнение. Това беше роклята, с която беше облечена Розалинд предишната вечер.

Откритието привнесе усещане за неотложност, тъй като обстоятелствата, с които го свързваше Джей, подсказваха, че тя може да е в сериозна опасност. Младежът — все още уплашен от наказанието, но поне изпълнен с увереност, че върши нещо полезно — беше изтичал в къщата с доказателството в ръце и откри Хенари и лейди Катрин вглъбени в разговор. Той вдигна роклята пред себе си.

— Откъде взе това? — попита лейди Катрин.

— От една колиба в гората. Рамбърт живее там. Бил е нападнат снощи. Няма и следа от Розалинд. Видели са я да влиза в гората след мъжа, на когото е партнирала.

Хенари и лейди Катрин се спогледаха.

— Роклята е съблечена доста грубо — отбеляза Катрин. — Вижте, разпорена е в долната част отстрани. Не е много, но очевидно е свалена набързо. Човек очаква повече грижа към нещо тъй ценно. Сигурен ли си, че Рамбърт казва истината? Той описа ли нападателя си?

— Каза, че не е видял никого. Мисля, че е бил твърде пиян. Що се отнася до роклята, казва, че няма представа как се е озовала там.

— Как оценяваш твърденията му?

— Според мен не ми каза всичко — отговори Джей. — Но очевидно не излъга. Интересуваше се най-вече от ученичката си. Тя също е изчезнала.

Лейди Катрин — която, както забеляза Джей, беше поела контрол над разговора, докато Хенари стоеше тихо до нея, — стисна устни.

— Значи си имаме работа с мистериозен непознат, който е нападнал Рамбърт и вероятно Розалинд или може би Рамбърт е нападнал нея.

— А може да не е нито един от двата варианта — добави Хенари. — Разполагаме само с последствия от събитията. Знаем, че трябва да са свързани помежду си, но не знаем как. При всички положения е твърде притеснително.

— Изключително.

— Трябва да действаме бързо. Редно е да предложа да се събере добра група за издирване и мисля, че е добре да задържим Рамбърт засега. Бих се разтревожил, ако човек с неговото положение е извършил толкова неприятно престъпление, но всичко е възможно.

— Не. Никой освен мен не бива да влиза в гората два дни.

— Но лейди Катрин…

— Наясно си с причината.

За миг Хенари изглеждаше готов да спори. После раменете му леко провиснаха.

— Все пак ми се иска да ги търсим още известно време.

— Това е извън моите възможности. Трябва да се отправя към Унижението.

— Но ние трябва да направим нещо. Тя може да е в опасност — настоя Джей, след като разочарованият Хенари се беше оттеглил. Той наистина не разбираше какво се е случило, но съзнаваше, че каквато и да е причината, търсенето на Розалинд е отложено. — Следата все още е топла. Ако изчакаме дори само час…

За пръв път Джей беше насаме с господарката на Уилдън, а тревогата му беше надделяла над предпазливостта. Тя се взираше замислено през прозореца в група хора, които събираха масите, отнасяха купи, чинии и чаши, останали от предишната нощ. Джей знаеше, че няма право да казва нищо, но беше изумен от липсата на действие. Лейди Катрин се обърна хладно към него.

— Щом казвам, че не е възможно, означава, че е точно така. Проблемът е приключен.

Джей си даде сметка, че е прекрачил границата, но въпреки това не успя да се спре.

— Защо? — попита той. — Със сигурност е по-добре…

— Днес е денят на Унижението — обяви тя. — Не разбра ли каква е целта на вчерашните празненства?

Джей поклати глава. Нямаше и най-бегла представа за какво говори тя.

— Ела с мен — каза тя, а Джей веднага разпозна, че това е команда, застана послушно до нея и тя го поведе извън къщата към малка група овощни дървета — джанки, праскови, сливи и ябълки — и по пътечката към по-отдалечена градина. — Аз съм господар и господарка на Уилдън. Позицията ми е много висока и притежавам огромна власт. Да вземем теб за пример. Ти нахлу в земите ми. След залавянето ти можех да те обявя за роб. Можех да наредя да те бичуват. Или пък да отрежат ръцете или главата ти. Не е нужно да се допитвам до никого за нито едно от тези решения, нито да отговарям пред някого след това.

Джей реши, че ще е по-мъдро да замълчи.

— Обикновено възлагам подобни решения и наказания на съд, събран от местни мъже и жени. Трима мъже и три жени. Така ли е и при вас?

— Не съвсем. В моето село старите мъже съдят жените, а старите жени — мъжете. В Осенфуд всеки колеж решава за себе си.

— Добре, тук авторитетът съм само аз. Съдът решава дали ще даде присъда или милост. Само аз мога да отменя решението му. Обикновено не го правя.

Джей не разбираше накъде върви разговорът, но кимна. Беше интересно, а и никога не беше срещал човек, който може да даде заповед за смъртта на друг. Нито пък беше очаквал такъв човек да изглежда като лейди Катрин.

— Знаеш ли откъде произлиза силата ми?

Той поклати глава. Тя щеше да му обясни, така че нямаше смисъл да отгатва.

— Идва от хората, които съдя. Те ми дават цялата власт, а аз я предавам на съда. Умно, не мислиш ли? Разбира се, има и още много. Моята власт определя стойността на данъците, признаването на право на наследство, разпределянето на свободните земи, грижи се за отношенията на владението с външния свят, решава кои пътища трябва да се поправят, кои потоци да бъдат почистени. Аз притежавам мелниците в името на всички, а също и житниците, фермерското оборудване. Лесно е да се опияниш от подобна власт, не е ли така?

— Наистина нямам представа, господарке. Никога не съм имал никаква власт.

— В такъв случай ми повярвай. Нужен е само кратък момент на слабост и всеки мъж или жена може да си помисли, че властта му принадлежи, че е по-добър от хората, които управлява. Оттам започва тиранията, а ние сме я срещали много пъти в историите. Изучавал си ги, нали?

— Част от тях.

— Коя година от обучението ти е това?

— Шестата.

— Значи не си ги изучавал.

— Всъщност не.

— Никога не ме лъжи, Джей. Прощавам невежеството, но не и суетата. Ако не знаеш нещо, признай свободно. Хенари никога ли не ти го е казвал?

Джей кимна.

— Много пъти. Той ще потвърди, ако го питате. Все пак съм чел много от тези истории по свое желание, при все че не сме ги учили официално.

— А сега?

— Господарке, аз съм бедно фермерско момче. Ученик, който знае, че знае малко. През последния ден едва избегнах робството, срещнах фея, присъствах на чудно празненство, чух музика, каквато не бях чувал до този момент, изгубих момиче, чиято важност не разбирам, а сега се разхождам на слънце с жена, известна с най-невероятната власт и красота в Антеруолд. Правя всичко по силите си.

Лейди Катрин избухна в неудържим смях.

— Да, така е. Може би Хенари е прав за теб. Не бях мила с теб и се извинявам. Какво ще кажеш да започнем отначало и да бъдем приятели?

Джей смело се усмихна.

— Нека тогава да продължа с дългата си отегчителна тирада — каза тя и отново тръгна по алеята, оградена от дървета. — Моите предшественици са били съвсем наясно с безумията на човешкия род и склонността към изтъкване на собствената значимост. Затова поставили белези, които да напомнят на хората в тези земи, че не са роби, а владетелите не са вездесъщи. Знаеше ли, че най-простите работници във владението могат да ме изхвърлят от мястото ми?

Той поклати глава.

— Могат. На теория. Могат да направят оплакване срещу мен в собствения ми съд и този съд може да ме призове за изслушване. Ако прегрешението е достатъчно сериозно, могат да свикат среща на всички съветници по тези земи и да ми отнемат властта и позицията. Никога не се е случвало. Все пак това би означавало просто да заменят владетеля с някой друг. Но през няколко години се провежда церемония, която напомня, че подобно нещо е възможно. Започва след час.

— Какво ще се случи?

— Най-добре ще е сам да видиш. Казвам ти тези неща, защото ще имам нужда от теб. Трябва ми някой от обед до здрач, от здрач до здрач. Два дни и половина. Да наблюдава и докладва, че понасям унижението си с достойнство, а унижението съответства на традициите. Този човек трябва да не е зависим от мен и да не е зависим от хората. Обикновено задачата се изпълнява от Разказвач, но на Хенари му се струпа много днес.

Джей почувства как го обзема паника.

— И така, искам ти да се заемеш със задачата. Ти, Джей, ще бъдеш ли свидетел на церемонията на Унижението?

— Нямам и най-малка представа какво трябва да правя.

— О, нищо. Просто ще гледаш. Ще се постараеш всички да се държат подобаващо. Ще се усмихваш лъчезарно и ще гледаш скръбно, когато е нужно. Сега трябва да ида да се облека.