Аркадия

40.

Щом Сам Уинд научи, че докато са разговаряли в кабинета с Волков, полицията е довела в къщата предполагаем съветски шпионин и че той беше изчезнал, изпадна едновременно в гняв и паника. Волков беше натъпкан от вратата във вана, извикан от Сам, и откаран набързо. Самият Сам остана, а маската му на пълна безучастност напълно падна.

— Как се случи това, по дяволите? Чия идея беше?

— Предполагам, че Хенри го е поискал — отвърна смирено Анджела. — Полицаят каза, че го били заловили и попита какво да го правят сега. Не знаех нищо по въпроса, а не исках да прекъсвам…

— Затова му предложи чай в кухнята? Чай?

— Не искаше кафе. А и какво трябваше да направя с него? Реших, че вие сте наясно.

— Той какво каза? Кой беше?

— Не каза много.

— Как избяга?

— Отиде до тоалетна и така и не се върна. Как мога да знам?

Уинд издаде гърлен звук и пое надолу към мазето на Литън. Литън и Анджела го последваха.

— Какви са тези боклуци? — попита Уинд, докато разглеждаше покритите с прах вехтории и надничаше презрително през ръждясалата желязна конструкция до стената, покрита със стари консервени кутии и фолио.

— Казва се „Моментум“ — заяви Анджела. — Това е скулптура, мое дело е. Гордея се с нея. Представлява преоценка на традиционните нрави и е метаморфоза, причинена от непрестанното въздействие на консуматорското…

— Какво?

— В действителност е просто викторианска желязна пергола. Дори май е френска, а не наистина викторианска. Изящно изделие от края на деветнайсети век, ако предпочиташ, макар да не мога прецизно да определя възрастта му. Поставя се в градината и върху него се отглеждат рози. Все се каня да го отнеса обратно във Франция. Но някак…

Тя не довърши. Уинд и без това не го беше грижа. Интересуваше го единствено кой е бил онзи мъж. Как беше избягал. Какво означаваше това. Не откри отговор на тези въпроси в мрачното и влажно мазе.

— Кой беше той, Хенри? — попита Уинд. — Защо си се интересувал от него?

— Наблюдаваше къщата. Помислих си, че не е зле да бъде проверен.

— Какво имаш предвид с това, че е наблюдавал?

— Каквото и повечето хора. Първия път беше застанал по средата на алеята ми и зяпаше с отворена уста. После се разхождаше нагоре-надолу по улицата. Друг път стоеше от другата страна на пътя. Опитваше се да изглежда равнодушен, но не се справяше особено добре. Последният път беше вчера. Показах го на полицая, който дойде заради изчезналото момиче.

— Какво изчезнало момиче?

— Не е изчезнала — отвърна кратко Литън.

— Нищо, за което да се безпокоиш — добави Анджела.

— Може ли да не се отклоняваме от темата, моля? — попита Уинд. — Щом е бил руснак, трябва да са разбрали, че Волков е тук — той пое дълбоко дъх. — Това сочи, че Волков е истинската причина, разбира се. Защо го пусна да се измъкне?

— Не съм го пуснала — отвърна натъртено Анджела. — Отиде до тоалетната.

— Това беше вълнуващо — заяви Анджела, щом Сам най-сетне се отказа и в къщата останаха само тя и Литън. — Сам Уинд смутен. Никога досега не съм виждала подобно нещо. Между другото, съжалявам, ако съм сбъркала с нещо.

Литън беше на телефона и не ѝ обръщаше никакво внимание.

— О, така мисля, Портмур — каза той. — Волков каза, че има нужната информация за идентифицирането на човека, когото търсиш. Не, още не е споделил. Тръгнаха преди час. Ще го заведат на обичайното място… Там е, нали…

— Не, нямаш вина — увери той Анджела, щом затвори телефона. — Нямаше как да знаеш. Може би си спомняш, че Сам постоянно се тревожи да не изглежда лош. По правило предателят изглежда лош. Всъщност ако американците чуят за това, ще се смеят. За мен няма значение, но Сам ще се щура наоколо през следващите няколко дни и ще се чуди върху кого да хвърли вината. Толкова отчаяно се стреми към висока длъжност, а това може да съсипе шансовете му.

— Ох, момчета — въздъхна Анджела. — Май никога не пораствате, нали?

— Явно не. Предвид обстоятелствата, мисля, че чаша уиски е добра идея.

Той донесе две чаши, духна ги, за да се увери, че не са прашни и наля щедро количество във всяка от тях, преди да се настани в старото си кресло.

— Този мъж наистина ли не каза нищо интересно? — попита той Анджела, която се беше върнала на канапето. — Има ли име, между другото?

— Каза, че било Александър Чън.

— Китаец?

— Не и според вида му. Може и да има нещо. Съвсем малко, все пак. Беше изключително нервен — допълни тя. — Повечето от нещата, които каза, биха ти се видели като безсмислици. Между другото, някога споменавал ли си ме в статия, която си писал преди година или две?

Литън примигна объркано. Понякога ѝ беше трудно да се придържа към темата, но това беше странно дори според нейните стандарти.

— Статия за „Както ви харесва“. Струва ми се, че ти благодарих за помощта. Имам предвид превода. Може ли да не се отклоняваме?

— Този човек я спомена като доказателство, че се интересува от работата ти. Събирал кураж да ти зададе въпроси за „Почерка на Дявола“. Знаеш ли какво е имал предвид?

— Предполагам, че е визирал малка статия, който публикувах миналата година. Темата беше ръкопис, купен от един от предците ми. Бях убеден, че абсолютно никой не я е чел, предвид липсата на какъвто и да било отзвук. Беше нещо съвсем дребно.

— Какво представлява?

— „Почерка на Дявола“? Нещо, изписано с неразбираеми символи, които хората през осемнайсети век са мислели за дело на Дявола. Моята теория беше, че е по-скоро лош фалшификат.

— Къде се намира сега?

— В Тъдмор; величественото име на семейното имение. В действителност е почти съборетина, но пралеля ми все още живее там. Не спирам да се тревожа какво ще се случи, щом старото момиче умре. Сигурен съм, че съм споменавал за това и преди.

— Кой го е купил?

— Смея да кажа, че изглеждаш изключително заинтригувана. Бил е придобит от Чарлс Литън, основоположникът на рода ни. Бил е единственият, движен от някаква амбиция, и май е изразходил семейния запас от нея за следващите три века. Никога ли не съм ти показвал портрета му?

Анджела поклати глава.

— Ела да го видиш, ако искаш. В спалнята за гости е. Никой друг не го пожела.

Последвах го на горния етаж до спартанската задна спалня. Поочукано месингово легло, нощно шкафче, голи подове и тънки мръсни завеси, които не можеха да спрат нито светлината, нито студа. Никога не можах да разбера защо англичаните не се откажат от навика си за неудобство. Мисля, че е свързано с училището.

Все още бях в шок. Внезапно да чуя гласа на Ханслип от устата на Чън определено беше страховито. Самото послание също беше страховито. Защо би си помислил, че това ще ме засегне? Знаех кого има предвид, разбира се. Не се бях замисляла за дъщеря си дори и за миг, докато не видях Грейндж и той не събуди спомена, а сега и това. Познавах Ханслип добре. Не би си направил труда да ми прати подобно съобщение, ако не беше напълно сигурен, че ще постигне нужния ефект. Е, каква реакция се очакваше от мен? Реагирах ли? Знаех само, че съм безкрайно неспокойна от ситуацията.

На всичкото отгоре, ето че той стоеше пред мен; човекът, отговорен до някаква степен за това, макар и доста променен в сравнение с мъжа, когото си спомнях. Нямаше съмнение, щом успях да се абстрахирам от напудрената перука и глупавите дрехи. Това беше Лушън Грейндж на около седемдесетгодишна възраст. Хенри беше негов потомък, а не прародител. Никога не бях обмисляла тази възможност. Дори и така останах леко скептична, докато не проучих портрета по-внимателно.

— Не е много добър, нали? — заговори Хенри, надничайки зад рамото ми. — Не го пазя заради художествената му стойност. Всъщност и аз не знам защо го пазя.

Отговори на въпросите ми с известна изненада, че изобщо се интересувам. Този Чарлс, обясни той, бил истински глава на семейството. Настоявал децата му да имат сериозно образование (и момичетата, също като момчетата) и имал изключително напредничави възгледи по отношение на религия и политика. „Жена без мозък е като сандвич без плънка“, заявил той на един от кандидатите за женитба. Това се оказа следа, когато проверих етимологията на думата „сандвич“. Освен това бил също и изключително дълголетен, това беше друга следа. Надживял децата си, две съпруги и част от внуците си и най-после починал през 1753 година, на сто и седем годишна възраст, след като бил прегазен от кон с карета на Пикадили.

След това преживях още по-голяма изненада. Картината беше стандартен за осемнайсети век портрет, ужасно стилизиран и от тези, при които често пъти на модела е придаван твърде сериозен и образован вид. Седеше в стол и гледаше изучаващо лист хартия — което целеше да прикрие факта, че беше направил състояние като предприемач чрез строене на бързо ликвидни паянтови сгради в бързо разрастващия се Лондон. Огледах внимателно текста върху хартията и притаих дъх.

— Хенри — извиках. — Какво е това?

— Qui moderatur tempus intelligit omnia. Семейното мото. По-безсмислено е, отколкото повечето хора си мислят. Никой няма и най-малка представа какво означава.

— Какво означава?

Латинският беше сред малкото езици, които не бях взела със себе си. Не предполагах, че ще ми бъде нужен. Разпознах единствено третата дума.

— „Този, който контролира времето, разбира всичко.“

— Боже — възкликнах аз.

— Подозирам, че е имал слабост към метафизичната поезия. Веднъж се опитах да открия произхода му. Трябва да е препратка към някой класически автор, но така и не успях да го проследя.

Внимателно се взирах в Лушън, докато Хенри се потътри надолу по стълбите.

— Е, това усложнява нещата, нали?

Сам Уинд се върна с друг човек, точно толкова анонимен, колкото натрапчив беше Уинд по-късно същата вечер.

— Хенри — каза той, щом влязоха направо в кабинета му и си наляха още от уискито му, а после и двамата се настаниха на канапето.

— Заповядайте. Искате ли питие?

Денят на Литън не беше минал леко. Тъкмо беше изпратил Анджела и копнееше за малко спокойствие.

— Боя се, че не. Волков е в болница.

— Моля? Какво му се е случило?

— Някой стреля по него. Водехме го към обичайното място близо до Йеовил. Ванът взе завоя точно преди селото, помниш колко опасен е той, така че доста намали. И — бум. Един изстрел.

— Зле ли е ранен?

— Ще оживее. На косъм. Уцели го в гърдите, но шофьорът — с похвален апломб трябва да кажа — го дръпна на земята и настъпи газта. В противен случай, сигурен съм, че щеше да има и друг изстрел.

Литън потъна в мълчание. Лоша работа. Неочаквано. Не биваше да се случва така. Той внимателно се загледа в изражението на Уинд. Досега всичко беше почти на игра. Всъщност никога не си беше мислил…

— Къде е той сега?

— Откараха го във военната болница в Сейлсбъри Плейн. Охранява го половин танков взвод, така че би трябвало да е в безопасност.

— Горкият приятел! Трябваше да се погрижим по-добре за него. Ами нападателят?

— Не открихме дори гилза.

— Някой, който е знаел какво прави.

— Да. Проблемът е там, че…

— Проблемът е там, че някой е искал да го застреля. Някой, който е знаел, че ще бъде във ван, на който ще се наложи да намали на завоя. Това ли ми казваш, Сам?

— Да.

— Бих искал да задам няколко въпроса, ако не възразявате.

Това беше другият мъж, тъмнокос, сериозен и леко нервен.

— Кой сте вие?

— Извини придружителя ми — обади се Уинд. — Има си име. Като на някое графство беше. Дорсет? Девън? Внимавай какво му казваш все пак — Уинд дразнеше с престорената си конспиративност. — Виждал съм го да си води записки, когато си мисли, че никой няма да забележи. Вероятно ще се окажеш герой в трилър някой ден.

— Много интригуващо, но защо е тук?

— О! Той е младши дипломат, временно назначен в новия ни отдел по контраразузнаване. Само временно. Извеждам го на разходка от време на време, за да не се побърка от досада. Сега. Този мъж. Тази сутрин. Мъжът, който никога не е съществувал.

— С Анджела решихме, че вероятно е чуждестранен преподавател. Казал ѝ, че се интересува от труден за дешифриране ръкопис, собственост на семейството ми.

— Силно се съмнявам в това. Доказателствата на полицията са доста очевидни. Чужденец е, разбира се, но няма паспорт, нито данни как е влязъл в страната. Свободно е говорел руски. Познавал е Анджела Миърсън и е искал да те намери.

— Явно тя не го познава.

— Така казва тя. Колко добре я познаваш в действителност?

— Анджела? Толкова добре, колкото познавам и всеки друг.

— Кои са родителите ѝ?

— Нямам представа. Никога не ги е споменавала.

— Каква е нейната националност? По рождение?

— Английска? Френска?

— Именно. Кога се запозна с нея?

— През 1939 година. Във Франция.

— А, да. Близо до границата с Испания, която по онова време гъмжеше от републиканци, подпомагани от Съветския съюз. След това благодарение на теб тя пристигна в Англия и започна работа с нас.

— Само като преводач. Справяше се блестящо. Много добре знаеш, че е така.

— Да. Непогрешима. Дори забележителна.

— Какво имаш предвид?

— Спомням си един разговор с нея. Бях унил заради войната. Тя не се развълнува особено и каза, че след Пърл Харбър всичко ще бъде наред.

— И беше права.

— Беше. Само че разговорът се проведе три месеца по-рано.

— Кой знаеше за Волков, доктор Литън? — отново се намеси притеснителният човек. Много любезно. Вероятно минаваше през някакъв обучителен курс. — Казахте ли на Анджела Миърсън, че той ще дойде?

— Не. Помолих я да дойде и да превежда предишния ден. Не обясних защо.

— Казахте ли ѝ, че ще заминавате за Франция?

— Не. Не е нужно. Тя има ключ, в случай че ѝ потрябва да вземе нещо от мазето.

— Била ли е сама в дома ви, след като господин Уинд ви е доставил пакета?

— Вероятно.

— Да или не?

— „Вероятно“ е често срещан английски израз, който изразява несигурност. Ако знаех, щях да използвам друга дума.

Той се изправи и си наля ново питие. Стара техника. Да поеме управлението в този момент. Да наложи своя ритъм. А също и удобен начин да си спечели време, за да помисли.

— Нека да обобщим — предложи Литън, щом се върна до стола си. — Да видим дали съм схванал правилно накъде бие въпросът ви. Вече сте убедени, че историята на Волков е правдоподобна. Смятате, че този човек е руснак, изпратен да го открие. Започвате да подозирате заговор между него и Анджела. Това би означавало, че тя е дългогодишен агент на Съветския съюз и ме е използвала, за да се внедри сред нас като шпионин по време на войната. Открила е документи на бюрото ми, разбрала е какво означават и се е втурнала при началниците си. Те изпращат онзи странен мъж, който в последствие изчезва, и после стреля по него.

Той изгледа заплашително двамата.

— Глупости. Пълни безсмислици. Сам? Нали не вярваш на тези небивалици? Хващаш се за сламки, само и само да не приличаш на кретен.

— Тя поне трябва да отговори на някои въпроси. Да изясни нещата.

— Плашиш се от нищо.

— Волков е в болница с куршум в тялото. Това не е нищо.

Щом си тръгнах от Хенри, поех към малкия си дом в Бартън, където живеех, откакто бях преместила дейностите си в Англия. Беше очарователна къщичка, новоизградена, от времето на следвоенния бум на гражданско строителство, с малка градинка, живописни съседи и извор на нестихващ интерес, особено след затварянето на кръчмите в петък вечер. Бях я обзавела грижливо, като използвах реклами в списания за модел, така че беше напълно в унисон с естетиката на шейсетте. Много линолеум, ламинат и завеси с ярки шарки. Останах извънредно удовлетворена, седях на датската си модерна маса за хранене и се възхищавах на цялостния ефект. Имах две легла, по едно във всяка стая, една за спане и една за работа; винаги бях смятала разделянето на дейностите за особено важно. Тази вечер планирах да използвам втората, тъй като ме чакаше сериозна умствена дейност, налагаше се да включа внезапното нахлуване на Чън, Грейндж и Емили в изчисленията си. Броят на променливите изведнъж беше нараснал драматично, а аз, разбира се, бях възпрепятствана от факта, че нямаше как да разбера какво се опитва да направи Ханслип. Към вече и без друго сложните изчисления трябваше да прибавя и фактора на неизвестното и непознаваемото.

Очаквах с нетърпение моята нощ на забавления и ако звучи странно, вероятно е редно да обясня защо беше така. Преди време хората бяха преодолели своята обсебеност от механични калкулатори и достигнаха до по-добър и по-ефикасен начин за справяне с нещата, а именно способности, постигнати посредством малки импланти и пренасочване към части от мозъка, които иначе не функционират с пълния си капацитет в ежедневието. Бяха проведени много експерименти, за да се открият най-добрите страни; някои хора например, бяха постигнали подобрения, свързани със сектори в мозъка, които контролират физическите упражнения, така че за да започнат да функционират те, трябваше да предприемат дълги разходки и да генерират нужната стимулация. Други, доста по-странни, го бяха прикрепили към чувството си за хумор и за тях би било трудно да се мотаят наоколо и да се кикотят, докато правят сложни изчисления.

В моя случай естествените ми възможности бяха толкова добри, че не можеше да се прикрепя към толкова ограничена зона. Вместо това аз предпочетох способностите ми да се захранват от зоните в мозъка ми, които отговарят на удоволствието. По-късно беше добавено и подобрение, което обхващаше копнежа за майчинство въз основа на факта, че това е най-мощната сила в човешката психика. Без да влизам в по-потресаващи подробности, убедена съм, че можете да видите възможностите, разкривани от първото. Докато все още бях във Франция и се борех с особено сложен проблем, открих, че най-доброто решение е да задам изчисленията, а след това да ида в близкия ресторант („Дом“ в Монпарнас беше особено подходящ) и да се усмихна по определен начин на един от младите самотни мъже, които често се отбиваха там. Не само че свършвах работата си, но сделката включваше и безплатна вечеря.

Не използвах допълнителните подобрения твърде често; емоционалният шок след това беше твърде голям. Вместо това се дистанцирах от тази своя страна и не обръщах внимание на факта, че имам дете. Какво от това? Беше естествената ми реакция, като се замислех по този въпрос. След като бях живяла повече от две десетилетия в свят, където чувствата бяха позволени, някак се промених; отношението ми към Роузи беше далеч по-емоционално и придружено с по-силна привързаност, отколкото съществуването ѝ предполагаше. Държах се покровителствено с нея и за пръв път изпитах подобно усещане. За моя изненада беше доста приятно.

Сега се налагаше да отключа тази неизползвана част от способностите си докрай и щях да получа шанс да разбера усложненията, които сега ме озадачаваха. Подготвих се старателно, извиках всичката информация, която бях натрупала, за да разбера с какво си имам работа. След това прибавих и нея към изчисленията.

Едно от нещата, за които осъзнах, че мисля, беше паниката на Уинд. Това доведе до момент, в който обикновено съвпадение може да се окаже сериозен фактор в развитието на събитията. Ако Чън не се беше появил точно тогава…

Което ме върна към притеснението ми. Защо се беше появил точно тогава? Защо точно в този момент? Защо не предния или следващия ден например? Дали беше чиста случайност или се градеше на план, който все още не виждах? Шекспир, разбирате ли, интерпретиран от Хенри Литън. Колкото по-голямо е съвпадението, толкова по-голямо е значението на скрити причини.

Притеснението ми беше, че се намирах тук от доста години и по всяка вероятност щях да остана още близо седемдесет. А Чън се появява точно в момента, в който тестовете ми излизат от контрол. Честно казано, нямаше абсолютно никаква вероятност той или някой друг да е знаел за това. Затова основният ми въпрос беше: дали фактът, че тестовете излязоха от контрол, беше причина той да се появи? Дали пристигането му беше причина Розалинд да влезе в мазето на Хенри и да предизвика бурното развитие на Антеруолд? Или беше станало обратното? Или пък имаше и друг фактор, който за момента ми убягваше? Беше ли съвпадение, че днес за пръв път чух за прародителя на Хенри и видях неговия портрет, а той ми напомни за момичето, на което бях дала живот? Имах чувството, че ако успея да разбера едно от тези неща, ще разгадая и останалите.

Трябваше да поработя върху машината си и имах нужда от помощ. Съществуваше само един човек, който можеше да ми я осигури, затова с известно колебание отидох до дома на Роузи и потропах на вратата. Подозирах, че ще е затворена в стаята си в немилост или нещо от сорта. Със сигурност киселото изражение на майка ѝ, когато оставих Роузи предния ден, не ме изпълни с очаквания за особено веселие в дома на Уилсън. От друга страна това обясняваше защо момичето намира Антеруолд за толкова впечатляващ.