Аркадия

36.

Тримата, които се бяха събрали на верандата на Литън, представляваха странна групичка и изглежда никой от тях не се чувстваше особено удобно въпреки ентусиазираното посрещане.

— Заповядайте! Радвам се да ви видя!

— Вие ли сте дамата, с която разговарях по телефона?

— Точно така. А вие трябва да сте сержант Малтби?

— Да, госпожо. Това е въпросният човек.

— Нали не възразявате да почакате, докато разменя няколко думи с него?

— А, не. С радост ще помогна.

Тя кимна на новия си посетител, който се взираше в нея по начин, който много хора биха определили за груб. Заведе го в кухнята, в задната част на къщата, затвори вратата, направи му жест да седне, сама се настани от другата страна на масата, подпря лице на дланите си и започна спокойно да го изучава.

— Така, така, така — заговори тя. — Александър Чън. Каква изненада! А и след толкова много време. Какво те води насам?

Тя виждаше, че той все още се намира в шок. Разпознаваше я, но тя беше доста по-възрастна; не го беше предвидил.

— Дошъл съм, за да ви търся, разбира се, госпожо Миърсън — отговори той.

— Наричай ме Анджела. Тук няма нужда от излишни церемонии, нали?

— Имате ли представа в какви проблеми сте се забъркали?

— Не и в такива като твоите.

— Какво имате предвид?

— Арестуван си по подозрение, че си съветски шпионин — отговори тя. — Кога пристигна?

— Преди около седмица.

— Какво прави досега?

— Събирах си ума. Не осъзнавах…

— Да, досадно, нали? Не бях с ума си почти цяла година. Заради имплантите е. Без тях ще си по-добре. Защо сега? Омръзна ми да чакам години наред.

— Защо някой би си помислил, че съм съветски шпионин?

— Просто извади невероятно лош късмет. Няма смисъл да обяснявам; няма да разбереш усложненията. В момента се чудят дали да те пратят в затвора, дали да не те бутнат случайно под някой влак или да те върнат обратно в Съветския съюз. Това несъмнено ще бъде огромна изненада за руснаците, които могат просто да те застрелят — за всеки случай. Отговори на въпроса ми. Защо сега?

— Това беше единствената връзка, която успяхме да открием. Споменаването ви в статията.

— Каква статия?

— Онази, която Литън е писал за Шекспир.

— Не знаех нищо за това — каза Анджела.

— Бях изпратен да проверя. Имаха трудности с използването на машината ви.

— Използването на машината ми? — учуди се тя. — Те не могат да я използват.

— Могат, ако открият къде сте скрили информацията.

Анджела се замисли дълго.

— Струва ми се, че трябва да стигнем до малко споразумение.

— Моля?

— Малко помощ от твоя страна и малко помощ от моя.

— Вие ще заличите следите ми, а аз ще залича вашите — каза гордо той.

— Не съвсем — отвърна тя.

Вратата се отвори и влезе Литън. Погледна новопристигналия, изръмжа и го игнорира.

— Половин час — каза ѝ той. — Ще дойдат да го отведат. При това положение няма да имаме нужда от чай.

Чън погледна разтревожено, щом Литън отново изчезна.

— Разпит — Анджела се усмихна и поклати съчувствено глава.

— Звучи зле.

— Мъчения, бой. Вероятно и болезнена екзекуция. Прекарвал ли си дни наред в непоносима агония?

— Не.

— Недостатъците на епохата — обясни тя. — Не могат просто да поровят в съзнанието на хората, затова се налага да прибягват към жестокости. Електроди, закачени към чувствителни части на тялото, неща от такова естество. Клещи. Нямаме много време, така че трябва да действаме. Използват машината ми, казваш. Не могат. Изтрих всичко.

— Спряхте тока в почти цяла Европа и убихте почти десет хиляди души.

— Така ли? Не съм искала. Бързах.

— Не звучите много разстроена.

— Какво мога да променя? Ще поправя нещата в движение.

— Можете ли?

— Така мисля. Не че в момента има значение. Не могат да използват машината. Както казах, изтрих информацията.

— Не.

— Да.

— Не. Открих две страници от работата ви в ЦЗОУ код. Човек от охраната беше изпратен да се опита да възстанови останалото.

— Това просто не е възможно.

Чън се усмихна.

— Разтревожихте се, а? Истина е. Беше скрит в статия, публикувана от този човек Литън миналата година. Също и препратката към вас, която открих в друга статия…

— Това е абсурдно.

— Ето че съм тук. Вие също.

— Казваш, че е възможно все още да съществува?

— Да. Ханслип предполага, че сте прибегнали до ужасна измама. Все още си мисли, че се криете сред ренегатите и сте скатали информацията някъде там. Бях изпратен за всеки случай, а човек от охраната на име Джак Мур беше изпратен да търси данните.

— Мур? Помня го. Висок, силен, далеч от стереотипа. Мрачен и опасен. При все че не съм напълно убедена.

— В статията се казва, че документът бил известен като „Почерка на Дявола“ и датира от осемнайсети век. Има вероятност да се намира сред книжата на Литън, които са изпратени в някаква библиотека след смъртта му.

— Кога умира той?

— През 1979 година.

— О, бедният Хенри! Поне ще пропусне госпожа Тачър. Никак не би я харесал — тя се замисли за миг над чутото до момента. — Използваха ли машината? Ако не броим твоето изпращане.

— Мисля, че не. Струва ми се, че не могат да го направят. Някой каза, че трябва да се калибрира наново, след като изпратят мен, а не са в състояние да го направят без данните.

— Чудя се — каза тя след минута, — дали това има някаква връзка с трудностите, които имам с вселената в мазето.

— С кое?

— Създадох вселена в мазето — каза тя и скромно се изчерви. — Прототип, малко повече от най-обща идея, но доста добра. Само че не мога да я изключа. Предположих, че е бъг, но може и да не е.

Тя подчертано се загледа в часовника си.

— О, миличък, времето почти изтече. Започват с ноктите на ръцете, разбираш ли — обясни любезно тя. — Затова са им клещите. Не е много приятно, но е по-добре от онова, което следва.

— Доктор Миърсън…

— Анджела — напомни му тя. — Или пък може да се скриеш в Антеруолд.

— Какво е това?

— Моята вселена. Наистина ми е нужно някой да открие какъв е проблемът. Вероятно да върне и момичето. Би могъл да стоиш настрана известно време; докато брегът е чист, както казват тук.

Устата на Чън се отпусна.

— Не мога отново да премина през това — каза той. — Не и толкова скоро. Просто не мога. Дори не ми предлагайте.

— Ръждиви са — добави Анджела. — Имам предвид клещите, които използват. Ще трае само няколко часа. Според времето тук. Там може и да е малко по-дълго. Освен това не забравяй: работиш за мен.

— Какво точно искате?

— Трябва да разбера каква е връзката между Антеруолд и тук. Какво стои между тях в исторически план. Е, какво решаваш? — тя отново погледна часовника си многозначително.

— А после какво?

— Просто искам да разбера дали защитата ще издържи. Създадох света така, че да бъде статичен. Нищо не би трябвало да се случва, тъй като събитията всъщност са причина и следствие. Ето защо поставих ограничения. Искам да знам дали все още функционират, или момичето ги е повредило.

— Какво момиче? За какво говорите?

— Роузи. Приятелка на Хенри. Влезе случайно и все още е там. Нещо такова. Ужасно интересно е. Точно тя е причината да съм сигурна, че ще си в пълна безопасност.

— Искате да я върна обратно?

— Съмнявам се, че ще имаш тази възможност. В момента машината е настроена за няколко години по-рано и нямам време да я променям. Не искаш да оставаш дълго, предполагам.

— Определено не.

— Тогава иди, огледай и се върни обратно. Не мога да я изключа, докато не върнем Роузи, но можем да се заемем с нея по-късно. Можеш да продължиш да работиш за мен. Стига да имаш желание. Ще ми е нужна помощ. Не можеш да си представиш колко забавно може да бъде тук, щом свикнеш с мястото. Какво ти става, за бога?

Чън изведнъж придоби болнав вид. Лицето му пребледня, след това се зачерви, избиха му петна и дишането му се затрудни.

— Аз… — заговори той със странен глас, приличаше на човек, който е глътнал нещо твърде голямо. След това гласът му напълно се промени. — Анджела — каза той. — Робърт Ханслип е. Наистина трябва да се върнеш тук. Боя се, че Олдмантър ще накара Емили да плати висока цена, ако откажеш. Убеден съм, че знаеш какво означава това.

След това млъкна и лицето му си върна нормалния цвят.

— Съжалявам — каза той. — Съзнанието ми се отнесе някъде.

— Какво каза току-що?

— Казах, че не искам да оставам дълго.

Анджела остана неподвижна за кратко.

— Говореше като Ханслип — каза тя.

Чън леко сбърчи нос.

— Така ли? Той каза, че ви изпраща съобщение. Трябваше да се появи, ако ви открия. Може да е било то. Беше ли полезно?

— Не.

Настъпи кратко мълчание, тъй като Анджела — за първи път толкова неспокойна — се затвори в себе си.

— Е, това не променя нищо — каза накрая тя. — При всички положения трябва да открия какво става, а на теб ти предстои да намериш къде да се скриеш. Много е просто, не като с другата машина. Да кажем, че ти трябва тоалетна и слезеш на долния етаж. Ще видиш желязна пергола при отсрещната стена. Просто мини през нея. Ще я отворя пак там след шест дни. Твое време, не според времето тук. Върни се на същото място, на което си пристигнал и не се проваляй. Ако нещо се обърка…

— Какво например?

— Не знам. Просто се застраховам. Не искам да изгубя още някого там. Ако го пропуснеш, иди до Олтара на Изгнаника в Уилдън. Това ще ми даде насока за мястото. Определянето на времето е по-трудно. Цели се към вечерта на петия ден от фестивала в Уилдън по случай петата годишнина. Вече съм направила нужните изчисления.

— Нямам представа какво означава това.

— Има празненства по случай годишнината от възкачването на тамошния владетел на власт. Доколкото ми е известно, това е най-добрият начин за пресмятане на датата. Те нямат рационална система за определяне на времето. Хенри така и не е измислил такава, а аз запазих липсата ѝ за по-сигурно. Едно от нещата, които искам да проучиш, е отношението им към времето.

Чън отвори уста, за да зададе още въпроси, но тя бе спасена от затруднението да отговаря заради повторното отваряне на вратата.

Уинд надникна към тях.

— Кой сте вие? — обърна се той към непознатия мъж. — О, няма значение. Просто исках да те уведомя, че ванът ще пристигне всеки момент. Аз също ще тръгвам.

Той хвърли бърз поглед към другия човек в помещението, който сега беше вдигнал ръка като непослушен ученик.

— Трябва да, ами…

— Ами какво?

— Да отида до тоалетната.

Уинд изръмжа пренебрежително.

— Браво — заяви той. — Мисля, че е на междинната площадка, ако това те интересува.

— Не трябва ли да идеш с него? — попита Анджела високо.

— Защо, за бога, бих поискал подобно нещо?

— Просто си помислих… о, няма причина — каза тя. — Ти решаваш, разбира се. Съжалявам.

Уинд се втренчи в нея. Странна жена, помисли си, докато слушаше стъпките, отиващи към мазето на Литън.