Аркадия

6.

Щом сложи последната точка за писането си същата вечер, Литън остави писалката и се облегна в стола. Правеше това твърде церемониално; набързо надрасканите бележки или употребата на химикалка, което категорично беше проява на лош вкус, не бяха в стила му. Той ползваше стар „Паркър“6 със златно перо, някога принадлежал на дядо му, с особено лилаво-кафяво мастило, което забъркваше сам. Почеркът му беше изящен, достоен за възхищение, извивките бяха широки, а буквите елегантни. Всеки лист старателно се попиваше, преди да бъде обърнат. На спретнати купчинки върху бюрото, облечено с кожа — беше го наследил от баща си, — беше подредил бележници, пълни със записки на мисли и спомени, даващи информация за събития чак до годините на неговата младост. В тях Антеруолд се беше оформил малко по малко и сега той го описваше като един друг свят. Беше изпратил Джей в Осенфуд и беше вкарал живота на селото, важността на Историята.

Докато обмисляше сцената на посещението, която беше написал няколко дни по-рано, той осъзна какво е направил. Беше откраднал сцена от Луис и я беше променил — представяше я от гледната точка на човека, който има видението, не от тази на човека, погрешно смятан за такъв. Освен това бързо се отърва от дразнещата склонност на Луис да представя всичко тъй ужасно провинциално.

Литън беше убеден, че подходът му определено е по-добър. Всеки, който се сблъсква със свръхестественото, би се ужасил, изненадал или ахнал от възхищение. Бернадет от Лурд7 беше реагирала така, както също и повечето хора, предразположени да вярват в неща, които в действителност никога не са виждали, били те богове или летящи чинии.

Бедата беше, разбира се, че Луис боравеше с простичък свят, където, колкото и да бе странно, свръхестественото нямаше място с изключение на онзи негов досадник лъва8, вероятно най-безинтересното създание в литературата. Това бе крайно неудовлетворително. Ако някой плъх заговореше (въпреки извънредно неадекватния му вокален механизъм и оскъдния мозък, непригоден за друго освен цвърчене), героите му не оставаха ни най-малко изненадани. Ако бобър предложи чай, единствената ви реакция би била да уточните с колко бучки захар да бъде. Луис се беше опитал да измисли цял свят, но бе създал само английско предградие за средната класа плюс няколко меча.

И все пак, след като Литън беше решил да пише за привидение, та да покаже как ще реагира човек при появата на някоя фея, трябваше да признае, че сам си е създал проблем. Как щеше да продължи сега? Една от възможностите беше да напише първото, което му хрумне, но той подозираше, че ще трябва да измине по-дълъг път. Освен ако не успееше да прокара религията в основната идея, както и мястото ѝ в различните общества. Можеше да изчака и да размисли, но беше сигурен в едно. В историята му нямаше да има феи. Поне не истински.

Настъпваше мракът на английската есен; лятото беше провело достойна битка тази година, но сега се предаваше пред неизбежното. Навън студената нощ вече щипеше с по-сериозен зимен студ; беше този момент от деня и годината, в който хората спускаха завесите и се изолираха от външния свят, докато отново настъпи утрото. Момент за комфорт и чай и малко от пандишпанените сладкиши, изкушението му в събота вечер, приготвено специално за него от госпожа Морис, която кой знае защо се беше нагърбила с тази задача преди няколко години.

В действителност не харесваше влажните пандишпанени ивички с тънък слой ягодово сладко. Но те носеха радост на госпожа Морис и тя щеше да се засегне, ако той не ги ядеше. Затова пиеше чая си в тапицираното кресло край камината и от време на време се поддаваше на изкушението да скрие сладкишите под канапето, докато тя си отиде, след което можеше спокойно да ги изхвърли.

Беше леко изненадан от написаното до този момент; определено не беше възнамерявал да се отклонява в дебрите на мистичното, поне не толкова скоро. Беше се впуснал в представи за нещо, което наподобяваше религия. Съзнаваше, че трябва да обрисува определени вярвания, но не искаше те да завладяват по-голямата част от разказа му.

Досещаше се откъде беше дошло всичко. Роузи беше попитала — със странна настойчивост, сякаш беше важно — за привиденията и въпросът на момичето го беше накарал да разсъждава по него, особено след като вече беше нахвърлил идеята си, в която представяше учените като авторитетните фигури. Всички общества пазеха вярвания за свръхестествени явления, но естеството на привидението говореше много за хората, които го бяха видели. Механизираните общества се плашеха от механични неща, духовните общества се плашеха от духовни неща. Системата на вярвания в Антеруолд трябваше да се изгради внимателно.

Роузи, господ да я поживи, беше все още — и то на границата — в онзи невинен етап, в който във въображението ѝ още имаше място за духове и феи. Това без съмнение нямаше да трае дълго. Скоро щеше да се тревожи за дрехи и ухажори. Всъщност вече се забелязваха тревожни признаци за това.

Той харесваше момичето, което притежаваше невероятен дух и невзрачни родители. Роузи ги беше запознала веднъж, когато се бяха срещнали на улицата. Майка ѝ беше глупава и дребнава жена; баща ѝ — скучен традиционалист. Как изобщо бяха създали момиче като нея, умът му не побираше. Можеше единствено да предполага, че е станало объркване в болницата и са си дошли у дома с чуждо бебе. Те всичките изглеждаха почти еднакви на тази възраст, затова никак не беше изключено. Лесно би могло да се допусне грешка.

Семейство Уилсън живееха на съседната улица, отвъд един от онези невидими, но с голяма власт вододели, които пресичат повечето английски градове. Литън притежаваше занемарена викторианска къща, с малък преден двор на улица с дървета покрай тротоара. Семейството на Роузи живееше в занемарена викторианска къща без останалото. Едната улица беше запазена за хора от академичните среди, адвокати и бизнесмени; другата беше населена със собственици на магазини и банкови чиновници. На никого от тях не би хрумнало да си позволи да живее в чуждата територия. Това не беше правено досега, а Англия беше място, където, щом нещо не е правено, то придобиваше много по-голяма сила от който и да е закон.

От време на време група момчета минаваше край къщата на Литън на път към парка, където щяха да играят футбол, а един път крайно безинтересният по-голям брат на Роузи беше ритнал топката в градината му. Беше твърде уплашен да дойде сам и Роузи беше изпратена да я прибере. Литън ѝ я подаде мрачно и поприказваха малко за времето само заради удоволствието да накарат момчетата да почакат.

Няколко дни по-късно се поздравиха на улицата и отново си поговориха; тя видя Професор Дженкинс изтегнат до един отворен прозорец — рядък случай, в който се беше изложил на свеж въздух — и го погали. Литън я предупреди, че котаракът може да бъде зъл, но Дженкинс се изправи и дори се показа игрив. Постепенно тя започна да се отбива и малко по малко станаха добри приятели дотолкова, доколкото можеха да бъдат петнайсетгодишно момиче и петдесетгодишен мъж с малко общо помежду си. Роузи започна да се грижи периодично за Дженкинс, а Литън ѝ даваше малко пари за благодарност.

Беше дарил своето привидение с нейното палто и лице. Тя беше хубаво момиче и лицето ѝ беше подходящо за такова на фея, стига да не беше нелепата ѝ подстрижка. Палтото, от друга страна, беше ужасно. Червено, найлоново и лъскаво. Модата на подрастващите.

Специалността на Литън беше сър Филип Сидни, фаворит на кралица Елизабет, придворен, учен, поет и човек на действието. Нищо чудно, че беше загинал в битка срещу испанците през 1586 година. Романтичен персонаж; елегантен, красив, от добро потекло, макар способностите му да не бяха толкова невероятни, колкото си беше въобразявал. Имал бе амбиции за ключова позиция в правителството, но Елизабет, с присъщата си мъдрост и далновидност, го беше държала на една ръка разстояние. Великата кралица бе приемала изключително подозрително всякакви прояви на екстравагантност и разточителство, освен когато не бе опирало до нея.

Той бе компенсирал това със сътворяването (или поне започването — така и не беше довършил нищо) на най-великата любовна история, писана на английски език. Почти никой не е чувал за нея сега, което е жалко, защото ако съвременните вкусове отстъпят на заден план — ако не държите на сюжет, действие, събития, етични норми, структура или ритъм, ако не ви безпокоят абсурдни съвпадения или нелогична мотивация, ако твърде протяжните маловажни отклонения не ви дотягат, — тогава неговата „Аркадия“ притежава много на брой прекрасни качества. Героите му не правят много, трябва да се признае; единственото наистина забележително събитие в цялата книга е съблазняване, но Сидни го е отрязал при пренаписването от страх да не го сметнат за вулгарен.

Останало е някакво зачатъчно повествование, пълно с толкова абсурди, че е най-добре да бъде игнорирано — аристократи, облечени като селяни (когато не се предрешават като жени), влюбени в други селяни (които също са аристократи) и дегизирани по не особено съществени причини. Много от сюжетите на Шекспир са в този дух, макар и по-кратки.

Освен това за Сидни сюжетът е само повод за приказване. Вместо да правят нещо, персонажите говорят такъв прекрасен език, че е трудно да му се устои. Думите създават въображаеми пейзажи на съвършенство, нежен блян за топли вечери с ромолящи поточета и пъстра слънчева светлина, която се прокрадва през листата в гората.

Смъртта и опасността имат своето място, но само за да подчертаят съвършенството на настоящето. И други са постигали подобен ефект — сцената от „Великият Молн“9, в която Молн отива на парти в стил Вато на изискано имение, пълно с елегантни жени в коприна и мъже в костюми на Пиеро. Карнавалът във Венеция, където реалността отстъпва място на фантазиите и те изпълват целия град. Всички тези образи и впечатления се бяха загнездили в съзнанието на Литън в младежките му години, тайно избавление от реалността в сивата индустриална страна, изпълнена с размирици и помрачена от облаците на поредна война.

Литън никога не позволи въображението му да превземе реалността. Сидни беше човек, когото той изучаваше; Молн — герой от книга; Венеция — град, който бе посетил. И все пак с годините неговите спомени и проучвания бавно се пренареждаха в съзнанието му до момента, в който Антеруолд започна да се оформя, особено териториите на Уилдън, централната точка, от която започна цялата история, също както светът на Сидни беше произлязъл от владенията на сестра му, графиня на Пембрук.