Аркадия

14.

Алекс Чън бродеше из улиците на Оксфорд потънал в унес от връхлетелите го усещания. Сега имаше само една мисъл в главата си. Имаше нужда и непреодолимо желание да спи. Беше по-уморен, отколкото му се вярваше. Каквото и да го бе сполетяло, беше изтощително. Или може би просто не беше спал от дълго време.

Къде можеше да го стори? Вече захладняваше, а небето помръкваше. Какво щеше да прави? Потърси насока в съзнанието си, но там нямаше нищо. Трябваше просто да легне, това беше всичко.

Препъва се още няколко часа в опит да стимулира някаква реакция, но без резултат. Накрая не издържаше повече. Щеше да падне, да се удари или да бъде убит от някое от преминаващите превозни средства, които се движеха и бълваха дим само на сантиметри от там, където ходеха незащитените хора. Изглежда бяха свикнали с това; просто пресичаха пътя на наближаващия трафик и се озоваваха от другата страна в пълна безопасност. Усещането им за време беше необичайно. Той стоя и дълго време наблюдава безразсъдното поведение на млади и стари, мъже и жени.

Настани се край един вход в края на малка алея. Беше спокойно; улиците бяха почти опустели и тази самота беше достатъчна да го уплаши сама по себе си. Беше разбрал достатъчно, за да съзнава, че спането на открито е необичайно и вероятно опасно. Нужно беше огромно доверие или пълно отчаяние. Скри се възможно най-навътре, където се надяваше да остане незабелязан и придърпа колене към гърдите си. Беше студено и неудобно. Никога нямаше да успее да се унесе в…

Спомените нахлуха в сънищата му в мига, в който заспа, а количеството информация, преминаващо през съзнанието му, беше поразително. Твърде много или твърде малко; това беше без значение. Защо все не успяват да направят правилните настройки? И кои изобщо са те? Знаеше достатъчно, за да разбере, че не е сглобил картината, но щом се събуди след няколко часа — скован, премръзнал и гладен, — почувства, че поне има някакъв напредък. Знаеше кой е; знаеше къде се намира. Сега трябваше да установи кога се случва.

Изправи се, протегна се и тръгна от скривалището си към улицата. По земята на това място бяха хвърлени какви ли не боклуци, в кофите също, без никаква мисъл за здравето. Хартията беше употребявана в огромни количества. Затътри се към една от кофите, без да обръща внимание на малкото минувачи, които го гледаха неодобрително. Откри нещо полезно. Голямо парче вестник с нещо, за което реши, че е мазен картоф, залепнал за хартията, с остра миризма, която определи като оцет. Отгоре имаше заглавие „Дейли Хералд“. Под него имаше дата. Осемнайсети октомври 1960 година.

Мигновено изникна друг спомен, беше нещо като награда. Очевидно паметта му работеше чрез асоциации. Щом нов стимул съвпаднеше с предопределен за това спусък, подходящата информация беше готова да запълни съответната празнина. „Ако всичко е преминало според плана — обади се глас в главата му, — ти се намираш в Оксфорд през 1960 година.“

Изглежда е така, помисли си той.

Тонът беше лековат и това му се стори притеснително. Щеше му се който и да е това, да се придържа към фактите и да му спестява коментари. Не беше в настроение за празни приказки.

„Освен параноята и силния страх, това е време, в което няма особено от какво да се оплакваш; дори и бедните получават грижа, повече или по-малко. Поне в тази част на света никой не е умрял от глад. Същото не може да се каже за други места по света, но местното население притежава забележителна липса на интерес към всеки освен към себе си. В крайна сметка си плащат, но може да съумееш да избегнеш най-лошото…“

Много интересно, помисли си той. Как ще ми помогне това да си намеря нещо за ядене? Умирам от глад.

„Добре че попита. Опитай в някое кафе. Но първо ти трябват пари.“