Аркадия

34.

Хенри го нямаше, когато стигнах до къщата, но разполагах с ключове и влязох сама. Сложих чайника на котлона и слязох в мазето да погледна машината. Беше успокоително тихо, а тя приличаше просто на ръждясала пергола, покрита тук-там с алуминиево фолио, и ме изпълни мигновен прилив на надежда, че внезапно и чудотворно малкият ми проблем сам се е разрешил. Внимателно изпълних рутинните операции, необходими за активиране на машината, гледах как електричеството започва да тече през нея и преминава през пръстите ми по доста ненаучен начин, докато чаках.

Нямах късмет. Картината бавно се разгърна пред мен; мрачната гледка към голата сива стена избледня и беше заменена от много по-прекрасен изглед от върха на хълм към брега на море. Летяха птици, а вълните се разбиваха в примамлив бял пясък.

Защо проклетото нещо просто не вземеше да изчезне? Беше ми хрумнала идея през нощта; препоръка, която се появи в съзнанието ми, когато изчисленията бяха почти завършени. Защо да не върна настройките до момента преди първото преминаване на момичето? Да върна нещата преди първата ѝ среща с момчето и може би щях да я разблокирам.

Струваше си да опитам. Затова я изключих, рекалибрирах за шест месеца преди момента, в който смятах, че Роузи е преминала първия път, и изпълних стартиращата процедура отново. Моля те, помислих си. Моля те, недей да работиш…

Оформи се друга гледка, а след това доби стабилност, този път речен пейзаж. С патици. По някаква причина патиците сериозно ме разстроиха. Но все пак не те бяха най-сериозният проблем.

В този момент телефонът иззвъня. Оставих машината включена в напразна надежда да се поправи сама и изтичах горе да отговоря. Сериозен глас с мидландски акцент попита за Хенри. Каза, че бил детектив сержант Малтби. Представих се за негова сътрудничка и го уверих, че може да говори спокойно.

— Имам пълни правомощия и съм наясно с всички въпроси — допълних претенциозно.

— Става въпрос за мъжа, който е наблюдавал къщата му — обясни Малтби. — Арестувахме го.

— Наистина ли? — отвърнах. — Добра работа. Какво ще кажете?

Няма нищо по-подходящо от неясни въпроси, за да разберете за какво ви говори някой.

— Несъмнено е ексцентричен. Един от най-лошите лъжци, които съм срещал някога. Очевидно е чужденец, освен това говори руски. Мисля, че може да е… сещате се.

— Опишете го.

— Изглежда на около трийсет. Кафяви очи. Здрав на вид, с бледа кожа. Малко прилича на китаец, но твърди, че не е. Казва, че се казва Александър Чън.

— Така ли? — отговорих, като се постарах да звуча дистанцирано и незаинтересовано.

— Работата е там, че открихме документи, които сочат, че иска нещо от професор Литън и се опитва да открие Анджела Миърсън. Възможно е да има и връзка с момиче, което наскоро изчезна. Нямаме представа какво означава всичко това, но не звучи добре. Името Анджела Миърсън говори ли ви нещо?

— Нищо — отвърнах аз.

— Какво да правя с него?

— На ваше място, просто бих го застреляла.

— А… не. Това не е работа за полицията.

— Ще ви кажа какво — казах аз. — Можете ли да го доведете тук, да кажем в единайсет часа? Ще го разпитаме и ще стигнем до дъното на тази история. Бива ни в тези неща.

Затворих телефона. Александър Чън? Човекът, който проследи чистача от моя експеримент? След толкова много време? Не ми се струваше убедително. Може да беше съвпадение. Направих си чаша чай и се върнах долу, докато Литън пристигна с такси в компанията на човек, за когото предположих, че е посетителят му. Скоро ги последва мъж, когото не бях виждала от близо петнайсет години.

— Сам Уинд! — възкликнах аз и го прегърнах сърдечно. — Колко приятно е да те видя отново!

Никога не го бях харесвала.

— Анджела, дълго време мина — отвърна Сам Уинд. — Много мило от твоя страна да помогнеш. Странна ситуация. Как е руският ти?

— Добър както винаги. А как е твоят руснак?

— Нямам представа. Още не съм се срещнал с него. Хенри го откри — отвърна Уинд. — Бях уведомен едва тази сутрин. Възнамерявах да се занимавам с градината. Ами да. Какви неща правим за тази страна само, нали? С твоя помощ можем да разберем какво е довлякъл Хенри.

— Не знаех, че продължава да се занимава с тези неща. Мислех, че се е отказал още преди години.

— Така е, но този не би се доверил на никой друг. Очевидно се познават от войната. И ето че старият боен кон се измъкна от пенсията, за да помогне. В доста неприятно настроение е заради това. Не е мъжът, когото познавах някога.

— Е, всичко се променя.

— Не и ти. Изглеждаш прекрасно и си невероятно запазена за жена на твоите години. Трябва да се засрамиш. Е, ще започваме ли? Със сигурност после ще можем да си побъбрим. Много вода изтече, както се казва.

Насядахме, за да може разпитът на Дмитрий Волков да започне.

Бях превеждала много пъти; това беше и причината да бъда въведена в света на Хенри и Уинд. Наистина бях много добра в това; дотолкова, че хората, за които работех, умишлено търсеха послания в рядко срещани езици, просто за да открият някой, който не знам. Внимателно експериментиране установи, че знам няколко от азиатските и африканските езици и имам известни пропуски в исландския, но иначе мога да се справя почти с всичко.

Портмур ме беше поканил да остана след войната, но аз отказах дори да обмисля идеята. Бях свършила своето, отбелязах, и отчаяно копнеех да се оттегля на тихо и спокойно местенце. Освен това исках да се върна към по-нормален климат, а подозирах, че малката ми градинка в Южна Франция е обрасла дотолкова, че ако не ѝ се обърне спешно внимание, къщата ми може да бъде завинаги погълната от гората.

Беше странно да видя как Хенри отново се въплъщава в старото си аз и вече не е облеченият в туид леко отнесен академик, а разпитва отсечено, задава внимателно подбраните си въпроси, подготвя капани за няколко хода напред, като мислено отбелязва всяка дума и жест, дава повече тежест на премълчаното, отколкото на изреченото. Беше роден талант. Студентите му вероятно се ужасяваха от него.

Много покорно Волков беше пристигнал на гарата в Оксфорд, придружен от домакина си, видимо доволен да му види гърба. Литън беше дошъл да го вземе; сериозно се беше постарал да не казва на никого кога пристига или къде.

Взе такси обратно до къщата си. Волков седеше тихо до него, таксито зави по Бомонт Стрийт, а след това се отправи на север.

— С кого ще се срещна?

— С мъж на име Сам Уинд. Готов ли си за това?

Не изглеждаше нервен от перспективата; в действителност беше напълно спокоен. Литън — не.

— Бъди в къщата ми в десет — беше поръчал на Уинд. — Имам нещо за теб.

— Сериозно? Какво?

— Може да ти се стори интересно.

Но не беше казал нищо повече. Само с Портмур беше напълно открит.

— Ще го заведа в къщата си за предварителен разпит, а след това ще ти го предам.

— Защо не го пратиш направо тук?

— Ще повикам Сам да дойде, за да видя как ще реагира. Ще гръмна с един куршум два заека, ако ме разбираш.

— Разбирам. В такъв случай внимавай как действаш.

Уинд беше доволен, щом пристигна и Литън му предаде всичко набързо в резюме.

— Колко прекрасно! Нямам търпение. Ако той е такъв, какъвто твърди, успехът ще бъде сериозен. Имаш ли представа — попита той, — откога не сме имали приличен предател? Напоследък прибираме само остатъците.

— Искаш ли да остана с вас, или предпочиташ да говорите насаме?

— Разбира се, че трябва да присъстваш. Все пак той е твой.

Литън кимна.

— Имай предвид проблема с разбирането. Ние говорим немски, но ти определено не го владееш, а честно казано той също. Помолих Анджела Миърсън да дойде и да помогне.

— О, мили боже! Тази лунатичка.

— Реших, че ще бъде полезна.

— Винаги ме е карала да се чувствам малко неудобно. С какво се занимава сега?

— С нищо. Живее обикновен живот. Забавлява се с разни артистични неща, с които жените убиват времето, струва ми се. Събира всякакви странни неща; част от тях като че ли си останаха за постоянно в мазето ми. През по-голямата част от времето живее във Франция. Истински късмет е, че успях да я ангажирам.

Уинд се озърна в мрачното антре.

— Не ти ли омръзва да живееш тук?

— О, не — отвърна с усмивка Литън. Леко тъжна усмивка. — И защо да ми омръзне? Тук са колегите ми, студентите, които ме развличат, а също и приятели, които ми дават сили да продължа. Знам точно какво ме очаква всеки ден, седмици напред. Всичко наоколо е спокойно и предвидимо, освен ако ти не се появиш. Какво повече може да иска човек? Ти се тревожиш дали ще настъпи Армагедон или революция. Аз ще си блъскам главата над някои интригуващи реплики в „Както ви харесва“. Твърдо вярвам, че моята работа е по-важна.

— Много си се променил, да знаеш.

— Не — отвърна Хенри. — Същият съм си. Всъщност светът се е променил. Мога да кажа същото и за теб. Знаеш, че всичко това е само глупава игра. Вчера ме посети полицай от Специалния отряд, всички са се захванали да търсят хора, които се занимават с подривна дейност във фабриката на Морис. Няма такива. Дори и да има, твърде некомпетентни са да направят нещо. За какво е всичко тогава?

— Бомбите са истински.

— Така е и ще бъдат използвани или не, без значение дали правя нещо, или седя и кротко си чета книгата. Е, ще започваме ли?

— Мисля, че за начало ще е добре да ни разкажете историята на живота си. Да пуснем топката в игра, така да се каже — каза Уинд.

Намираха се в кабинета на Литън, голямата стая в предната част на къщата, стаята, която щеше да бъде дневна, ако това беше семеен дом, с огромните си еркерни прозорци, висок таван и орнаментирана викторианска камина. Книгите покриваха почти всички стени, бяха натрупани по пода и мебелите и прикриваха факта, че стените не са боядисвани, нито е чистено както трябва поне от година.

Английският на Волков беше лош, немският — приемлив, но беше необходимо разговорът да се води прецизно. Точно обратното, обичайният принос на Анджела беше пунктуален, ефикасен и безгрешен; тя някак успя да предаде превода толкова добре и така бързо, че останалите забравиха, че всъщност е там.

— Роден съм на двайсет и трети април 1917 година в Северна Осетия и съм — или по-скоро бях — офицер на редовна длъжност в Главното разузнавателно управление. Бих искал да помоля за убежище, като ще платя за това с всичката информация, с която разполагам.

— Защо избрахте нас? Защо не американците?

— Опитах да се свържа с американците миналата година. Не получих никакъв отговор. Подозирам, че прямият ми подход ги е накарал да си помислят, че е заложен капан. Ето защо реших, че трябва да се свържа с някого, който ме познава.

— Ще разберете, сигурен съм, че и ние имаме същите предположения като американците.

— Без съмнение ме смятат за много по-хитър, отколкото всъщност съм.

— Разбирате, че в последствие ще стигнем до доста по-конкретни подробности. Засега не виждам причина да не третираме разговора ни като такъв между колеги.

— Както желаете. Знам много истории. Коя от тях искате?

— Истинската.

— Те всички са истински.

— Тогава споделете ги всичките.

— Много добре. Първата е, че кариерата ми се намира в застой. Затова бягам от огорчение и тревога. Много пъти заслужавах да получа повишение до много по-висок чин от полковник, но бях изместван от чиновници и политици, хора далеч по-малко способни от мен. В подходящия момент ще ви дам имената на тези, които познавам в Главното разузнавателно управление според йерархията, ще ви кажа какво правят и как го правят, за да си отмъстя.

— Това е добра причина.

— Не. Не е — отговори Волков. — Много хора са в същото положение, не е ли така? Предполагам, че дори в МИ6 има служители, които се оказват победители или победени. Тревожите ли се всеки път, когато някой бъде повишен, че изгубилите ще избягат в Съветския съюз? Разбира се, че не. Това не е причина. Всеки, който дойде при вас с подобна история, ще е или глупак, или лъжец.

— Предложете ни друга тогава.

— Любов. През трийсетте години се влюбих в прекрасна жена, забавна, интелигентна, приятна. Тя беше всичко за мен. Щяхме да се оженим. Само че един ден тя каза нещо погрешно на грешния човек. Изчезна. Наложи ми се да се преструвам, че не я познавам. Ожених се за друга, но никога не им простих.

— Разбирам.

— Не, не разбирате. Това се случи почти преди двайсет години. Кой би чакал толкова дълго? Тогава ще ви дам трета причина. Изгубих вяра. Не вярвам в предопределеността на историята. Не вярвам, че пролетариатът ще триумфира. Казано по друг начин, ако Съветският съюз е абсолютният израз на бъдещето на човечеството, аз не искам да бъда част от него.

Усмихна се леко.

— Добра причина, нали? Такава, която ще ви хареса, щом сте патриотични англичани? В такъв случай може да изберете нея. Все пак е истина. Ето: аз остарявам и искам да направя нещо значимо, за да може, ако светът ме запомни, да бъде с добро. Нямам Бог и нямам убеждения. Искам да дам подарък на бъдещето. Вие сте единствените, които ще имат полза от него.

Наведе се напред.

— Приближава опасност. Знам го. Няма много време.

— Продължавайте. Изненадайте ни.

Волков посочи към Анджела.

— Не и докато тя е в стаята. На теб, Хенри, ти вярвам, а на теб, Уинд, трябва да вярвам. Но не и на тази жена. Не я познавам.

— Анджела? — обади се Уинд. — Имаш ли нещо против да се оттеглиш? Ще може ли да останеш в къщата все пак, в случай че се оплетем?

— Разбира се — каза тя и се изправи. — Господин Волков. За мен беше истинско удоволствие. Радвам се, че се запознахме. Надявам се да се установите добре тук — тя се обърна към двамата англичани. — Ще ида в кухнята да направя сандвичи, в случай че имате нужда от мен. И — тя вирна глава, щом чу позвъняване на входната врата — ще отворя вратата вместо теб. Какъв ангажиран живот имаш, Хенри.

Щом тя напусна стаята, Волков се усмихна и потупа слепоочието си с пресилен жест.

— Тук, приятели, точно тук имам такива тайни.

— Чувствайте се спокоен да споделите някои от тях — отговори Уинд.

Поговориха около час на смесица от лош немски и накъсан английски, а после спряха да си починат. Уинд и Литън оставиха Волков и се оттеглиха в неприветливото антре на Литън.

— Е? — попита Литън, след като Уинд набързо надникна в кухнята, за да провери дали ще може да уговори Анджела да направи чай. — Какво мислиш?

— Ако казва истината, имаме огромен обрат, а всички останали са в огромна криза. Истина или не, най-добре ще е да прехвърлим всичко на американците и да ги оставим те да се занимават. И без друго те командват — допълни мрачно той.

В продължение на час Уинд беше седял отпуснат в креслото, гледаше леко отегчено и от време на време прекъсваше с някой саркастичен въпрос. През по-голямата част от времето беше оставил разпита на Литън. Но в мига, в който вратата на дневната се затвори, липсата на интерес се изпари и беше заменена от съсредоточен и напрегнат поглед.

Със спокойното съобщаване на подробности, дати, имена и места, Волков беше взривил западната им стратегическа логика. Всичко, което каза, не съвпадаше. Съветският съюз не беше силно изостанал в развитието на балистични ракети, каквото беше широкото схващане. Съветското висше командване не вярваше, че Западът се стреми към невраждебен прогрес. Бяха уплашени и бяха решили първи да нанесат удар. Трябваше само да приключат подготовката си — Волков каза „да я довършат“; сериозно наблегна на този момент. Няколко седмици, каза той. След няколко седмици щели да бъдат готови.

— Възможно ли е американците така да са се объркали? — попита Литън.

— Няма да им е за първи път — отговори Уинд. — Лесно може да се провери. Другото ме тревожи.

Литън разбираше какво има предвид. Щом Анджела излезе от стаята, Волков се беше навел напред на стола си.

— Между вас има предател — каза той с лукава усмивка. — Искате ли да знаете кой е? Мога да ви съобщя.

После беше отказал да каже повече. Знанието си има цена, беше ги уверил. Колко биха искали да разберат? Да му направят предложение и той щял да ги осведоми за каквото искат. Всичко с времето си.

— Мислиш ли, че си измисля?

— Разбира се, че си измисля — отвърна Уинд, макар Литън да усещаше колебание в гласа му. — Опитва се да ни направи смешни пред американците. Или е зеленчук, страда от пълна липса на информация.

Уинд изведнъж придоби измъчено изражение.

— Все пак мисля, че е по-добре да го приемем. Отхвърлим ли го, мигом ще иде при американците и ще им подшушне, че сме изправени пред проблем от едно или друго естество. Или Волков казва истината, което ще е катастрофално, или руснаците играят толкова хитра игра, че не мога да разбера правилата — той въздъхна. — Кой звъня на вратата?

— Нямам представа.

— Все пак ще подготвя своите хора за Волков. Ще се обадя на вана. Ще кажа на Анджела, че всъщност не искаме чай.