Аркадия

51.

За пръв път книгите не успяваха да го разсеят. Всеки път Литън губеше концентрация и мислите му се отнасяха към съмнението, посято от Сам Уинд. Възможно ли беше да пропуска нещо? Възможно ли беше Анджела да го е заблуждавала толкова време и така добре? Дали внезапните подозрения на Уинд биха могли да им се отразят?

Разбира се, че биха могли. Ето например стария Сауърби, класически случай. Женен от четиридесет години, а открива, че съпругата му е имала не един, а трима любовници едновременно и е спала с почти целия Оксфорд през десетилетията. Дали бедният човечец е имал някакви подозрения? Ни най-малко. А Сауърби е прекарвал повече време с жена си, отколкото Литън е прекарвал с Анджела. Откъде би събрала сили, представи си… Толкова кротка жена.

Лесно е да заблудиш останалите. По-трудно е да им казваш истината. Съзнанието му бе изпълнено от Анджела с всичките ѝ ексцентрични черти, за които никога не се беше замислял. Странните обстоятелства, при които се беше запознал с нея. Как непрестанно го беше разпитвала за Англия, за живота изобщо, сякаш не знаеше нищичко за него. Честите недоразумения като факта, че не разпознаваше елементарни сигнали — умението просто да поздравиш някого или да не забележиш, че някой се държи мило или пренебрежително. Постоянно се объркваше. Странните мнения, които изказваше. Необичайното ѝ невежество — като онзи момент, в който стана ясно, че наистина не си е давала сметка как повечето хора остават женени до края на живота си или че оставят притежанията си на своите деца.

Винаги изглеждаше не на място, където и да отидеше. Никога я нямаше у дома, все изчезваше за дълги периоди от време. Той не беше обръщал внимание и мислеше просто, че е прелестно странна. Беше очарован от нея. Беше безгрижен, без никакви отговорности. Дори да беше признала, че е комунистически шпионин, той нямаше да има нищо против. Щеше да е допълнение към привлекателността ѝ. Симпатизираше на всеки с някакво чувство или човечност. Имаше избор. Русия или Германия. Но възможно ли беше все пак да е такава? Подготвена да застреля човек, за да запази тайната си? Може ли наистина да се е преструвала почти трийсет години и тихо, непрестанно и анонимно да е служила на страната си, като е предавала всички около себе си?

Глупости, повтори той. Анджела беше може би най-недисциплинираният и зле организиран човек, когото някога беше срещал. Беше почти напълно неспособна да контролира емоциите си. Нямаше никакви познания, нито интерес към технологиите. Не разбираше дори как да използва телефона, а се предполагаше, че е организирала мащабна кражба на най-сериозните ни тайни? Освен това беше сигурен в едно: Анджела не можеше да пази тайна, дори за да спаси живота си.

Трябваше да изкаже тази мисъл единствено наум, за да е сигурен, че е пълна безсмислица. Беше се заел със задачата да открие шпионина сред тях, а ето че Сам Уинд сочеше с пръст Анджела, насаждаше объркване, като градеше невъзможни мистериозни теории.

Сам Уинд беше последен в списъка на Портмур. Някой беше узнал за Волков; някой беше организирал следенето му в Париж. Някой беше наблюдавал къщата му. Някой беше стрелял по бедния човек.

Всичко се наслагваше. Заключението, каквото и да беше то, приближаваше все повече.

За да прогони мислите от съзнанието си, Литън се скри в Антеруолд или по-скоро в книгата си, загрижен за несъвършенствата. Както беше казал на Пърсимън, човешката природа е неизменна. Щеше ли Антеруолд да е достатъчно силен, за да се справи с мързела, измамите, насилието, егоизма и всички други малки недостатъци на човешкия вид? Доколкото виждаше, Пърсимън се справяше с проблема, като просто убиваше всеки, създал известно неудобство. Онези, които поставяше начело на своя идеален свят, можеха просто да кажат, че действат в интерес на човечеството и да елиминират всеки, изразил несъгласие. Литън искаше нещо малко по-добро.

Преди години той беше нахвърлил правен кодекс на криминалното правосъдие, който би работил също толкова добре, както през осемнайсети век в Англия, преди анонимността на големия град да беше наложила използването на полицейски сили. При него нямаше такива като Малтби. Говорители щяха да специализират като адвокати, а законите щяха да са заложени в развитието на историята, така както прецедентите се криеха в основата на старите английски съдебни дела.

Дали бедните щяха винаги да бъдат сред тях? Вероятно, но тъй като богатите нямаше да бъдат толкова богати, щяха да бъдат по-незабележими. И все пак винаги щяха да съществуват криминално настроени, побъркани и мързеливи; затова щеше да има лъжци и измамници. Нужно ли беше да се справи с тях с грубост или пък с великодушие? Можеше ли Антеруолд да си позволи второто? Все пак повечето общества екзекутират престъпниците, защото поддръжката на затворите е скъпа. При всички положения предполагаше, че собствените им земи са подходящо място за лишаване от свобода.

Но какво отношение трябва да получи един предател? Трябва ли да бъде разбран и да му се прости, или да бъде жестоко наказан? Каква беше цената на предателството в този свят или в Антеруолд? Разбира се, че Сам беше най-вероятният кандидат. Точно затова Литън го беше оставил за последен, не искаше да открие отговора. Щеше ли един предател така публично да обявява какво не харесва в страната си, работата или колегите си? Или пък щеше да заяви колко много се възхищава на враговете и мрази и презира приятелите? В същото време кой предател би работил толкова безкористно за страната си, би подлагал толкова често живота си на риск? Вероятно много добрият.

Все пак Литън седеше на бюрото си и работеше по социалната подредба на нещо, което не съществуваше и никога нямаше да съществува. Запълваше времето си, признание за неговата неадекватност и безпомощност. Трябваше да изчака и да види как ще се развият събитията. Рано или късно Сам щеше да предприеме ход, който да доведе позорната му дейност до естествения ѝ край.

Той чете до зазоряване и се унесе само за няколко часа преди непрестанните и объркани мисли да го разбудят отново.

Стана, облече халата си — дълга червена фланела, която Анджела по причини, известни само на нея, му беше подарила за Коледа — и пусна водата да напълни ваната. След това, тъй като водата никога не беше достатъчно гореща, отиде да включи чайника, за да може да се избръсне както трябва.

Направи си кафе и го отнесе в банята, след което си позволи лукса да се потопи във водата. Лежеше си спокойно, докато не чу шум от долния етаж. Имаше някой в къщата. Трябва Сам да се е върнал, помисли си мрачно той. Ах, добре. Може да почака, докато съм готов.

Остана още петнайсетина минути, не му се искаше да се откаже от топлината и успокоението заради нещо, вероятно далеч по-малко приятно, докато звънецът на входната врата не иззвъня. Той не му обърна внимание, но се позвъни отново и отново. Затова се надигна, подсуши се, облече си халата и слезе да провери кой е. Отново.

Улицата изглеждаше по различен начин от последния път, когато я беше зърнал. Шест полицейски коли бяха паркирани една зад друга най-отпред. Дванайсетина униформени полицаи стояха на позиция, така че беше невъзможно който и да е да побегне и да им се измъкне. Два големи вана, като тези, които Сам Уинд използваше за транспортиране на своите чудовища, човекоподобните маймуни, на които по неизвестна причина позволяваше да носят оръжия, бяха спрели от другата страна на улицата и пречеха на коли, велосипеди и дори на пешеходци да преминават оттам.

На входната врата стояха Сам Уинд, сержант Малтби и младежът от контраразузнаването. Хенри се огледа, а после се наведе и вдигна бутилката мляко, оставена на стъпалото.

— Добро утро, Сам. Какво мога да направя за теб?

— Дошли сме за Анджела Миърсън.

— Тя не е тук.

— Напротив. Дойде преди двайсетина минути. С едно момиче.

— Наистина ли? Бях в банята. Малко грубо от тяхна страна да не почукат.

— Хенри, ще трябва да стоиш настрана и да ни оставиш да свършим с това, знаеш. Трябва да поговорим с нея.

Хенри почеса влажната си глава.

— О, много добре, Сам. Извърши злодеянието си.

Той отвори вратата широко и гледаше как тримата влетяха през нея.

— Това ли е всичко? Сигурен ли си, че не ти е нужна и парашутна дивизия за всеки случай? Избършете си обувките. Кални са, а чистачката ще дойде чак утре.

— Къде е тя?

— Анджела? Нямам представа.

Той приближи основата на стълбището и се провикна:

— Анджела? Долу ли си? Би ли се качила за момент, моля те?

Долу се чу някакво тупване, а после и глас от мазето.

— Само секунда? Веднага идвам.

Хенри се усмихна мрачно.

— Виждате ли? Само трябва да се помоли.