Аркадия

27.

Докато крачеше бързо по Уолтън Стрийт на връщане от гарата, Хенри Литън не искаше нищо друго, освен да се прибере у дома, да спусне завесите и да се изолира от целия свят. Подпря стария си велосипед на стената около къщата, взе чантичката си от кошницата отпред и благодарно и блажено отвори входната врата. След това пусна всичко направо на пода в мрачното антре и отиде в кабинета си. Там откри Роузи, която седеше в креслото и се взираше в него.

— Небеса! Сърцето ми подскочи — ахна той. — Какво, за бога, правиш тук?

— Открих Дженкинс — отвърна тя. — Реших, че ще искате да го знаете.

Той се замисли, после отиде до кухнята, за да сложи чайника на печката и се върна отново.

— В моята кухня ли си яла?

— Бях гладна — каза тя, — а не ми се прибираше у дома.

— Защо не?

— Погледнете ме.

Литън я послуша; той рядко се заглеждаше в жените и точно в този момент изпита истински шок, осъзнавайки какво стои пред него. Когато замина, а то бе само преди четири дни, Роузи беше странно и непохватно момиче. Какво за бога се беше случило с нея? Косата ѝ беше по-къса и по-тъмна, веждите ѝ… оскубани ли бяха? Ноктите ѝ бяха лакирани, кожата ѝ изглеждаше като полирана. Дори стойката и движенията ѝ се бяха променили.

— Разбирам какво имаш предвид — промълви.

— Очаквам родителите ми да ме направят на нищо, така че си позволих нещо като бягство. Това беше единственото място, за което се сетих. А трябва да видите Дженкинс — добави тя. — Изглежда сякаш е прекарал дълга ваканция с преходи в гората. Едва го познах.

Литън каза мрачно.

— Трябва да ми го покажеш.

Роузи го поведе към допълнителната спалня, тя се използваше съвсем рядко, ако не се броеше сутрешната дрямка на Дженкинс. Очевидно и тя я беше използвала предишната нощ.

На леглото в цялото си великолепие се беше изтегнал котаракът и доволно хъркаше.

— Господи! — възкликна Литън щом го видя. Дженкинс наистина беше съвсем променен, никога не беше изглеждал толкова слаб и стегнат, както е редно за всяка нормална котка. Той си мислеше, че котаракът си е затлъстял по рождение. — Как изобщо се случи това? Сигурна ли си, че е той? — приближи се да огледа зверчето, което се претърколи в съня си и неприятно изсъска. — Да, той е. Странно. Какво мислиш, че се е случило? По-важното е, какво се е случило с теб?

В този момент на входната врата се звънна. Наистина, обикновеният живот понякога му идваше в повече.

Той отвори вратата, разсеян от мислите си и леко подразнен, че е обезпокоен от облечена в туид, но все така прекрасна дама с пазарска чанта в краката.

— Колко се радвам да те видя! Минавах оттук — каза тя — и реших да се отбия.

— Анджела. Колко приятно.

— Като че ли не си особено радостен, че съм тук.

— Напротив, разбира се, че съм.

Той се опита да подскаже, че моментът не е особено подходящ, но тя не му обърна внимание, вдигна чантата и влезе.

— Дали не носиш мляко случайно? — попита Хенри. — Не бях тук няколко дни.

— Ще ми се да се беше научил да се грижиш за себе си по-добре, Хенри. Ще умреш от глад, ако няма кой да ти се притече на помощ. Имам мляко тук някъде. Ще го получиш, ако аз получа чаша чай в замяна. Нося и хлебчета.

Тя мина край него и се отправи към мрачната тясна кухня.

— Трябват ми някои неща от мазето, ако нямаш нищо против — провикна се тя през рамо. — Ти как я караш, скъпи?

— Добре. Наложи ми се да пътувам до Париж.

— Чудесно.

— Не съвсем.

Хенри Литън се обърна, тъй като чу движение зад гърба си.

— О! — промърмори. — Двете познавате ли се? Не, разбира се, че не.

Момичето и жената се запознаха и Литън си помисли, че се гледат особено. Някак егоистично, с известно чувство на притежание. И двете искаха да разговарят с него и нито една от тях не искаше другата да е там. Почувства се леко поласкан от магнетичния си ефект.

— Роузи, това е госпожица Миърсън.

— Анджела, мила. Наричай ме Анджела.

— Госпожица Розалинд Уилсън, която тъкмо ми върна котарака в необяснимо добро здраве.

— Котките обичат да скитат — каза мъдро Анджела.

— Не и тази — отвърна Роузи. — Доколкото разбирам, останала е през цялото време заключена в мазето. Странното е, че има вид на създание, което е бродило с месеци в дивата природа, не мислите ли?

— Да, какво държиш там, Анджела? Да не е велоергометър за отслабване? — попита сърдечно Литън.

— Просто джунджурии.

Поприказваха си неангажиращо през следващия половин час, като и двете посетителки игнорираха очевидния копнеж на Литън да си отидат възможно най-бързо. Накрая той се предаде и се качи на горния етаж с чантата си, за да се измие и преоблече. Когато се върна, двете седяха все така една срещу друга и излъчваха явно неудобство.

— Хенри — каза му Анджела, която го последва в кухнята. — Имаме малък проблем. Всъщност Роузи не е тук.

Литън почеса прясно избръснатата си брадичка.

— Защо?

— Има неща — отвърна загадъчно тя, — които няма нужда да знаеш. Неща, които засягат само жените. Сигурна съм, че разбираш.

Литън се усмихна нервно.

— Надявам се да не влизаш в подробности.

— Добри ми човече! — въздъхна тя. — Не си виждал Роузи. Нямаш представа къде е и с кого може да е. Има някои неща, които трябва да се направят, преди да бъде върната на родителите си.

Литън се впусна в мисли за Студената война.

— Много е важно — продължи тя. — Аз ще се справя с положението, но ми е нужно малко време. В противен случай Роузи ще си има сериозни неприятности. Родителите ѝ, репутацията ѝ… — заключи деликатно тя.

— Нищо не знам и не искам да знам. Вие двете правете каквото е нужно.

— Благодаря ти. Значи ми даваш дума? Дори ако дойдат родителите ѝ, приятели или полицията? Който и да е. Не си я виждал. Разбрано?

— Ами…

— Хенри!

— Много добре, щом настояваш. Но и ти трябва да направиш нещо в отплата. Нещо като приятел ще идва тези дни. Вероятно утре. Руснак. Чудех се дали ще можеш да ми превеждаш.

— „Нещо като приятел“ — повтори тя. — Пак ли старият бизнес, скъпи?

Литън кимна.

— Тогава с радост ще помогна. Само ми кажи кога и къде.

Анджела изтърси трохите от роклята си, слезе долу да вземе каквото ѝ трябваше, а след това си тръгна и поведе Роузи със себе си.

Ако Литън си мислеше, че изчезването на двете му посетителки означава, че може да си почине, тогава грешеше. Само след половин час звънецът на входната врата звънна и той отново се потътри да отвори.

— Какво? — попита ядосано той. — Не искам нищо.

Ужасна е тази страна, помисли си раздразнен. Ясен му беше човекът, който стоеше на верандата му. Не го познаваше, разбира се, но му бяха познати костюмът не по мярка, лошата кожа, зле подстриганата коса, стойката.

Животът е пълен с изненади. Мъжът извади малък бадж и му го показа. Детектив сержант Алан Малтби.

— Имате ли нещо против да вляза, сър?

Литън изруга. Не че приемаше полицията особено сериозно, но беше известно усложнение.

— Разбира се — отвърна той, отвори вратата малко по-широко и си придаде вид, за който се надяваше да вдъхва усещане за загадъчност.

— Докладвано е за изчезнало момиче, сър — продължи сержант Малтби. — Казва се Роузи Уилсън. До този момент няма причини да се смята, че става въпрос за друго, освен за младежка безотговорност.

— Бихте ли ми обяснили какво се е случило?

— Е, откровено казано, нищо особено, сър. Изглежда се е държала неприлично, скарала се е с родителите си и е излязла ядосана. Не са я виждали от вчера и родителите ѝ ни се обадиха. Подозирам, че по-скоро горят от нетърпение да я накажат, отколкото да са наистина разтревожени. Вярвам, че я познавате?

— Понякога се грижи за котката ми. В понеделник заминах за Франция и се върнах едва преди час.

— Значи не сте я виждали?

— Не — отвърна рязко той. Помисли дали да не добави известни подробности, които да попречат истината да излезе наяве, но реши да не го прави. Благодарение на опита си умееше да лъже безочливо. — Все пак съм сигурен, че е добре. Тя е добро и разумно момиче. Вероятно просто е излязла с приятели. Предполагам, че е нормално за днешните петнайсетгодишни.

— Всъщност е точно така, сър. Може ли да ви помоля за съдействие?

— Разбира се. Ако позвъни на вратата ми, ще ви се обадя или веднага ще я изпратя у дома.

— Много мило от ваша страна, сър. Разбирам, между другото…

Тук полицаят — Литън го беше допуснал само в тясното антре не от липса на любезност, а защото Роузи беше оставила училищната си чанта в кабинета му — се поколеба, сякаш знаеше нещо.

— Да?

— Разбрах, че сте сътрудник на правителството, сър — каза той.

— Такъв ли съм?

— Прикрепен съм временно към Специалния отдел, разбирате ли. Един ден в седмицата. Това е невероятна възможност за мен. Много е вълнуващо.

— Разбира се. Вие сте от онези, които тормозят синдикалистите. Подривна дейност и шпионаж. Предполагам, че не се среща често наоколо.

— Не, всъщност не — отвърна със съжаление той. — Вие сте в нашия списък, нали разбирате.

— Колко притеснително. Какъв списък?

— Не като човек, който се занимава с подривна дейност, сър, разбира се, че не. Нямаше да го споменавам, ако беше така. Ако някога се свържете с нас, ще имаме грижа за вас и ще бъдем наясно, че е добре да ви изслушаме.

— Изобщо не е редно да има такъв списък — посочи Литън. — Понякога се чудя кой термин е по-неподходящ „Тайни служби“ или „Разузнавателни служби“. Понякога и двете са неподходящи.

— Точно така, сър. Но ако някога имате нужда, разбирате какво имам предвид.

— Ще потърся точно вас, сержант Малтби. Ако това ще помогне, ще добавя също, че сте прекрасен човек.

— О, това би било много мило, сър.

— Всъщност — каза той, тъй като внезапно нещо му хрумна, — може да имам нещо за вас. Надявам се, че мога да разчитам на вашата дискретност. Малко преди да напусна Англия, забелязах, че един мъж наблюдава къщата ми. Видях го отново, когато ви отворих вратата. Стига да имате желание да погледнете през този прозорец…

Литън дръпна леко завесата и надникна.

— Аха! — възкликна Малтби и се наведе да погледне през тесния отвор. — Около метър и осемдесет и два, тъмна коса, без очила, преметнал палто през ръката си. Прилича малко на чужденец. За него ли става въпрос?

— Точно за него. Може и да е нищо, но ме притеснява. Бихте ли се заели да откриете кой е той, моля?