Аркадия

56.

— Е? Какво мислите? — попита ентусиазирано Розалинд, докато изучаваше изненаданото му изражение.

Дълго време Литън не знаеше какво да каже. Ароматите бяха истински, топлината беше истинска. Светлината, преминаваща през високите дървета, беше истинска.

— Това е… много странно — отговори неуверено той.

— Може да се каже, че след известно време се свиква. Професоре, може ли да ми направите услуга? За мен е нормално да се запитам дали не сънувам при изживяването на нещо такова. Така и стана. Но за вас не е. Затова ви моля да се концентрирате върху важното. Може да останете тук известно време, тъй като светлината изчезна, така че не е зле да се заемете с нещо полезно.

Литън се огледа. Наистина, светлината, през която беше преминал, вече я нямаше.

— Анджела спомена нещо за отваряне по здрач. Къде се намирам?

— В Антеруолд сте. По-точно в Уилдън, в каменния кръг на Изгнаника. Спомняте ли си го?

— Разбира се. Замислих го като свещено място. При все че никога не съм му придавал чак толкова важност. Не съм се съсредоточавал особено в този момент.

— Играе ролята на светилище. Тук хората са освободени от закона. Оставят се на преценката на Изгнаника, самата мъдрост. Това сте вие.

— Аз?

— Кой друг може да се появи просто така по средата на собствения си олтар? Очевидно появата ви е предсказана още преди поколения.

— Но аз не съм той.

— Сигурен ли сте? След като сте тук, може да изиграете ролята. Имаме двама души, обвинени в убийство, и се провежда изслушване, за да се определи кой е виновен. Естествено, те ще очакват вие да поемете нещата в свои ръце. Затова ми кажете. Кой е убил Теналд?

— Как бих могъл да знам? — попита Литън и продължи да оглежда сцената, в която току-що се беше намесил.

— Трябва да знаете. Вие сте го написали.

— Е, съжалявам, че ще те разочаровам, но никога не съм писал точно тази част. Нахвърлих идеята още преди години и бегло си я спомням.

— Трябва да си спомните, професоре — каза му отчаяно Розалинд. — Налага се. Ако нещата се объркат, ще последват цял куп ужасни събития. Може да започне война. Заобиколени сме от войници и хора, живеещи извън закона. Всичко е по ваша вина.

— Защо вината да е моя?

— Ваша е, защото така и не сте довършили историята. Пишете тази ваша книга от години, а сега ѝ е писнало да чака и се опитва да се допише сама. Казахте, че трябва да овладеете разпилените сюжетни линии. Агата Кристи го прави.

— Но аз не съм Агата… Чуй. До гуша ми дойде от тази история. Просто е абсурдно. Не вярвам на нищо от това.

— Няма значение в какво вярвате. В момента е важно в какво вярват те. Появихте се от нищото. Можете да се досетите как им изглежда. Думата ви е закон. Стига да не объркате всичко. И кой е Изгнаника всъщност?

— Нямам представа. Просто основна фигура. Нещо като законодателя Солон39 за Атина. Мистичен герой, който дава мотивация на действието.

— Според Хенари в Историята се казва, че той се явява и тогава започват да се случват най-различни неща. Като края на света. Съдите творенията си и ако ги сметнете за недостойни, ги унищожавате. Сега разбирате защо толкова се уплашиха при вида ви.

Литън изсумтя.

— Просто защото хората вярват в разни неща, не означава, че те се случват. А и не е нужно Изгнаника да е добър. Опитвам се да избягвам боговете. Проблемни персонажи са.

— По-добре им го кажете. Моля ви, ще помогнете ли, след като вече сте тук? Чуйте какво имат да кажат. Може спомените ви да се събудят. Сам можете да видите, че са истински хора. Ако ги убодете, ще им потече кръв.

За пръв път Литън се усмихна.

— Имам ли друг избор?

— Да, може да избирате между това да приличате на бог или на пълен кретен.

С изражение, наподобяващо непроницаема маска, Литън се разходи в каменния кръг, около чийто ръб се събираха все повече хора. Приближаваха, сковани от страх. Бяха видели появата му със собствените си очи. Бяха ужасени от мисълта, че ако кажат или направят нещо погрешно, той ще вдигне ръце и ще стовари проклятието на небесата върху тях. Това беше денят на Съда. Всички знаеха, че е така.

Той внимателно огледа лицата им. Хубави, солидни лица, помисли си; добре хранени и здрави. Дрехите им бяха прости, но удобни и практични. Тези хора не бяха толкова бедни. Антеруолд се справяше добре; беше свършил добра работа. Прокашля се. Дори започваше да вярва в това безумие.

— Изправи се, човече — каза той на един коленичил мъж. — Не се страхувай.

Мъжът бавно се надигна, все още вперил поглед в земята.

— Погледни ме — настоя Литън. — Как се казваш?

— Белтан, ваша милост — изрече той, задавен от страх.

— Боиш ли се от мен?

— Разбира се.

— Тогава престани, моля те. Ако си спомням правилно, направих те шивач. Прав ли съм?

— Да, ваша милост. При това добър, надявам се.

— Имаш и прекрасна съпруга. Весела и мила. Рената, нали? Надявам се да си подхождате добре.

— Много сме щастливи и винаги сме били, ваша милост.

— Отлично. Поздрави я от мен. Добре ли живеете, без да мамите никого?

— Да.

— Откъде си набавяш платове?

— Основно от околните градове и села. Понякога идват и търговци с чуждоземна стока.

— Разбирам. Откъде идват тези чужди търговци?

Върху червендалестото лице се изписа недоумение.

— Нямам представа.

— Тогава ти заповядвам да разбереш.

Литън отмина замислен, спираше и разпитваше случайни хора, чиито лица му се струваха интересни.

— Коя си ти?

— Казвам се Алиена, Ваше Светейшество.

— Не ме наричай Светейшество. Ти си певица, нали?

— Да.

— Струва ми се, че те дарих с най-красивия глас от поколения насам. Добре ли го използваш?

— Аз… опитвам се да следвам правилата.

— Силно се надявам да не го правиш. Би било много жалко. Пей от сърце, а не според някакви правила.

Мина доста време преди да се върне при Розалинд, която стоеше наблизо, в случай че той изпадне в паника и има нужда от окуражаване.

— Много странно — каза Литън. — Някои от хората присъстват в бележките ми, а други сякаш са се появили сами. И всички изглеждат съвсем истински.

— Казах ви.

— Как ти се струва това място?

— Мисля, че има нужда от леко разтърсване. Малко са статични в някои отношения. Можем да го обсъдим по-късно. Сега убеден ли сте?

— След като няма по-добро обяснение. Като да съм паднал по стълбите и да съм получил сътресение.

— Ще помогнете ли да оправим бъркотията, която сте причинили?

— Не разбирам защо да е моята бъркотия, да знаеш. Очевидно Анджела е отговорна, не аз.

— Анджела? Онази ваша приятелка?

Литън я погледна.

— Ти не се познаваш с нея, нали? Съвсем бях забравил. Да. Изглежда всичко е нейно дело. Не питай как или защо, тъй като нямам представа. Предстои ни сериозен разговор, щом я видя отново. Но все още не знам отговора на твоя въпрос. Никога не ми се е струвало важно кой е убил Теналд.

— Но сега е. Ако изслушате аргументите, може би нещо ще ви хрумне…?

— Предполагам, че е възможно. Кои са заподозрените? — попита той иронично.

— Катрин и Памархон. Той е моят годеник.

— О, мили боже! Определено не съм писал нещо подобно. Не си ли твърде млада?

— Тук не.

Той изръмжа.

— Да. Така е. Бях забравил. Тази моя памет. Е, поздравления в такъв случай. Не съм много сигурен, че майка ти… Какъв е той?

— О, прекрасен е, точно какъвто трябва да бъде. Освен ако няма някоя уловка, ако не сте го направили такъв, за да е последният, когото бих заподозряла.

— Не и съзнателно. Е, значи е Катрин?

— Не! Тя също е много мила.

— Коя е тя?

Розалинд я посочи.

— Небеса! Прилича малко на Анджела. Предполагам, че онзи там е Хенари — Литън го погледна колебливо. — Той прилича ли на мен?

— Мъничко.

— Мили боже!

— Вие сте много по-красив — увери го Розалинд.

— Радвам се да го чуя. Ами останалите?

— Джей и Памархон.

Литън се загледа в по-високия мъж за момент.

— Да, добре. Във всяка история трябва да има и малко любов, нали? Ако си спомням добре, идеята беше твоя, тъй че не можеш да виниш мен. Красавец е все пак; разбирам какво те е привлякло. Много прилича на един от студентите ми от преди много години. Приятен младеж. Мисля, че отиде в армията. Всичко това е невероятно странно. Ужасно много хора ми напомнят такива, които познавам или съм познавал преди. Има дори един, който прилича на някой, който наблюдаваше къщата ми. Виждаш ли го? Онзи там, до шивача.

— Може да сте заели това от „Магьосникът от Оз“. Крадете идеи отвсякъде.

— Така ли?

— Да. Тук има от всичко. Може ли да се съсредоточите върху основната задача?

— Нали разбираш, че не съм в най-добрата си форма? Все пак не всичко е… разбираш… нормално.

— Съвсем скоро няма да ви прави никакво впечатление. Защо сте облечен така?

— Това е халатът ми. Тъкмо си бях взел вана.

— Ето откъде идва този божествен аромат, който така впечатлява всички, както изглежда.

— „Олд Спайс“.

— Вписвате се в ролята — продължи Розалинд. — Те смятат, че сте призован, за да председателствате делото.

— Защо резултатът е толкова важен?

— Защото ако нещата се объркат, Гонтал ще получи Уилдън, ще го обедини с Осенфуд и…

— … комбинацията е изключително силна и равновесието в цял Антеруолд ще се наруши. Да, да. Помня. Ето че е нужен някой, който да вземе Соломоново решение.

— Вероятно. Но разполагаме само с вас, а вие очевидно не можете да си спомните собствения си замисъл. Затова може ли само да слушате и да изглеждате сериозен? Поне ще спечелим малко време. Вървете и седнете на онзи камък там. Ще организирам церемонията, а вие ще играете ролята на дух с невероятна мощ.

— Все още ми се струва нелепо.

— Имате ли по-добро обяснение за факта, че стоите насред полето, заобиколен от поклонници, облечен в халата си за баня.

— Добре. Ще се постарая. Но не се отдалечавай, в случай че имам нужда от помощта ти.

— Ще отхвърли ли някой доказателството, което вижда със собствените си очи? Има ли някой, който да отрече, че Изгнаника се завърна, както беше предречено? — попита Розалинд, след като Литън вече се беше настанил върху надгробния си камък. — Някой ще отрече ли, че беше призован на това място и в този момент, с неясна цел? Има ли някой, който смята че е по-велик от него? Че има повече право да води процеса?

Никой не гъкна. Тя се втренчи в Гонтал, но той се престори, че не забелязва.

— Има ли някой съмнения, че ако волята му бъде престъпена, наказанието ще бъде толкова сурово, че от Антеруолд няма да остане следа?

Чу се тихо мърморене, което прозвуча като съгласие.

— Памархон и Катрин, обвиняеми. Джей, защитник, Хенари, защитник. Пристъпете напред.

Хенари пристъпи напред, по-притеснен дори и от ученика си. Отиде пред олтара и се поклони. Джей последва примера му. И двамата усещаха спокойния мъдър поглед, който ги изучаваше с любопитство и известна топлота.

Преди да е успял да каже нещо, Гонтал също излезе напред и застана пред фигурата върху олтара.

— Смирено моля за правото да говоря, за да предотвратя огромна несправедливост — изрече той.

— Ти трябва да си Гонтал — предположи Литън. — Вероятно най-високопоставен по тези земи, познат сред приятели и врагове като Гонтал Дебелия. Така ли е?

Гонтал пристъпваше от крак на крак.

— Каква е тази несправедливост, която толкова те тревожи?

— Хенари не може да защитава Памархон — заяви той. — Това ще опорочи валидността на процеса.

— Какви са основанията ти да мислиш така?

— Той е близък приятел на Катрин. Всички ще бъдат загрижени, че няма да защитава Памархон достатъчно добре, в нейна полза.

— Какво предлагаш ти?

— Процесът да бъде отложен, докато не се открие по-подходящ адвокат.

— Идеята ти е добра, Гонтал… Да, много добра. Не си ли съгласен, Хенари?

— Ще говоря така, както изисква дългът ми — отсече Хенари.

— И ще бъде твърде неприятно за всички засегнати, ако разбирам правилно. Гонтал не иска да бъдеш поставен в неблагоприятна позиция. Много мило и разумно от негова страна. Браво, уважаеми.

Той кимна одобрително към Гонтал, който сега се усмихваше.

— Напълно прав си, Гонтал. Не е редно Хенари да защитава Памархон. За щастие подходящ адвокат е на разположение, така че не е нужно да отлагаме процеса.

— Кой е той?

— Ти, човече. Ти. Знаеш много добре, че през последните няколко години си посветил всяка минута да следиш работите му, проучил си всеки дребен детайл от обстоятелствата, с надежда да откриеш нещо, което да ти позволи да изместиш Катрин от мястото ѝ. Стоиш буден по цяла нощ и репетираш речта, която ще държиш, за да бъде прокудена. Сега е твоят шанс! Какъв късмет, а?

— Боя се, че ще се наложи да откажа.

— Боя се, че няма да имаш този шанс — последва гръмкият отговор.

Гонтал се взираше в този, който изглежда, знаеше всичко за него.

— Ще защитаваш Памархон. Няма какво повече да говорим.

Гонтал се поклони и се оттегли.

— Как беше това? — прошепна Литън на Розалинд.

— Доста добре — отговори тя. — Идва ви отвътре.