Аркадия

30.

Джак Мур беше уморен и в лошо настроение, когато стигна до Отстъплението, където живееше Емили Странг. Грешка беше да ходи толкова скоро; трябваше да изчака и първо да види дали търсенето на Анджела Миърсън ще пожъне успех. Но вземаше под внимание настояването на Ханслип да действа бързо, затова реши, че е нужен по-директен подход. Щеше да разпита момичето; ако не беше склонна да съдейства, той можеше да я арестува и да измъкне информацията, както си му бе редът. Старите му колеги щяха да му предоставят пространство, без да се говори много след това.

Последните километри минаваха през опасен участък; Отстъпниците бяха окупирали територия, която беше само няколкостотин метра широка и около километър дълга, между две населени зони. Едната определено беше от висока класа, тъй като прожекторите на охранителните кули по протежение на предпазния зид бяха насочени навън, за да се следи по-скоро за незаконно нахлуване, отколкото за криминални прояви вътре. Другият комплекс беше доста различен; постоянното преминаване на хеликоптери над него, дебелата бодлива тел, опъната над външните стени, бдителните пазачи, които патрулираха отвън, всичко това бяха белези за жилищна единица с нисък стандарт. Обитателите трябваше да бъдат наблюдавани, в случай че се опитат да вземат повече от онова, което им се полага, а Джак беше наясно, че то никак не е достатъчно.

Отстъплението изглеждаше още по-зле, почти непригодно за обитаване от човешки същества. Беше заобиколено от стена от бетонови блокчета и имаше ръждясала метална врата, която издрънча от удара на юмрука му по нея. С малко усилия вероятно щеше да успее да я отвори, като я бутне с рамо. От другата страна излая куче, а след него и още едно. Той отново заблъска, спря чак когато чу приближаване на стъпки оттатък.

— Кой е?

Вратата не се отвори.

— Просто отвори, става ли?

Светна лампа от горния ръб на стената на около три метра над главата му.

— Само един — чу се глас от другата страна.

Вратата се отвори с пукане и друга ослепителна светлина беше насочена към лицето на Джак.

— Свали това — процеди той, вдигнал ръце, за да предпази очите си.

Прекрачи прага и вратата се затвори незабавно. Млад мъж спусна метално резе и застана пред него.

— Името ти?

— Не е твоя работа — отвърна Джак.

— Моя работа е. Никой не влиза, без да е регистриран. Противоречи на закона, а той не се престъпва.

Беше забравил за това. С неохота извади личните си документи и ги подаде. Младежът ги погледна незаинтересовано.

— Е, какво искаш?

— Да видя вашия водач. Не питай защо, нямам намерение да те информирам.

Мъжът, който имаше дълга неподдържана коса и изглеждаше, сякаш не се е бръснал от дни, се ухили срещу него.

— Ще съобщя, че си тук. Ако тя каже не, отиваш си. Разбрано?

Джак кимна.

— Ела с мен.

Той го поведе безмълвно към една от сградите, бутна някаква врата и се озоваха пред вонящо на мухъл бетонно стълбище. Комплексът някога трябва да е бил улица с магазини или нещо подобно, когато все още е имало магазини. Вероятно бе предвиден за събаряне с цел изграждане на повече жилищни блокове за постоянно нарастващото население, но беше нелегално завзет от самонастанилите се бунтовници. Когато настъпеше моментът, те щяха да бъдат изгонени и да идат другаде. Дотогава живееха тук, засаждаха цветя и дори боядисваха сградите в ярки цветове. Безсмислено, но поне ги ангажираше с нещо.

— Силвия — провикна се младежът. — Посетител! Качваме се!

Той пое нагоре по стълбите.

— Няма асансьор — подметна през рамо. — Не се глезим с такива.

— Предполагам.

Изкачиха три стълбищни рамена и Джак беше въведен в най-необикновеното помещение, в което някога беше влизал.

Беше просторно, с дължина около двайсетина метра и по-широко от обичайното жилищно пространство за хората извън елита. Нямаше мебели, а подът беше покрит с разноцветни шарени материи и възглавници, които предизвикваха замайване с изобилието си. От стените висяха още материи, покриваха всеки сантиметър от пространството. Всичко беше озарено от свещи в стъклени съдове, десетки на брой, поставени на различна височина, които излъчваха трепкаща жълтеникава светлина, така че стаята на моменти беше тъмна, а в други съвсем ярка. От тях се носеха и странни аромати, сладки и пикантни, такива, каквито не беше подушвал от години. Одобрително пое дълбоко дъх.

— Имплантите ви не функционират тук — чу се тих глас от другия край на стаята. — Сега сте съвсем сам.

Гласът не беше заплашителен; точно обратното, беше нежен и мек, почти приятен със своята мелодичност.

Джак чу шумолене на дрехи и приближаващи стъпки по пода. Възрастна, но красива жена изникна от мрака. Тя беше ниска, с късо подстригана бяла коса — побеляла от старост, не заради модата — и внимателно го огледа.

— Не се опитвах да осъществя връзка. Вдишвах ароматите.

— Мокър сте. Елате и седнете край огъня да се изсушите.

— Предпочитам да стоя прав.

— Аз предпочитам да седнете.

Силвия се загледа замечтано в огъня и игнорира Джак. Имаше повече търпение от него. Макар и неохотно, Джак седна. Или се опита; отдавна не беше сядал на пода и беше болезнено да заеме нужната позиция. Чувстваше се нелепо; престана да трепери и започна да усеща как топлината прониква през дрехите му.

— Благодаря — каза тя. — Не обичам хора като вас да стърчат прави над мен. Може да ви се струва глупаво, но и на мен някои от вашите привички ми се виждат глупави. Сега вероятно можете да дадете обясненията си?

— Дошъл съм да помоля за помощ.

— Това е много изненадващо. Наясно сте, че не вземаме участие в делата на вашия свят.

— Разбира се. Няма да моля за нищо, което не желаете да ми дадете доброволно. Моля просто да ми услужите с познанията на млада жена — Емили Странг. Казаха ми, че познава историята, наясно е със старите документи. Трябва да намеря някого.

— Предлагате ли нещо в замяна?

— Боя се, че не съм в позиция да предлагам нищо конкретно в момента, макар че мога да ви уверя, че всяка помощ ще бъде подобаващо възнаградена.

— Не е много изкушаващо. Несъмнено сте наясно, че кампанията по преследването ни е подновена. Стотици бяха арестувани, а десетки отстъпници затворени.

— Това няма нищо общо с хората, за които работя. Всъщност вероятно ще мога да ви предложа скромна защита.

— Ще ви изслушаме. Съветвам ви нищо да не премълчавате и да не лъжете. Ще ида да намеря Емили. Тя ще реши дали иска да ви помогне или не.

Беше посещавал подобни места в миналото, понякога за да арестува хора, но по-често да провежда разследвания и проучвания и никога не се беше чувствал комфортно. В някои случаи обитателите бяха враждебни или уплашени, при все че най-често отношението им бе снизходително, дори и когато пристигаше въоръжен и с подкрепление. Често пъти се държаха, сякаш го съжаляваха и отговаряха на въпросите му с готовност, като че се опитваха да направят живота му малко по-лек.

Беше усещал, че едва ли не харесва някои от тях, което беше нелепо. Те бяха самозвани пазители на идеи и практики, които нямаха цел или функция. Настройваха се срещу цялото общество и го отслабваха, като го пренебрегваха. Отказваха да бъдат щастливи, предпочитаха собственото си нещастие; отказваха да приемат комфорта, предпочитаха собствената си мизерия; отказваха също и да са здрави, предпочитаха това, което намираха за естествен процес на стареене и тлен. Жената на име Силвия не беше на повече от петдесет; само един бърз курс с таблетки и отново щеше да е младо момиче. Защо някой би отхвърлил подобна възможност? На времето той беше открил много информация за Отстъплението, за подхода им, за онова, към което се стремяха. Голяма част беше неразбираема, без значение дали защото беше скрита, или той просто не можеше да я разбере, не знаеше.

И все пак бе наясно, че много от тях вярваха в нещо, което определяха като опазване на миналото, придържане към нещо, което е отлетяло, преди да е придобило някаква стойност. Никой друг не беше съгласен с това, поне преди да се появи Анджела.

Той имаше бизнес план, възнамеряваше да изложи исканията си и да получи съдействието им или чрез убеждение или чрез принуда, както дойдеше. Не го вълнуваше много кой подход ще използва, стига да получеше каквото му трябва. Подготви се да започне, когато вратата се отвори и оглавяващата Отстъплението се върна с млада жена с изумителна външност. Това трябва да беше дъщерята на Анджела, Емили. Приликата беше очевидна на пръв поглед, но се изискваха усилия, за да се открие подобие в чертите. Беше също толкова висока, колкото Анджела, имаше същата костна структура, но, подобно на повечето от нейния тип, косата ѝ беше подстригана съвсем късо без стил или грижа, а халките на ушите ѝ, за да може лесно да бъде разпозната от властите като опасна, бяха грозни. За разлика от другите тя не носеше никакви допълнителни украшения. Кожата ѝ беше чиста, очите ясни, но тъмните кръгове под тях подсказваха липса на сън, както и на лекарства за прикриване на недостатъците. На последно място идваха дрехите, груби, безформени и раздърпани; бяха нужни големи усилия, та Джак да може да си представи как би могла да изглежда с мъничко грижа и ако живееше в друга среда.

И все пак в изражението ѝ имаше нещо, което го накара да се усъмни дали я преценява правилно. Докато Анджела винаги изглеждаше напрегната и обзета от мощни емоции, тази притежаваше хладнокръвие и спокойствие, мина грациозно по покрития с килими под, седна с кръстосани крака до Силвия, изправи гръб и го загледа не с опасение, а с открито и безстрашно любопитство.

— Това е Емили — представи я кратко Силвия.

Емили кимна, но без да говори, изчака той да каже защо е дошъл, а след това вероятно щеше да си тръгне и да ги остави отново на мира.

— Нека започна, като попитам дали сте наясно със самоличността на своята майка — каза той.

Каквото и да бяха очаквали, със сигурност не беше това. Джак забеляза вниманието и предпазливостта, които предизвика въпроса му. Лицето на Силвия беше непроницаемо, докато момичето изрази лека изненада.

— Защо питате?

— Важно е.

— Наясно съм — заяви тя. — Тя е учен и името ѝ е Анджела Миърсън. Силвия ми го каза, когато дойдох тук. Не сме се срещали.

— Тя е изчезнала и имам нужда от помощта ви, за да я открия.

— Защо мислите, че мога да помогна с нещо? Не знам нищо за нея. А и не искам.

— Въпреки това е възможно да опита да се свърже с вас. Приемам, че все още не го е направила?

— Не. Защо ми казвате това?

— Тя работи в институт, който е разположен на остров Мъл, в северозападната част на Шотландия — обясни Джак. — Може да се приеме за сравнително безобиден, струва ми се. Повечето от изследванията се занимават с предаването на енергия. До голяма степен е невъоръжен. Избягва публични изяви и няма изразена позиция по отношение на третиране на ренегати като вас. Сигурен съм, че не сте склонни да приемете твърденията ми на доверие, но съм също толкова сигурен, че лесно може да проверите казаното от мен. Изглежда майка ви е направила важно откритие. Преди няколко дни просто изчезна, след като е унищожила цялата информация за проекта преди това. Трябва да я намеря, преди някой друг да го е направил. До момента изчезването ѝ не е публично достояние, но когато стане, много хора ще искат да се доберат до услугите ѝ, а част от тях не са приятни хора. Дойдох да помоля за помощ, а донякъде и да ви отправя предупреждение. Ако работодателят ми смята, че пътят до Анджела минава през вас, тогава и други биха могли да си помислят същото и няма да са любезни като нас. Забелязали ли сте признаци на повишено наблюдение през последните дни?

— Не.

Джак спря, за да провери как се справя. Беше невъзможно да прецени. Нито една от жените, които седяха срещу него, не показваше дори най-бегла емоция. Той предпочиташе да направят нещо, каквото и да е, за да може да прецени дали подходът му — честен, ако не абсолютно открит — беше правилен.

— Благодаря за предупреждението, господин Мур — каза Силвия. — Ще вземем каквито мерки за сигурност преценим. Желаете ли да ни кажете още нещо?

— Да. Вярвам, че майката на Емили може да е скрила копие от данните преди изчезването си. Може да е искала Емили да го открие.

Най-после постигна реакция, макар и съвсем леко доловима. Емили му изглеждаше изненадана и дори скептична по отношение на тази идея.

— Обяснете.

— Смятаме, че може да го е скрила в Националното хранилище.

— Защо, за бога, би скрила нещо точно там?

— Да, защо? Ако успея да го открия или да открия майка ви, тя може да даде обяснение. Моят работодател има две предположения. Едното е, че двете с нея сте в един отбор и сте го скрили.

— Вече ви казах…

— Другото е, че човек с вашите способности е сред малкото, които биха могли да се доберат до него. Не знам. Може да е изцяло погрешна следа, но тя е единствената, с която разполагаме до момента, и точно затова започвам търсенето от тук. Помощта ви ще бъде много добре възнаградена.

— Естествено, вашите хора обикновено пристигат с хеликоптери, спускат войници и вземат каквото поискат.

Думите на Емили бяха враждебни, но тонът ѝ — не; беше по-скоро въпросителен.

Джак се усмихна окуражително.

— Ние не разполагаме с армия, а службата ни за сигурност наброява малко повече от десетина души.

— Полицията?

— В такъв случай историята ще стане публична. Предпочитаме да открием информацията, преди някой да е разбрал, че липсва. Човек, който познава мястото, ще е от голяма полза.

— Наясно ли сте, че на хора като нас вече не е позволено да влизат в сградата? Не съм стъпвала там повече от година.

— Имам правомощия да вляза.

— Значи щом искате, може да влезете, да вземете документите, ако са там и това е. Още нещо?

— Тогава ще мога да се съсредоточа върху търсенето на майка ви.

— Трябва да разберете — намеси се Силвия, — че докато хората във вашия свят се съсредоточават върху цифри и факти, ние действаме с думи и емоции. Ние сме експерти в нашата област, както вие във вашата. Слушаме много по-внимателно от вас. Не ни лъжете, но премълчавате прекалено много, че да ви се доверим в този момент.

— Опитах се да кажа, че всичко е свързано.

— Не става въпрос за повишаване на скоростта на влаковете, нали?

— Не. В погрешни ръце, тази информация може да бъде изключително опасна за цялата планета. Не се отнася за печелене на пари.

— Кога изчезна Анджела Миърсън?

— Преди три дни.

— Точно когато спирането на тока уби толкова много хора?

— Мисля, че да.

— Съвпадение, сигурна съм, но разберете нашата предпазливост. Хората вече ни обвиняват, опитват се да го представят като тероризъм, а не като некомпетентност.

— Не мога да кажа нищо по въпроса. Дойдох тук с проста задача и ясна молба. Ще ми помогнете ли, както помолих?

— Ще го обсъдим насаме, доктор Мур, след като си отидете.

— Нужно ли е да го обсъждате?

— Тук всичко има нужда от обсъждане — отвърна тя с лека усмивка. — Бъдете пред главния вход на хранилището утре в девет. Ако решим да ви помогнем, Емили ще бъде там. Ако не…

— Да?

— Няма да се срещнете с нея там, а ние няма да желаем да идвате отново.

Това беше. Джак си даде сметка, че няма какво повече да направи, освен да чака и да се надява молбата му да е постигнала някакъв ефект. Ето защо се върна в жилището си, поръча си храна и се настрои за спокойна вечер.

Покоят му не продължи дълго. По-малко от половин час след като се беше прибрал, на вратата се потропа. Беше минал по заобиколен маршрут и пристигна уморен, мръсен и мокър от мътния пороен дъжд, който не спря цял ден. Копнееше за дълъг душ и още по-дълъг сън. Беше разтревожен от факта, че по пътя беше мислил за момичето толкова много. Дали да се осмели да прегледа досиетата още веднъж, за да открие нещо за нея? Рисковано. Не искаше никакъв директен контакт да го свързва с нея или нейното Отстъпление. От друга страна нямаше причина да не може да изпрати запитване чрез някой от старите си колеги, за да прикрие следите. Тъкмо го беше направил и лампата на входната врата светна — индикация за посетител.

Той знаеше точно кои или по-скоро какви бяха двамата мъже, които стояха пред него, когато отвори вратата. Размерите им, увереността, зорките погледи, които го оценяваха. Изразът на лека изненада да се озоват пред някого, който се различава от членовете на екипа, които бяха срещали. На практика се доближаваше повече до тях.

— Доктор Мур?

— Да.

— Придружете ни, моля.

Е, любезни са, помисли си Джак, но щеше да бъде интересно да открие как ще реагират ако откаже.

— Тъкмо се канех да вляза под душа.

— Съжаляваме, сър. Заповеди.

— Чие е нареждането?

— Ще получите обяснения. Боя се, че става въпрос за мерки за сигурност.

Джак донякъде се зарадва на това „боя се“. Изразяваше примиреност, съжаление, беше обръщение към по-високопоставен. Въпреки външността си очевидно нямаше да го бият.

— О, много добре — каза той. — Не искам да ви затруднявам. Влезте. Дайте ми пет минути. Сипете си нещо за пиене, докато се приведа във вид. Сигурен съм, че който и да е отговорен за всичко това, трябва да е ужасно важен. Не бих искал да се появя размъкнат.

Опит. Той знаеше точно как да ги накара да се отпуснат. Съдействай, улесни работата им, дай им нещо в замяна. Така ставаха нещата. Винаги е било така и винаги ще бъде.

— Надявам се, че не съм се забавил твърде много — каза той, щом се появи. — Ще тръгваме ли?

Но те все така не споделяха с кого ще се видят, нито защо.