Аркадия

7.

Докато войникът — същият, който се беше държал човечно с него — не свали покривалото и не отправи жест към него, Джей пътува почти в пълен мрак. Никой дори не му беше продумал. По време на придвижването им у него се бяха загнездили противоречиви чувства. Страх, разбира се. Отегчение. Негодувание. И накрая, изгарящо отчаяно любопитство. От другата страна на платното имаше чудеса, каквито не беше виждал преди. Дървета, гори, къщи, планини — кой знае какво още можеше да се види? Той се опита да дръпне донякъде покривалото, за да надникне, но то беше твърде плътно и стегнато. Копнееше да събере кураж да избяга, но беше безсмислено.

После се озова сред избледняващата светлина на ранна привечер и свеж полъх за разлика от вонята и непоносимата жега в каруцата, където бе заобиколен от тягостна тишина.

— Ела, седни до мен и дръж устата си затворена — нареди му войникът.

Джей побърза да се подчини, за да не би мъжът да размисли и се сви край впечатляващото му тяло. Огледа се наоколо и ахна. Не от изумление и почуда, а от недоумение. Нямаше нищо различно за гледане от това, което беше у дома.

— Къде сме? — попита.

Войникът поклати глава.

— Казах ти да мълчиш. Това означава да не говориш. Дръж си устата затворена. Не казвай нищо. Тишина. Разбираш ли?

Джей кимна.

— Аз ще говоря. Ти — не. Ясно?

Джей кимна отново.

— Хубаво. Защото не разполагаме с много време. Ще пристигнем след около час. Уплашен ли си?

Джей отвори уста да отговори, видя изражението върху лицето на войника и кимна за трети път.

— Знаеш ли какво ще се случи с теб?

Той поклати глава.

— И аз си помислих, че не. Жалко е да се боиш без причина. Ще ти кажа каквото чух. Става ли?

Поредно кимване.

Войникът изръмжа.

— Виждаш ли? Можеш, щом се опиташ. Добре. Отиваш в Осенфуд да станеш ученик.

Джей го изгледа с любопитство.

— Дори не знаеш какво е това? Много добре. Ученик е някой, който учи. Какво ще научиш, зависи от учителя ти, но отнема години наред, а най-добрите стават Разказвачи.

Джей не можеше да се сдържа повече.

— Разказвач? Аз?

— Казах най-добрите. Разказвачите посвещават години да усвоят дисциплина, невероятни познания и интелигентност. Те трябва да запазят всичките спомени и да бъдат способни да ги извикат, щом им потрябват. Те са пазители на миналото и творци на бъдещето. Това има ли нещо общо с теб?

Джей поклати глава.

— Точно така. Може да станеш пазител на притчи или нещо подобно. По-нисше, но все пак важно. Това е по-вероятно. Работата е там, че беше избран. От самия Разказвач. Името му е Хенари. Това е много необичайно.

— Защо?

— Обикновено не се прави така. Докато Посетителите и Разказвачите обикалят страната, се оглеждат за хора. Млади, податливи на обучение. В повечето случаи са им препоръчани. Когато са изключително умни. Забелязани са от кмет или старейшина. Задават им се въпроси, провеждат се тестове. След това ги избират. С теб не се случи така. Трябва да си казал или направил нещо — и не питай мен какво, защото аз бих ти хвърлил един хубав пердах и бих те изпратил обратно при майка ти, — което е накарало Хенари да повярва, че си точно такова хлапе.

— Но аз не умея да правя нищо. Знам мъничко за коването.

— Ще бъдеш научен. И не си мисли, че ще бъде много забавно. Дълги часове упорит труд, седене на чина по цял ден, всеки ден. Ще ти се иска да си обратно на полето. Повечето хора не могат да издържат. Аз категорично не бих могъл. Имай си всичката власт и слава, щом за това е нужно да станеш съсухрено полусляпо създание с превит гръб. Не е за мен.

— Кой си ти? Съжалявам, но наистина не знам много.

— Просто войник. От Уилдън съм, на около три дни път оттук. Всяко населено място праща войници за известен период да пазят учителите. Скоро ще приключа и ще се върна отново да работя в гората. Твърде сложно е за обяснение. Постепенно ще разбереш. Ще знаеш повече от мен и аз ще съм този, който задава въпроси.

— Съмнявам се.

— Аз се съмнявам, че ще ми отговориш.

— Защо?

— Защото вие не го правите. Хората като вас.

„Хората като вас.“ На Джей му прозвуча странно. До преди три дни до него да стои войник щеше да бъде нещо невъзможно и безкрайно важно. Човек, към когото Джей би се обръщал със „сър“ и поклон. И въпреки това, ето че беше тук и разговаряше с него почти като с равен. Вече чувстваше още по-голяма промяна; но младото му съзнание засега не можеше да разбере какво точно означава.

— Ще ти отговоря. Как се казваш?

— Калан. Син на Перел.

— Значи Калан Перелсън. Когато те срещна, какъвто и да съм станал, ти ще си мой приятел и ще отговоря на въпросите ти.

Калан изглеждаше трогнат от неговата наивност.

— Благодаря. Ще ми простиш ли, ако ти кажа, че не ти вярвам?

— Не — отвърна Джей малко тъжно. — Не, няма да ти простя.

Джей никога преди не беше виждал град, а Осенфуд, където живееха учителите, беше доста голям. Там живееха приблизително шест хиляди души през по-голямата част от годината, макар броят им да се променяше според сезона. Намираше се край река и до него водеха четири пътя, по един в посоката на всяка стрелка на компаса. Необичайното бе, че имаше сгради, пръснати край тези пътища на около километър и половина извън територията на същинския град.

Толкова много къщи, толкова много хора, друскането на каруцата по пътищата, павирани с камък, всичко караше Джей да трепери от вълнение. Още по-тревожно беше, когато спряха пред огромна сграда с невъобразимо великолепие.

— Е, пристигнахме — съобщи весело Калан. — Дом, свиден дом. Ист Колидж, където е и учителят Хенари, където ще бъдеш и ти, докато завършиш или докато те изхвърлят оттук.

Той стъпи на земята и зачака.

— Ако си мислиш, че ще ти нося багажа, сбъркал си — подвикна.

Джей се озърна за жалката си мешка, в която беше побрано всичко, което притежаваше на този свят: две ризи, два чифта панталони, чифт налъми, едни обувки, негова гордост и радост. Също и парче дялано дърво, което чичо му беше дал веднъж. Нищо друго. Поне торбата беше лека.

После и той скочи долу и откри, че Калан разговаря с млад мъж, който беше спрял да зяпа. Джей се зачуди дали е признак на добри маниери да избърза и да се присъедини към тях, но за по-сигурно се отказа. Въпреки това се заслуша напрегнато.

— Изненадан съм да те видя тук — каза Калан.

— О, по работа е. Някой трябваше да дойде и аз предложих. Срещу дребно заплащане, нали разбираш? — той посочи към Джей. — Какво си имаш тук?

— Хенари го откри. Помоли да го доведа.

Младият мъж го повика с пръст и Джей послушно се приближи.

— Откритие на учителя Хенари? Ти си късметлия. Надявам се, че го осъзнаваш?

Той беше висок и изискано облечен млад мъж, може би десетина години по-възрастен от Джей, но десетилетия напред по отношение на обноски и самочувствие. Джей забеляза, че разговаря с прошарения войник фамилиарно и дори шеговито, сякаш му оказваше благоволение. Джей се почувства още по-объркан.

— Е, няма да те задържам. Надявам се, че службата ти скоро ще свърши и ще се върнеш в родното си място, Калан Перелсън. Дърветата ни ужасно са се затъжили за теб.

— И аз съм се затъжил за тях. Ще се върна съвсем скоро.

Младият мъж кимна и се отдалечи. Калан изръмжа.

— Кой беше този?

— Племенникът на лорд Теналд. Опасна работа, не мислиш ли? Всъщност не е лош младеж, но е донякъде твърде самонадеян. Поне притежава честност и приличие, което е ценно в наши дни.

Джей не разбра и думичка, а Калан се разсмя на озадачаването му.

— Ще трябва да се научиш по-добре да прикриваш невежеството си, млади човече. Помни: учителите знаят всичко, дори да не знаят нищо. Търговците са честни, дори и да са мошеници, а владетелите на области са справедливи, дори да са пълни негодници.

— Ами лесничеите?

— Прекрасни хора до един — отсече той. — Хайде. Стисни зъби, успокой нервите и ме последвай.

Джей направи каквото му беше казано и на следващия ден започна новият му живот.