Аркадия

10.

Годините минаваха, а Джей работеше, учеше и растеше. Когато стана почти седемнайсетгодишен, той се беше превърнал в млад мъж, по-самоуверен и някак по-добре успяващ да прикрие естествената си склонност да се съмнява в авторитетите, да оспорва заповедите и да върши нещата така, както на него му се струваше, че е най-добре. Имаше приятели, макар да не беше известен като един от буйните и общителни ученици. Все още беше труден характер, но като цяло това се ограничаваше до работата и само в редки случаи се отразяваше на държанието му, което беше любезно и внимателно. Истина бе, че често го мъмреха за отсъствие от лекции, но притчите, които пропускаше, сякаш бяха целенасочено избрани. Тези, на които редовно не присъстваше, бяха само най-досадните. Според Джей да седи край реката и да се взира замечтано в небето, беше много по-ценно и поучително и доста често на Хенари му беше трудно да не се съгласи.

Успешно преминаваше нивата на обучение и без значими инциденти; знанията му се увеличиха, а разбирането му — още по-бързо. Остана единствено липсата на дисциплина; рано или късно раздразнението от незададен въпрос избликваше на повърхността. Някои от съвременниците му го наричаха „Господин Да, но“.

— Знаеш ли — беше го попитал Хенари след един урок, — че част от обучението ти е да напишеш своя собствена дипломна работа?

Джей кимна. Знаеше също, че съвсем скоро ще трябва да се изправи пред комисия и да обяви каква ще е темата. Повечето избираха някой стар учен, чиито трудове не са четени от поколения, изравяха ги от лавиците и ги анализираха. След това те отново потъваха в забрава.

— Имаш ли идеи вече?

— Мислих по много въпроси. Но всички са толкова…

— Отегчителни? — вметна небрежно Хенари. Джей се изчерви. — До голяма степен си прав. Много от коментарите са напълно безполезни, освен да те приспят вечер. А пък истински добрите се разглеждат отново и отново.

— Ласло за времето — промълви унило Джей.

— Прекрасен труд, а и много полезен за моряците. Какво друго можеш да предложиш?

— Феред за кражбата?

— Тогава в крайна сметка ще станеш адвокат. Добра професия, несъмнено, но не пасва толкова добре на твоето място в живота. Не си достатъчно прецизен.

— Иска ми се да се захвана с нещо, свързано с Олтара на Изгнаника. Да събера различни писания и да ги сравня, разбираш. Чел съм много за него.

— Твърде сложно за някого на твоята възраст.

— Какво тогава? Кой?

— Имам една идея. Не е нужно да я приемаш, но ако го направиш, ще трябва малко да попътуваш. Може също да се наложи да ми направиш малка услуга и да идеш да се видиш с някого.

— С кого?

— С човек на име Жаки. Отшелник.

Два дни след техния разговор, въоръжен с писмо за представяне пред старейшините на Хук, Джей се отлъчи от уроците си и потегли от Осенфуд към Големия западен път. Той беше наясно, че водеше към градове и поселища, пръснати из Антеруолд, къдри надолу към морето на юг и на запад към планините. Самият той беше приток, така да се каже, на други пътища: Гарлдън беше създал карта на тях много поколения по-рано и се беше опитал да обясни защо са такива, каквито са, макар теорията му да беше толкова аматьорска, че никой никога не я беше чел. Но картите — с пояснения и корекции от пътешественици, открили грешки — бяха най-добрите, които можеха да се намерят.

Според Гарлдън го очакваха трийсет и два километра пеша по пътя, а след това трябваше да се отклони още четиридесет километра на север, за да стигне до село Хук.

Когато Хенари даде предложението, Джей го изгледа почти презрително.

— Отшелник?

— Да. Много странен човек. Предполагам, че още е жив. Той е интересен образ. Струва ми се, че можеш да помислиш за дисертация на тема рисуване. Доста интересна е по мое мнение. Винаги разсъждаваме за Историята чрез думи, но в безброй случаи са приложени и рисунки. Карта, план или някаква скица в полетата. Никой не се е вглеждал в приноса им към Историята като цяло. Ще откриеш изумителни примери за разказ в картини в Хук.

— Какво общо има това с отшелниците?

— Нищо. Това е нещо, което да свършиш за мен. Преди да тръгнеш трябва да прочетеш труда на Лардли за отшелниците. Неособено известен и рядко четен текст, но твърде добър. Занимава се с проблемите на познанието. Отшелниците често са известни със своята мъдрост; въпреки това, цялата мъдрост се съдържа в Историята, за която те не знаят нищо. Истинска загадка, както виждаш. За беда Лардли така и не си е направил труда наистина да разговаря с отшелник.

— Значи няма да е от голяма полза.

Хенари го погледна.

— О… не. Предполагам, че не. Но може да ти е от полза за срещата с Жаки.

— Защо искаш да направя това?

— Е, ще видиш — отвърна по-възрастният мъж. — Жаки е интересен човек. Не е образован, но може да пише. Искам да знам какво пише и как пише. Искам да донесеш някои от ръкописите му.

— Ще ми ги даде ли?

— Нямам представа. Няма да те виня, ако не успееш с него. Но ще има какво да правиш и може да си спечелиш услуга от своя наставник. Говоря за себе си, между другото, и съм сигурен, че съзнаваш: най-важното е да остана доволен от теб.

Пътуването не беше особено успешно, защото срещата с отшелника така и не се състоя. Когато Джей пристигна в Хук, той почука на портите на селото, обясни по каква работа идва и беше отведен до група сгради, които формираха комуналния сектор. Там му наредиха да чака, докато пазачът на портата отиде да доведе някого, с когото да разговаря. Накрая се появи една жена, която се представи като член на съвета на селото и пазител на историите на поселището.

— Името ти, млади човече? — попита тя; изглеждаше доста заинтригувана от посещението на ученик по техните земи.

Джей се представи и разказа за интереса си към рисунките.

— Искам също да се видя и с човек на име Жаки, отшелник, който живее наблизо.

— Боя се, че си закъснял. Жаки ни напусна неотдавна. Не знаем защо. Имаше всичко, от което имаше нужда и което искаше.

— Много жалко.

— Той често изчезваше за кратко, но този път каза, че няма да се върне.

— Моят учител го е срещнал преди няколко години. Поиска от мен да му задам някои въпроси.

— Това трябва да е ученият Хенари? Помня добре посещението му. Донесе добро и на него, и на селото ни.

— Вярвам, че и аз ще направя същото. В противен случай се надявам да ми кажете, за да променя това, което казвам и върша.

— Добре казано, млади човече. Ала се боя, че пътуването ти е напразно. Поне можем да ти покажем залата си.

— Благодаря — каза мрачно Джей.

Знаеше, че ще трябва да стои в студената сграда и да изслуша дълга лекция за историята на селото, пълна с цял куп имена, които никога не е чувал, и събития, за които не го беше грижа. Бяха важни за селото, разбира се, но няколкото съществени изречения неизбежно щяха да са съпътствани от дълги разкази за семейства и полета.

Той послушно последва жената, която го поведе край дървените постройки към Залата на Историята. Джей каза, каквото беше редно, щом я видя.

— Чудесна сграда, създадена с любов — оцени я той. — Поздравления към селото ви за неговата отдаденост.

— Благодаря. Гордеем се с нея. Построяването е отнело много години, но историите разказват, че не е използвана външна помощ. Всичко е плод на нашите труд, пот и изобретателност.

Джей беше виждал и по-лоши примери, но също и по-добри. Дори не се доближаваше до величието на залите в Осенфуд например, но не беше и дървена боядисана колиба, каквито беше виждал на някои места. Беше от тъмнокафяв камък, грубо иззидан в кръгла форма, с диаметър около дванайсет метра, на два етажа, с конусовиден покрив, покрит с плочи. Приличаше на гигантски гълъбарник, само дето единствено четири малки отвора отгоре позволяваха на въздуха да циркулира и на светлината да влиза. Встрани имаше още една малка конструкция, в която се помещаваше вечният огън.

Вътрешността от своя страна се оказа истинска изненада. Джей дори възкликна, щом влезе и очите му привикнаха. Пазителката широко му се усмихна.

— Тук е… очарователно. Приятно — каза той.

Наистина беше така. Подът беше от разноцветни камъни, подредени в шарка, която съответстваше на конструкцията на тавана, така че едното отразяваше другото. Стените бяха измазани в бяло, а дебел банд беше оставен непокрит на нивото на очите и върху него имаше подредени кутии с книги. Беше изрисуван със сцени от живота на селото, радостни и необичайни картини на мъже и жени, на полета и птици.

— Небеса! Не е ли наистина забележително? Значи това е искал да видя Хенари.

— Старо е — отвърна с гордост тя. — Поправяме го, когато е необходимо.

— Радвам се да го чуя. Трябва да е единствено в целия свят. Поне аз не съм чувал никога за подобно нещо. Много зали са с ефектни подове, а знам, че в някои има и рисунки. Но никога не съм чувал за нещо толкова красиво. Радвам се, че дойдох. Можеш ли да ми кажеш какви са тези картини?

Сега тя беше в изключително добро настроение, възхитена от това, че Джей е доволен и горда от предизвикания интерес у ученик от Осенфуд.

— Започва оттук, с основаването на селото. Виждаш ли тези фигури? Това са първите семейства, от които произхождаме всички ние. Следват разделянето на земите и построяването на първата Зала на Историята — изгоряла е, затова най-ранните разкази са изгубени, с изключение на онези, които са запомнени и могат отново да се запишат. Втората Зала на Историята, ето тук…

Джей гледаше втренчено.

— Кой е рисувал това?

— Някой от отминали поколения. Нямам представа.

— Той присъства ли в историите от този период?

— Може и да се споменава.

— Как се е казвал?

— Не знам. Бил е известен като Фортуна10, тъй като хората са вярвали, че носи добър късмет.

— Бих искал да разбера повече за него. Ако получа позволение да се върна отново…

— Ще трябва да се отнесем до съвета, но с моята препоръка съм сигурна, че ще бъдеш приет като почетен гост.

В този момент Джей си спомни за задачата да се грижи Хенари да е доволен.

— Преди това трябва да се върна в Осенфуд и да докладвам за неуспеха си да открия Жаки.

— Преди време — заговори тихо тя и го погледна, за да види реакцията му — Жаки дойде при мен и ме помоли да остави нещо в Залата на Историята.

Очевидно беше преминал някакъв тест.

— Наистина ли? Написал е своята история? Болен ли е бил?

— Не, но той смяташе, че е важно и се боеше да не бъде унищожено или изгубено. Беше необичайно, но съвсем скоро преди това беше помогнал на най-голямата ми дъщеря при трудно раждане. Дължах му услуга в отплата и той ме помоли за това. Беше пакет, опакован плътно в хартия и здраво вързан. Каза, че принадлежи на този, на когото ще бъде от полза. Съмнявам се да е истински ценно или пък важно. И все пак Жаки беше малко смахнат. Научихме се да не обръщаме внимание на тези периоди, но той крещеше и говореше с различни гласове, строполяваше се на пода и ридаеше. Не буйстваше, но страдаше, а в това нямаше логика. Мисля, че в тези моменти е писал.

— В такъв случай и написаното няма да има смисъл.

— Може би не.

— Може ли поне да погледна?

— Моля, настани се на някоя маса. Ще ти приготвя пакета.

И така, Джей седна и събра мислите си, а жената се върна, остави пакета на бюрото пред него и след това се отдалечи. Джей не ѝ каза нищо, тъй като не беше редно да се говори в присъствието на чужди спомени.

Бавно развърза канапа, с който беше вързан пакетът и го отвори. Той съдържаше книга, подвързана с кожа, с прекрасен дизайн и изработка.

Отгоре имаше лист хартия с написана на ръка бележка, с абсолютно четлив почерк, колкото и шокиращо да беше това.

„Чети, ако можеш, и проклет да бъде този, който няма да разбере. Нека и него го сполети лошата ми участ.“

Ужасѐн, Джей нададе вик, който отекна из прекрасната зала.

— Не приближавай — нареди той на жената, която затича към него. — Пакетът е прокълнат.

Тя се отдръпна бързо.

— Добре ли си?

— Засега.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам.

Той прочете проклятието още веднъж и се замисли върху думите.

„Чети, ако можеш…“ Добре, той можеше да чете, макар че проклятие, което няма да бъде разбрано, би имало малко сила. Проклет, ако не разбереш. Дали означаваше проклет, ако не разбереш, или проклет, ако откажеш да разбереш? Ами ако просто не може да разбере, защото текстът е безсмислен? Нямаше да го разбере, но не защото отказва да го направи. Освен това проклятието можеше да се отнася до текста, който вече беше прочел, а не за съдържанието на книгата. Обмисли всички възможни значения на прочетеното.

Джей се замисли, претегли всички варианти, а после се пресегна към книгата.

— Всичко е наред — провикна се той. — Обезсилих проклятието. Не може да ми навреди.

— Поне така мисля — добави той приглушено, щом я отвори.

Книгата беше около четиридесет страници, изписани от двете страни с хубаво черно мастило, което изобщо не беше избледняло, макар да беше трудно да се определят годините му. Той се загледа внимателно; очевидно беше съставена от писма, но малко от тях му се виждаха смислени. Прехвърли страниците една след друга с надежда някъде да срещне нещо разпознаваемо, но ръкописът не му помагаше. Нямаше и никакви пояснения, които да го улеснят да разтълкува значението. Трябваше да го занесе на Хенари. Той може би щеше да го разбере.