Адамсберг се надяваше, че Матилд няма да си е вкъщи. Така се и оказа. Завари старата Клеманс, сведена над маса, покрита с диапозитиви. На стол до нея бе струпана купчина вестници, прегънати на страницата на обявите.
Клеманс беше твърде бъбрива, за да успее да се притесни от присъствието на полицай. Носеше навлечени една връз друга найлонови блузи, поради което приличаше на глава кромид лук. На главата й се кипреше черна барета, от устата й стърчеше цигара. Говореше, като едва разтваряше устни, така че човек трудно можеше да види прословутите зъби, на които Матилд толкова се радваше и така умело превръщаше в обект на зоологическите си сравнения. Клеманс не беше нито стеснителна, нито уязвима, нито властна, нито симпатична. Бе някак обезпокоителна и на човек му се щеше да се вслуша в думите й, та да разбере кое зад бариерата от общи приказки стоеше в основата на енергията й.
— Как бяха обявите тази сутрин? — попита Адамсберг.
Клеманс направи колеблив жест.
— Би могло да се очаква нещо от „Спокоен мъж в пенсия с малка къщичка търси спътничка под 55 години да обича да колекционира гравюри XVIII век“, обаче гравюрите са ми последна грижа, или от „Пенсиониран търговец желае да сподели с все още хубава жена страстта си към природата и животните и някои други наклонности“, обаче и природата ми е последна грижа. Тъй или инак, не е лесно да ги разбереш. Всички пишат едно и също и никога истината: „Скапан старец с шкембе, който се интересува само от себе си, търси жена, с която да се чука“. Жалко е, че хората никога не описват реалността, така се губи ужасно много време. Вчера отхвърлих трима абсолютни отрепки. Но най-лошото е, когато физически не им допадам. Туй вече е задънена улица. Какво мога да направя, питам ви?
— Мен ли питате? А защо всъщност искате на всяка цена да се омъжите?
— А, тоз въпрос не си го задавам. Човек би си казал, тази нещастна дърта Клеманс не можа да понесе, че годеникът й офейка, като й остави само една бележка. Ама не е така. Исусе, по онова време изобщо не ми пукаше, бях на двайсет години, а и сега не ми пука. Трябва да ви кажа, че не обичам особено мъжете. Не, по-скоро си търся нещо, с което да се занимавам. А друго не ми хрумва. И имам чувството, че с всички жени е така. Като цяло и жените не обичам особено. И те като мен мислят, че като се омъжат, ще направят нещо от живота си. Освен това ходя на църква, представете си. Ако не вършех всичко това, какво щеше да стане с мен? Щях да лъжа, да крада, да клюкарствам. Матилд твърди, че съм мила. По-добре да си остана мила, така ще имам по-малко неприятности, не съм ли права?
— А Матилд?
— Ако не беше тя, още щях да чакам Месията на „Сансие-Добантон“. Добре ми е с нея. Бих направила много неща, за да се харесам на Матилд.
Адамсберг не се опитваше да се ориентира в тези противоречиви изявления. Матилд му беше казала, че Клеманс е способна да казва „синьо“ в продължение на час и „червено“ през следващия, както и да си преизмисли живота според събеседника си. Човек би трябвало да притежава мъжеството да слуша Клеманс в продължение на месеци, за да я схване малко по-ясно. Или да е психиатър. Ама не, твърде късно би било. Всичко изглеждаше твърде късно за Клеманс, това беше очевидно. Само че Адамсберг не успяваше да изпита и най-малкото съчувствие. Може би Клеманс беше мила, може би, но не предразполагаше към състрадание, и комисарят се питаше как й беше хрумнало на Матилд да я настани в „Бодливката“ и да я наеме на работа. Добрият човек, добър в буквалния смисъл на думата, беше Матилд. Властна и заядлива, но разяждана от великодушие. Великодушие яростно у Матилд, нежно у Камий. Данглар май не мислеше така за Матилд.
— Матилд има ли деца?
— Дъщеря, господине. Красавица. Да ви покажа ли нейна снимка?
Клеманс внезапно заприлича на светска дама и започна да се държи с подобаващо уважение към госта си. Сега може би трябваше да вземе това, за което бе дошъл, преди поредния обрат в поведението й.
— В никакъв случай — каза Адамсберг. — А приятеля й философа познавате ли го?
— Много въпроси задавате, господине. Надявам се това да не навреди на Матилд.
— Няма да й навреди, дори напротив. Стига да си остане между нас.
Адамсберг не си падаше по този вид полицейски хитрости, но нямаше как да ги избегне. Поради което ги рецитираше като таблицата за умножението, за да ги отхвърли по-бързо.
— Вече два пъти го срещах — гордо каза Клеманс, дърпайки от цигарата си. — Той написа това…
Изплю малко тютюн, порови из библиотеката и подаде на Адамсберг дебел том: „Субективните зони на съзнанието“ от Реал Лувнел. Реал, канадско име. Адамсберг се запита дали това име не му говори нещо. Никакъв спомен не изплува от паметта му, дори смътен.
— Бил е лекар — уточни Клеманс през зъби. — Изглежда, че е истински мозък, сериозно. Не знам дали можете да се мерите с него. Не че искам да ви обидя, но трябва доста да се помъчиш, за да го разбереш. Матилд успява. Освен това знам, че живее сам с дванайсет лабрадора. У тях сигурно вони. Исусе.
Клеманс вече не се държеше възпитано. Толкоз й беше. Сега отново се правеше на кварталната идиотка. Внезапно попита:
— А при вас как е, интересен ли ви е човекът с кръговете? Правите ли нещо от живота си? Или и вие нямате никаква перспектива като всички останали?
Тази старица накрая щеше да го притесни. Не че въпросите й го смущаваха — бяха най-обикновени въпроси. Обаче дрехите, устните, които не се разтваряха, ръцете, облечени с ръкавици, за да не цапат диапозитивите, папагалското дрънкане — всичко това не му беше никак приятно. Нека добрата Матилд да се оправя с Клеманс. Той нямаше желание да й се меси. Получил си бе информацията и повече нямаше работа тук. Поради което се измъкна заднешком, мърморейки някакви любезности, колкото да не я обиди.
Без да бърза, Адамсберг намери адреса и телефонния номер на Реал Лувнел. Кресливият глас на свръхвъзбуден мъж му отговори, че приема да се видят същия следобед.
У Реал Лувнел наистина вонеше на кучета. Самият той не спираше да мърда и беше толкова неспособен да седи мирно на стола си, че Адамсберг се запита как успява изобщо да напише нещо. По-късно научи, че Лувнел диктува книгите си. Докато охотно отговаряше на въпросите на Адамсберг, Лувнел вършеше още десет други неща — изпразваше пепелника, подреждаше книжа в една кошница, секнеше се, подсвиркваше на едно от кучетата, потропваше по пианото, затягаше си колана, сядаше, ставаше, затваряше прозореца, прекарваше ръка по креслото. Дори муха не би могла да проследи действията му. Да не говорим за Адамсберг. Нагаждайки се доколкото може към тази трепетна природа, комисарят се опитваше да запамети информацията, която избликваше от извънредно сложните фрази на Лувнел, като правеше истинско усилие да не се разсейва от гледката на човека, чийто лик красеше всички стени, както и от стотиците закарфичени за стените снимки на малки лабрадорчета или на голи момченца. Чуваше Лувнел да разправя, че Матилд щяла да бъде още по-велика и по-задълбочена, ако поривите й не я отклонявали от първоначалните й проекти, че двамата се познавали от университета, че във „Вкусния бульон“ била абсолютно пияна, че разбунила клиентите с приказките си, като казала, че човекът с кръговете и тя били страхотни приятели, направо като дупе и гащи, и че никой освен тя и той не разбирал „метафоричното възраждане на тротоарите като ново научно поле“. Казала също, че виното е добро и че искала още, че била посветила на човека с кръговете последната си книга, че самоличността му не била никаква мистерия за нея, но че мъчителното съществуване на този мъж ще остане нейна тайна, неин „матилдеизъм“. Като „езотеризъм“. „Матилдеизъм“ е нещо, което не се споделя с никого и което всъщност не представлява обективен интерес.
— Тъй като не можах да прекъсна този потоп, напуснах ресторанта, без да узная нищо повече — заключи Лувнел. — Матилд ме притеснява, когато е пила. Сякаш се разтваря, става обикновена, шумна и обзета от единственото желание да бъде обичана, на всякаква цена. Не бива да давате на Матилд да пие, никога. Чувате ли?
— Имаше ли някой наоколо, когото приказките й да заинтересуват?
— Спомням си, че клиентите се смееха.
— Защо според вас Матилд следи хората по улиците?
— Най-общо казано, за да си попълни колекцията от местни забележителности — отвърна Лувнел, подръпвайки крачола на панталона си, после късите си чорапи. — Бих могъл да кажа, че със своите жертви, уловени случайно по улиците, прави като с рибите — преследва ги и ги описва във фишове. Но всъщност е точно обратното. Драмата на Матилд е, че тя е способна да отиде да живее сама на дъното на морето. Вярно, че е превърнала тази способност в своя професия, че е неуморима изследователка, учен от голяма класа. Но всичко това няма никакъв смисъл за нея. Това, което я изкушава, е огромната и лична територия под водата. Матилд е единственият познат ми водолаз, който държи да се гмурка самостоятелно, а това е крайно опасно. „Искам да поема всеки риск и да узная всичко сама, Реал, така казва, и да потъна, когато пожелая, на дъното на бездната, при корените на света.“ Така е. Матилд е частица от вселената. Тъй като не може да се разтвори, за да се слее с нея, тя е решила да я изучава, за да я възприеме, в най-големите й физически размери. Само че всичко това прекалено я отдалечава от хората и тя го знае. Защото у Матилд има и един немалък запас от доброта или, ако щете, от дарба, която остава незадоволена. Поради което от време на време Матилд изплува на повърхността и се отдава на това друго изкушение, онова, което я тегли към хората, хората, казвам, не човечеството. Тогава тя се сдобрява с милионите малки и незабележими стъпки, които правят тези хора, докато крачат по земната кора. И стига докрай, като всяка частица поведение, до която се докопва тук или там, й се струва истинско чудо. Което запомня, записва, матилдизира. Пътьом си хваща някой любовник, защото Матилд е влюбчива. А после, като се насити на всичко това, когато реши, че достатъчно е обичала ближните си, отново се потапя във водата. Ето затова следи хората по улиците. За да се запаси с пърхане и поклащане, с пърхане на мигли и поклащане на ханшове, преди да хвърли на необята предизвикателството на своята самота.
— А човекът с кръговете подсказва ли ви нещо?
— Не ме смятайте за надменен, но не проявявам интерес към тези детинщини. Според мен дори убийството е детинщина. Порасналите деца ме отегчават, те са човекоядци. Способни са единствено да се хранят с чуждата жизненост. Нямат усещане за себе си. И понеже нямат усещане за себе си, не могат да живеят истински, жадни са само за погледа или за кръвта на другите. В това си качество те са ми скучни. Може би знаете, че повече се интересувам от усещането на човека за себе си, именно усещане, а не разбиране или самоанализ, усещането ме интересува повече от всичко друго. Така че толкова за човека с кръговете и убийството му, за което не знам почти нищо впрочем, освен от Матилд, която прекалено много говори на тази тема.
Реал не спираше да развързва и завързва обувките си.
Адамсберг бе наясно, че Реал Лувнел е направил усилие, за да нагоди към събеседника си езика, който употребяваше обикновено. Не му се сърдеше. Но дори и така да беше, пак не му стана съвсем ясно какво точно разбираше този трескав мъж под „усещане за себе си“ — очевидно любим негов термин. Обаче се размисли, докато го слушаше — неизбежно беше, сигурно така действаше на всички. И си даде сметка, че не се наблюдава, ами точно „се усеща“, може би именно в смисъла, придаван на понятието от Лувнел. Знаеше, че това усещане за собственото му съществуване понякога поема по пещерняшки пътища, по които ботушите му залепват в калта, по които не открива никакви отговори, и че нерядко му е необходима физическа смелост, за да не захвърли всичко. Но не го захвърляше, когато се появеше, защото изпитваше твърда увереност, че подобен жест ще го превърне в пълно нищожество.
Във всеки случай излизаше, че човекът със синия тебешир не безпокои никого. Но Адамсберг не се интересуваше дали го подкрепят, или не в безпокойствата му. Те засягаха само него. Така че остави Лувнел на неконтролируемите му движения, които доста се бяха успокоили след поглъщането на една кръгла жълта таблетка. Адамсберг изпитваше яростно недоверие към лекарствата и предпочиташе цял ден да има температура, но не и да вземе дори половин хапче. Според малката му сестра бе твърде самонадеяно да се надява, че винаги ще се оправя сам. Човек не изгубва непременно самоличността си на дъното на тубичка аспирин, твърдеше тя. Ама как само умееше да му досажда малката му сестра, не е истина.