Вал Макдърмид Да разбиеш мълчанието (книга 9 от "Тони Хил и Карол Джордан")

Тази книга е за Лесли Хилс, заради дългогодишното приятелство — и защото ти, мила моя, както много други жени сред приятелите ми, отказа да замълчиш.

1.

Най-подходящи бяха уикендите. Тогава беше лесно да избегне работните ангажименти. И съответно беше по-лесно да следи жените, които го интересуваха. В повечето случаи и те не отиваха на работа тогава, затова той имаше възможност да наблюдава ежедневните им навици и да обмисля най-добрия начин да ги убие.

Умееше да наблюдава. Учителите му, а по-късно и работодателите му винаги бяха отбелязвали вниманието, което той отделяше на детайлите. Това, че никога не би се заел с един проект, преди да претегли рисковете и възможностите, свързани с него. Той предполагаше, че първия път, когато уби, все още е бил в състояние на шок, но дори тогава бе съумял да си състави план и да се придържа към него. По-късно беше осъзнал, че това деяние му бе отворило вратите към неговата мисия. Сега тази мисия бе станала най-важното нещо в живота му.

Така беше и днес. Все още не беше решил твърдо коя ще е следващата. В списъка, който си водеше наум, имаше няколко имена, знаеше вече и начина, по който щеше да убие избраната. Оставаше най-вече да прецени дали е подбрал подходящо логистично осигуряване. Когато се готвиш да обесиш някого, трябва да бъдеш уверен, че има на какво да го обесиш. А и той не бързаше. Споменът за последния случай беше все още пресен в съзнанието му, като източник на дълбоко задоволство. Изпълнението беше съвършено.

Но пък тази… тя отговаряше на всички изисквания. Само че той нямаше намерение да взема припряно решение. Не като първия път, когато „се подчини на инстинкта си“ — така назоваваше пред себе си онзи случай. Сега, докато седеше и наблюдаваше една къща, около която не се случваше нищо, изпитваше вълнение при призоваването на спомена. Беше вълнуващо, но и будеше безпокойство. Като си помислеше по колко начина е можел да се провали.

Тя беше сама. Това беше толкова неочаквано, че той сякаш забрави как се върви и едва не се препъна в собствените си крака. Беше одраскал кокалчетата на пръстите си в една тухлена стена, пръските кръв по кожата му приличаха на обрив. Не можеше да повярва, но тя наистина беше сама. Нито охранители, нито шофьор, нито секретарка, нито една от неспирно дрънкащите кучки, от които тя черпеше самочувствието си. Беше сама, изтича по петте стъпала от входната врата до тясната чакълена алея, която отделяше несправедливо хубавия ѝ дом от улицата, на която бяха заточени такива като него. Той почти очакваше вратата да се отвори отново и някой от свитата ѝ да се затича тромаво подир нея, за да я настигне, преди тя да наближи градинската порта.

Но не, нямаше никой. Само тя.

Той се озърна трескаво, обичайното му желание да се слее с околния пейзаж се разпиля на късчета, поети от вмирисания на автомобилно гориво градски ветрец. Но абсолютно никой не му обръщаше и най-малко внимание. Беше късен следобед в северен Лондон; никой не забелязваше нищо и никого извън тесния фокус на собственото си внимание — най-малко пък биха забелязали нея. Не можеше да се твърди, че лицето ѝ е познато за всеки извън Туитър. За средностатистическия минувач тя беше просто една от многото трийсет и няколкогодишни жени в северен Лондон. Незабележителната ѝ фигура бе по-скоро подчертана, отколкото прикривана от дизайнерски джинси и модерна спортна блуза с качулка, кожена чанта — тип „ученическа“, последната мода на сезона, висеше до хълбока ѝ, боядисаната ѝ руса коса с по-светли кичури беше свободно прибрана в опашка.

С нищо не би привлякла погледа, още по-малко пък да предизвика повторен поглед. Трудно бе да се повярва, че някой някога е обърнал внимание на нещо, което бе казала или направила.

Без да подозира неговото объркване, тя отвори тежката желязна порта, чието скърцане, междувременно добре познато за него, създаваше готическа атмосфера. Затвори внимателно портата след себе си и тръгна по улицата.

Той не бе в състояние да повярва напълно, че това се случва. В продължение на три седмици я беше следил навсякъде, където му беше възможно. И тя нито веднъж не излезе сама. Страх я е, беше решил той. Не е уплашена дотолкова, че да си затвори устата, но достатъчно, за да се погрижи около нея да има постоянно някой, който да я пази.

След онова, което ѝ бяха казали предната вечер, тя би трябвало да се крие под завивката си, да е достатъчно сплашена, че да се е предала. А не да върви с широки крачки по тротоара, като че ли тя беше моралният победител, вместо да признае пред себе си истината — че е една опасна мръсница, сееща несигурност и разруха, и че заслужава всичко, което я чакаше.

Той не бе имал предвид да се справи с нея днес. Не беше очаквал такава златна възможност. Но нямаше намерение да я пропусне. Кой знае дали някога пак щеше да има такъв шанс? Пък и не можеше да се каже, че той не беше си представял всичко наум стотици пъти, че не беше проверявал всеки детайл за възможни слаби места и не беше преценявал как да избегне тези слабости.

— Стегни се — упрекна се той тихо и тръгна на няколко метра зад нея, така че между него и нея вървяха две момичета. Знаеше, че може да мине много време, преди отново да я види сама. — Стегни се.

Отвличането ѝ от улицата се оказа много по-лесно, отколкото бе очаквал. Жени като нея — от средната класа, уверени в социалния си статус, обикновено вярваха, че светът се подчинява на техните желания — бяха неоснователно убедени в собствената си безопасност. Доверяваха се на хората, докато някой не им дадеше повод за обратното. Тя му се довери, защото той се бе постарал да изглежда и говори като всички онези жалки типове, които се оставяха да бъдат управлявани от жените си — да ги строяват с камшика и да бъдат превръщани в покорни роби на някакви мръсници.

Беше направил необходимите проучвания. Знаеше кои имена ще накарат лъжите му да прозвучат достоверно. Тя беше повярвала на измислицата, че от радиото, в което работеше, имали нужда от нея, за да замества болен колега. Беше се качила безропотно в колата. И тогава той ѝ показа снимките, които имаше в телефона си.

Гордееше се с това хрумване. Знаеше как да прогнозира, да съставя планове, да се подготвя. Дъщеря ѝ, която посещаваше подготвителен курс в института за филмово изкуство, се хвана смешно лесно. Той се престори на фотограф, който уж работел по някакъв проект за протести и заложници. Беше успял да накара трима от курса да му помогнат, затова и не създаде впечатление на някакъв извратеняк, който си е харесал някое определено момиче. След това направи поредица снимки, в които те играеха ролята на инквизирани пленници. А сега, на телефона си, той притежаваше доста на брой внимателно редактирани кадри, които осигуряваха идеалното средство за упражняване на натиск.

В мига, когато ѝ показа първата снимка, тя застина. Изхлипа със стиснати устни. После се съвзе и каза с глас, който се мяташе в рамките на повече от една октава.

— Какво искате от мен?

— Въпросът по-скоро е какво искаш ти. Искаш дъщеря ти да оцелее, нали?

— Глупав въпрос — каза тя и припламналият гняв озари лицето ѝ.

Той нямаше намерение да търпи подобни неща. Пусна лоста за скоростите, който държеше с лявата си ръка, и я удари с опакото на ръката си през лицето. Тя извика и се отдръпна.

— Не ме карай да се обаждам на човека, който я пази. Обадя ли се, няма да ти хареса онова, което той ще направи с Мадисън — той изсумтя. — Мадисън. Що за шибано име е това? Ние нямаме никакви задръжки. Ще я режем с ножове, ще я изнасилваме, ще я оставим в такова състояние, че занапред никой няма да иска дори да я докосне — освен от съжаление. Така че прави това, което ти се казва.

Очите ѝ се разшириха, отворената ѝ уста оформи едно тревожно „О“. Той трябваше да си признае, че изпитва искрено удоволствие да я гледа как си плаща за досадните ѝ оплаквания, хленчове и жалби. Беше нарекла мъжете като него „женомразци“ А те всъщност бяха точно обратното. Мъжете като него обичаха жените. Разбираха какъв начин на живот бе най-подходящ за тях. Знаеха какво всъщност искат жените. Истинските жени не искаха да излизат в публичното пространство, да изказват непрестанно мнението си по всички въпроси. Искаха да свият семейно гнездо, да се грижат за семействата си, да правят забележителни неща и да упражняват власт в дома си. Да бъдат жени, а не имитация на мъже.

После всичко мина лесно. Върна я в дома ѝ, след като домашните помощници си бяха отишли. Вкара я в гаража. Прикова едната ѝ китка с белезници към седалката, за да създаде впечатление, че е искала да предотврати възможността да размисли. Маркучът — от ауспуха в колата. Книгата на седалката до нея — тя трябваше да напомня на него самия за корените на онова, което вършеше. Можеше да се откаже във всеки момент, можеше да я помилва. Но какъв би бил смисълът от това? Дори тя да се променеше, това не би променило нищо. Хвърли един последен поглед към нея и затвори вратата на гаража.

На сутринта я намериха.

Загрузка...