Да разбиеш мълчанието

2.

Карол Джордан въртеше чашата си така, че последните инчове портвайн се плискаха в нея, и мислеше с копнеж за убийства. Надяваше се за небрежния наблюдател да изглежда така, сякаш просто си играе със столчето на чашата, но всъщност го беше стиснала така силно, че се страхуваше то да не се счупи в ръката ѝ. Мъжът, седнал от лявата ѝ страна, който на пръв поглед не създаваше впечатление за човек, на когото ти се иска да забиеш един, се приведе напред, за да подчертае значението на думите си.

— Съвсем не е трудно да намериш стойностни личности, ако насочваш правилно усилията си — каза той.

И веднага у нея се надигна механичния импулс да удари това тясно, самодоволно лице, да почувства как острият нос ще изхрущи под юмрука ѝ, да види как шокът ще накара малките му свински очички да се разтворят широко.

Вместо това тя изпи на един дъх остатъка от напитката си и побутна празната си чаша към щедрия домакин, който небрежно ѝ наля ново солидно количество „Даус“, реколта 2007-ма. Мъжът отляво вече го беше провъзгласил за „вероятно най-добрият портвайн на «Даус» изобщо“, докато прокарваше с глътка от виното ново парче сирене „стилтън“. Тя не разбираше от портвайн толкова, че да спори, но отчаяно ѝ се искаше да го направи.

— Убедена съм, че е така — измърмори отново Карол, опитвайки се в гласа ѝ да не прозвучи неучтиво несъгласие. Не помнеше кога за последен път е била на толкова официална вечеря, но не беше забравила ограниченията, наложени от приемането на покана да седнеш на една маса с някого. Те бяха набити в главата ѝ още по времето, когато сядаше на маса с майка си. Усмихвай се, кимай, съгласявай се, избягвай политически теми и в никакъв случай не подхващай остър спор.

За късмет на останалите хора около масата, годините, през които бе работила като старши полицейски служител, бяха затвърдили инструкциите на майка ѝ относно обсъждането на политически въпроси на трапезата. Когато бюджетът и самото съществуване на отдела ти зависят от щедростта на политиците, скоро се научаваш да не огласяваш мнения, които може в най-неподходящия момент да те захапят за шията с добронамереността на вампир. През годините Карол старателно бе изградила навика да не отстоява спорни позиции, за да не изтърси нещо точно когато не трябва. Беше оставила това занимание на по-младшите членове на екипа ѝ, които компенсираха повече от задоволително нейната въздържаност.

Не че ѝ се бе налагало да присъства често на подобни официални събития по време на кариерата си на ръководител на отдел, който се занимаваше с разследване на убийства. Изискванията на работата я поглъщаха, отнемаха ѝ повече от четиридесетте часа седмично, които тя бе длъжна съгласно трудовия си договор да посвещава на служебните си задължения. Карол скъпеше останалото ѝ свободно време, за да го посвещава на неща, които наистина искаше да върши. Не да прекарва безкрайни часове край масата в нечий дом, слушайки речите на богати досадници за безчинствата на някой, който се е изправил между тях и следващия милион в банковата им сметка.

Но сега тя вече имаше само свободно време. На кариерата, която предвиждаше за себе си, бе сложен край. В такива моменти ѝ се налагаше да си напомня, че това стана по неин избор. Ако бе пожелала, можеше все още да е главен инспектор от криминалната полиция Карол Джордан. Но тя бе предпочела да си остане просто Карол Джордан; просто една от новодошлите в долините на провинциален Йоркшър, където безмилостно нахлуваха хора, чиято единствена връзка със заобикалящия ги пейзаж беше фактът, че той им се нравеше повече от предградията, които бяха оставили зад себе си.

Домакинът ѝ, Джордж Никълъс, беше изключение. Семейството му бе издигнало голямата къща в джорджиански стил на входа към долината преди повече от двеста години и живееше там оттогава. Той произхождаше от онази среда, разчитаща на създадените от привилегии удобства, към която Карол обикновено се отнасяше с презрение. При първата им среща тя бе хвърлила един поглед към чистото му, румено лице, патрицианския му профил и дрехите, като извадени от каталог за облекло, подходящо за провинциални земевладелци, и реши, че трябва да не му се доверява и да не го харесва. Но в крайна сметка бе победена от чаровната невъзмутимост, с която той приемаше открито нейната враждебност и я игнорираше. Помогнаха му и проклетите кучета.

По-късно тя разбра причината, поради която Джордж смяташе, че е последният от неговия род, който ще обитава имението. Той бе овдовял преди три години — жена му бе загинала в катастрофа. Той не драматизираше скръбта си, но за човек като Карол, която добре знаеше какво е душевна травма, болката му беше ясна и постоянна.

Карол се покашля и избута стола си назад от масата.

— Най-добре ще е да си тръгвам, Джордж — каза тя. В думите ѝ нямаше помен от колебливост или неясен изговор, които да подсказват колко беше изпила.

Бръчиците от смях около очите му изчезнаха заедно с усмивката, която жената до него бе предизвикала с някаква иронична забележка, недочута от Карол.

— Трябва ли? — в гласа му се долавяше разочарование. Карол го разбираше. В продължение на седмици се беше опитвал да я убеди да му гостува на вечеря. А сега тя се измъкваше при първа възможност. — Дори не сме стигнали до кафето.

Карол реши да изрази съжаление.

— Флаш е още доста малка, за да я оставям сама толкова дълго.

Изкривените надолу ъгълчета на устата му отразиха съжалението, изписано на нейното лице.

— С моите камъни в моята градина.

— Коя е Флаш? — попита един по-възрастен мъж, седнал близо до другия край на масата, който с месестото си червендалесто лице и диплите тлъстина под брадичката си напомняше на илюстрация към някоя по-весела сцена от творчеството на Дикенс.

— Карол бе така мила да приеме едно от кученцата на Джес — отвърна Джордж, влязъл отново в ролята си на любезен домакин. — То се страхуваше от овце.

— Страхувало се от овце? — мъжът, който сякаш бе излязъл от страниците на „Клубът Пикуик“, явно отказваше да повярва.

— Случва се от време на време — каза меко Джордж. — Достатъчно е някоя овца да изблее и Флаш подвива опашка и хуква да бяга. Карол спаси кучето — иначе трябваше да я приспя, защото не вършеше работа тук.

— А тя е чудесен приятел — каза Карол. — Но все още си е недорасло кученце. И като всички колита не обича да остава дълго сама. Затова е време да си вървя.

Мъжът, когото Карол искаше да удари, изсумтя.

— Явно кучето ви е по-голям тиранин и от нашата детегледачка. А това означава много.

— Съвсем не е така, Чарли — каза Джордж. — Карол е напълно права. Ако се отнасяш добре с кутрето, докато расте, ще имаш възможно най-доброто куче — той се усмихна, черните му очи гледаха добросърдечно. — Ще кажа на Джаки да те закара. Ще можеш да си вземеш колата утре сутрин, когато излезете с Флаш на разходка.

Карол се намръщи. Значи бе забелязал колко е пила. Мисълта я подразни. Нейна работа си беше колко ще пие. От никого не би могло да се очаква да понесе без никаква опора онова, което бе понесла тя. Знаеше, че тя контролираше пиенето си, а не то нея, независимо от онова, което може би си мислеха хората. Или някое конкретно лице.

Тя пропъди тази мисъл и си наложи да говори с непринуден тон.

— Няма нужда. Джаки си има достатъчно работа в кухнята. Няма проблем да шофирам.

Мъжът, който седеше от лявата ѝ страна, издаде някакъв присмехулен звук.

— Ще кажа на шофьора си да ви откара — каза той и я потупа снизходително по ръката.

Карол се изправи и застана напълно стабилно на краката си.

— Много мило, но няма нужда. Живея само на няколко мили по-надолу по пътя. По това време на нощта тук е тихо като в гробища — говореше с авторитетния тон на жена, която е свикнала да ѝ се подчиняват.

Джордж припряно се изправи, издул устни.

— Ще те изпратя до колата — каза той с непоклатимата си учтивост.

— Беше ми много приятно да се запозная с всички вас — излъга Карол, отправяйки усмивки наред около масата, отрупана с обичайния за късна вечер хаос от кристал и сребро, порцелан и дъски за сирене. Осем души, които нямаше да види никога вече, ако имаше късмет. Осем души, които вероятно щяха да въздъхнат с облекчение, след като жената, чието място не беше тук, си тръгнеше. Джордж отвори вратата на трапезарията и отстъпи, за да я пропусне да мине пред него в настланото с каменни плочи преддверие. Цветовете на старинните килими сияеха благодарение на добре насоченото осветление; а може би така ѝ се струваше заради изпитото вино, мислеше си Карол, докато вървеше към широката външна врата.

Джордж спря пред прага, оглеждайки окачените на закачалки палта на гостите. Протегна ръка към дълго черно кашмирено палто, после спря и подхвърли с усмивка през рамо:

— Този „Барбър“, нали?

За миг Карол се почувства смутена. Умишлено бе избрала дългото яке, с което разхождаше кучето си, упорито отказвайки да се накипри докрай за събитие, на което не желаеше да присъства. Сега това ѝ изглеждаше като умишлено оскърбление, насочено към човека, който винаги досега се беше държал само мило и дружелюбно с нея.

— Отива повече на лендроувъра, отколкото на роклята — каза тя, сочейки черната копринена рокля, скроена по тялото, която ѝ стоеше сега по-добре отпреди. Фигурата ѝ вече беше по-различна от фигурата на жената, която бе купила някога роклята; тежкият физически труд беше разширил раменете ѝ и оформил ханша и бедрата ѝ.

Той ѝ подаде непромокаемото яке.

— Контрастът доста ми харесва — каза той. Тя не виждаше лицето му, но по гласа му личеше, че се усмихва. — Благодаря, че дойде, Карол. Надявам се да не е било прекалено тежко изпитание за теб. Следващия път ти обещавам по-непринудена вечер. Може би някоя спокойна вечеря в кухнята?

— Учудва ме упорството ти — тя се обърна с лице към него и сивите ѝ очи срещнаха неговите. — На твое място бих се отказала отдавна.

— Упорството е тайната на моя успех. Никога не съм бил най-умният или най-добрият сред хората около мен, но се научих, че ако не се отказвам от нещата, крайният резултат в повечето случаи е приемлив. Така успях да убедя Даяна да се омъжи за мен — той отвори вратата и нахлулият студен въздух ги накара да потръпнат. — И като си говорим за упорство, наистина ли си твърдо решена да шофираш? Няма никакъв проблем да помоля Джаки да те закара.

— Добре съм, Джордж. Наистина — тя стъпи на заскрежения чакъл, който захрущя под стъпките ѝ, а когато непривично високите токове я накараха да залитне на няколко ярда от колата, беше благодарна за близостта на ръката му. — Божичко, толкова отдавна не съм носила такива токове — каза тя с изкуствен смях.

— Една от многото причини да бъда доволен, че съм мъж — Джордж направи крачка назад, когато тя отвори вратата на лендроувъра и се качи със замах на високата седалка. — Внимавай. Може би ще се видим утре на хълма?

— Сигурно. Благодаря ти отново за чудесната вечеря — тя затвори рязко тежката врата и форсира шумния дизелов двигател. Предното стъкло беше леко замъглено от скреж, но чистачките се справиха с това с две движения. Карол включи парното на максимум, за да не се замъглява стъклото, включи на скорост и потегли надолу по входната алея. Това, че Джордж спомена покойната си жена — убита в катастрофа от пиян шофьор — прозвуча като укор към решението ѝ да седне зад волана, след като беше изпила няколко чаши вино. Но тя се чувстваше отлично, владееше изцяло реакциите и рефлексите си. Освен това пътят беше по-малко от три мили. А тя отчаяно много искаше да се измъкне.

Господи, каква вечер! Ако на вечерята не бяха присъствали такъв куп идиоти, тя щеше да се срамува, че се е проявила като толкова неучтива гостенка. Дори сега беше потисната, защото се бе отплатила толкова зле за великодушието на Джордж. Беше загубила умението да общува с хората. Преди време беше достатъчно близка с един мъж, за да го дразни за неговата непохватност в социалните контакти. Сега се бе превърнала в негово копие.

Тя излезе от алеята, завивайки по тесния път, който се простираше между имението на Джордж Никълъс и някогашната стопанска постройка, която през последните месеци тя бе оголила почти до основи, за да я преустрои съгласно собственото си виждане. Беше я очистила от всичко, което би могло да събужда спомени, но миналото на къщата я преследваше въпреки това.

Светлината на фаровете изцеждаше цветовете на крайпътните плетища и Карол забеляза с облекчение знаците, които подсказваха, че е близо до дома. Разкривеният дънер на един изсъхнал дъб; вратичката между пасбищата и пътепоказателя към туристическата пътека; мръсната жълта пластмасова кофа за пясък, която трябваше да компенсира факта, че общината никога нямаше да осигури опесъчаването на един път, който беше толкова незначителен, че нямаше дори осева линия по средата.

После изведнъж се появи нещо друго — от онези знаци, които никога не вещаят добро. В огледалото за обратно виждане се завихриха като в дискотека сини светлини.