Да разбиеш мълчанието

10.

Карол никога не се беше чувствала по-сурово наказана. Унижението да приеме освобождаване под гаранция беше достатъчно неприятно, но да седи в ареста в очакване някой да се появи, за да поеме отговорността да я отведе у дома, я караше да се чувства опозорена. Беше виждала само откъслеци от обичайния съботен парад на мрачни сцени от ада, когато оставяше там хората, които сама бе арестувала. Никога не ѝ се бе случвало да изтърпява постоянната процесия от хора, обезумели от наркотици и пиене, хора, насинени и окървавени от травми, счетени за прекалено маловажни, за да налагат посещение в болницата, хора без задръжки и без желание да ги придобият в близкото бъдеще. Коктейлът от миризми беше отблъскващ — пот; алкохол, тютюнев дим, повърнато, урина, от време на време и с примеси на нещо неописуемо и за щастие трудно определимо.

И тя беше в центъра на всичко това. Нямаше къде да се скрие. Голата дървена пейка с крака, завинтени за пода, която минаваше по цялата стена, се намираше срещу преградата, която предпазваше сержанта от евентуални нападения. Онези, които чакаха следващия етап от преживяванията си в ареста, бяха оставени на пейката и седяха отпуснато на нея. Един-двама я огледаха така, сякаш я виждаха като неочаквана възможност в съсипаната им вечер, но повечето бяха прекалено пияни, надрусани, измъчвани от болка или ужасени, за да ѝ обърнат внимание. Тя настръхваше, ако някой от тях я докоснеше случайно.

И като че ли всичко това не беше достатъчно неприятно, а трябваше да преглътне и срама от необходимостта някой да я измъкне оттук. Всичко щеше да бъде търпимо, ако тя си оставаше господарка на собствената си съдба. Но не, и това ѝ бе отнето заедно с достойнството. Трябваше да се обади на Тони и да го повика тук посред нощ, за да я спасява от нея самата. Какво говореше за нея фактът, че той беше единственият човек, към когото можеше да се обърне с абсолютна увереност, че ще зареже всичко, за да ѝ помогне? Мъж, женен за работата си, в която се грижеше за хора с толкова разбита психика, че не им се позволяваше да общуват с останалата част от човечеството. Мъж, който упорстваше да не се отказва от нея, въпреки че тя го бе обвинявала за всички нещастия в собствения си живот.

Карол въздъхна толкова тежко, че наркоманът до нея трепна и подскочи, като че ли беше забравил, че в помещението има и други хора.

— К’во? — извика той, озъртайки се уплашено.

Тя се отдръпна леко и си каза да престане със самосъжалението. „Положението можеше да е по-тежко, ти самата можеше да си една от тези изгубени души.“ Вместо това трябваше да си напомни всички причини, поради които трябваше да приема Тони Хил като благословия. Не познаваше човек, който да разчита по-точно човешките същества и тяхното поведение. Той беше умен и пълен с изненади; приемеше ли те веднъж в своя свят, нямаше никаква опасност да се почувстваш отегчен. Беше верен и добър по свой специфичен начин, и умееше да я разсмива — макар и невинаги съзнателно. Отказа да я изостави напук на всичко, и надали друг би ѝ помогнал да се измъкне от ямата, в която се бе озовала, ако само тя му позволеше.

Навремето брат ѝ Майкъл я беше разобличил, че е влюбена в него. Тя не мислеше, че „любов“ е точната дума. Не мислеше дори, че съществува дума за сложната схема от чувства, която я обвързваше с Тони и него с нея. С когото и да било другиго такава степен на близост неминуемо би ги отвела в леглото.

Но въпреки съществуващото привличане, въпреки прелитащите искри и силата на чувствата, между двамата сякаш се издигаше ограда с пуснат по нея ток. И то в добрите дни.

А напоследък добри дни нямаше.

Тази вечер просто още един остър кол щеше да бъде забит в окопа, който ги разделяше. Още едно неоснователно искане щеше да бъде посрещнато с равнодушие, което бе по-лошо от гняв. Може би беше време тя да си признае, че тъгува за него повече, отколкото го обвинява.

Сержантът, който отговаряше за ареста, остави телефона и хвърли поглед към нея.

— Карол Джордан? В приемната чака някой, който е дошъл да ви вземе — той се озърна и се обърна към един полицай. — Шармън, бъди добро момче, отведи я в приемната. След ден-два ще получите потвърждение на датата, на която трябва да се явите в съда. Не забравяйте да се явите. Елате утре трезвена и ще си получите обратно ключовете на колата.

Тя мина след младия полицай през една врата, по коридора и после през друга врата, озовавайки се в приемна, която бе пълно копие на предната. Би могла да се намира в произволен полицейски участък където и да било в страната. Той беше там, седнал на пластмасов стол под един плакат с препоръки за безопасност на дома, съсредоточил се в някаква глупава игра на телефона си. Дори не вдигна глава, когато тя влезе в приемната.

Полицаят я остави и Карол прекоси стаята към мястото, където седеше Тони, чиито пръсти се движеха припряно по екрана.

— Благодаря, че дойде — каза тя.

Стреснат, Тони скочи от стола и едва не изпусна телефона.

— Карол — каза той и умореното му лице светна в усмивка. — Как си?

— Чувствам се напълно трезвена, но дрегерът не е съгласен с мен. Може ли да се махнем оттук?

Тони посочи вратата, която водеше към улицата и я последва мълчаливо навън, в лютия нощен студ.

— Паркирал съм зад ъгъла — каза той и тръгна напред, когато тя спря и го погледна въпросително.

Карол седеше сгушена на мястото до шофьора, докато Тони стържеше скрежта от предното стъкло с една кредитна карта. Тя не очакваше с нетърпение предстоящия разговор, но нямаше как да го избегне. Такава беше цената на спасяването ѝ, а разговорът не можеше да е по-неприятен от една нощ, прекарана в килия.

Най-сетне потеглиха в упорито мълчание. Когато стигнаха покрайнините на града, Тони каза:

— Ще трябва да ми показваш пътя. Не знам как достигна до вас от тази част на града.

— Оставаш на тази улица до моста Хебдън, после ще ти кажа къде да завиеш — за нея беше ново преживяване да пътува в кола, управлявана от Тони. По негласно споразумение досега винаги бе шофирала тя, независимо от това дали пътуваха по работа на полицията или не. В нейните очи Тони беше класически образец на лош шофьор. Лесно се разсейваше от присъствието на други участници в движението, да не говорим пък за собствените му мисли, натискаше колебливо спирачките, не беше уверен чие е предимството на кръстовищата и винаги караше с около четири мили под официално допустимата скорост, освен когато изцяло забравеше за съществуването ѝ. За щастие раздрънканото волво на Тони беше почти единственото превозно средство на пътя, така че щяха да ѝ бъдат спестени колебливите му опити за изпреварване по тесните пътища, по които предстоеше да минат.

— Казаха ли ти кога трябва да се явиш в съда?

— Сряда. Не си губят времето.

Той помълча за миг, после каза:

— Това е добре. Нямам никакъв ангажимент, който да не мога да отложа.

— Не е необходимо да присъстваш. Просто ми трябваше някой да ме откара до вкъщи, това е всичко.

Тя знаеше, че това прозвуча като неблагодарност, но трябваше да полага толкова голямо усилие, за да не се разплаче, че не смееше да предизвика прояви на доброта и съчувствие.

— Разбира се, че е необходимо. Някой трябва да те закара дотам и обратно до дома ти. Освен това не бива да шофираш преди изслушването ти в съда.

Вече нямаше крайпътни лампи и той се приведе напред, взирайки се в мрака.

— Напълно законно е да шофирам между днешния ден и изслушването — възрази тя, без да я е грижа дали не създава впечатление, че се цупи.

— В очите на магистратите ще изглежда по-добре, ако не шофираш.

Карол изсумтя присмехулно.

— Няма никакво значение дали те ме харесват или не. Чака ме отнемане на книжката за една година, глоба, ще ме прецакат със застраховката и ще имам криминално досие, и колкото и да се подмазвам, това няма да промени нищо.

— Може да повлияе на разликата между година и година и половина — каза той.

— Какво? Внезапно си станал експерт по присъдите за шофиране в нетрезво състояние?

Той не отговори.

Карол вдигна ръце, ядосана на себе си.

— Съжалявам, не исках да се заяждам. Благодарна съм, че направи това.

Той стисна устни, но продължи да мълчи.

— Знаеш ли, почти не мога да повярвам — каза тя в желанието си да запълни мълчанието. — Разстоянието от входната алея на Джордж Никълъс до моята къща е по-малко от три мили. Три мили по един път отникъде доникъде. И това ако не е лош късмет! Какъв ли е шансът да му се случи подобно нещо на човек?

— Тази вечер шансовете ти се изчерпаха, Карол — каза Тони.

— И това е, защото доста време вече залагаш на шанса си. По закона на вероятностите отдавна трябваше да ти се случи нещо от рода на това, което стана сега.

— Глупости, Тони. Това наистина са глупости. Познавам се, мога да преценя кога не е разумно да седна зад волана. Никога не шофирам, когато съм прекалила.

— Може да ти се струва, че не е опасно да шофираш, и въпреки това да си надхвърлила допустимата граница. Бъди честна. И двамата знаем, че през последните няколко години постоянно надхвърляш допустимата граница. И не говорим за някакъв единствен случай в събота вечер. Карол, това е сигналът да се опомниш.

— О, по дяволите! — избухна тя. — Това, че съм внимателен слушател, не ти дава право да изнасяш проповед.

— Това не е проповед, а намеса. Тази вечер стана причина да осъзная, че прекалено дълго съм си прехапвал езика, за да мълча. За мен вече стана непоносимо да гледам как се самоунищожаваш, Карол.

— Какво? Та аз почти не съм те виждала от месеци. Не може да се твърди, че изобщо си ме гледал да правя каквото и да било. При това аз не се самоунищожавам, опитвам се да се съвзема. И ако ти постъпваше като приятел, щеше да си наясно с това.

Отново се появиха улични светлини. Витрини и светофари. Карол се извъртя на седалката така, че да гледа през прозореца. Не искаше той да вижда лицето ѝ. Не искаше да прочете по него потвърждение на предположенията си.

— Знам — отвърна той. — Не се държах като приятел. Поддадох се на страха. Прекалено дълго се убеждавах, че ако ти кажа истината, може да те загубя завинаги. А не исках да поема такъв риск.

Тя почувства буца в гърлото си, сълзите заплашваха да пробият бронята ѝ.

На следващата улица вдясно, покрай заведението за риба и пържени картофи.

Тони зави от главния път и насочи колата между високи каменни редови къщи, чиито силуети тънеха в мрак с изключение на мътна светлина от стълбищно осветление или непрозрачен прозорец на баня тук-там. После излязоха извън града.

— Трябва да престанеш да пиеш, Карол. Така издигаш стена между себе си и нас, останалите, хората, които държат на теб, хората, които могат да те обичат, ако им дадеш поне малък шанс. Погледни се само. Ти си блестяща. Силна си, упорита си, красива си и си адски умна. А какво правиш с живота си? Изолира се. Използваш смъртта на Майкъл и Луси като извинение да се съсредоточиш върху своята любовна история с бялото вино и водката. И докъде те доведе това? До килията на ареста в една съботна вечер, заедно с други пияници, с наркоманите и непоправимо съсипаните хора.

— Не съм пияница! — извика тя. — Това, че обичам да си пийна, не ме превръща в пияница! Говориш съвсем неуместно.

— Не е така. Говоря уместно за първи път от много време насам. И този път няма да оставя нещата така — той спря на едно място, където пътят се разклоняваше. — Наляво или надясно?

— Наляво. После караш една миля по пътя и завиваш надясно. Всъщност не. Остави ме на ъгъла. Оттам до вкъщи е само около миля. Ще се прибера пеш.

Тони се изсмя иронично.

— С тези обувки? Очевидно присъствието ми ти е по-неприятно, отколкото предполагах. Ще те откарам до вкъщи, Карол. И ще остана да спя при теб.

— Какво? Как така ще оставаш да спиш при мен? Няма къде да спиш.

— Имам на разположение цял някогашен хамбар. Донесох си спалния чувал за в случай, че нямаш легло за гости.

— Не.

— Може ли да говорим за това, когато стигнем? Трябва да се съсредоточа.

— Няма за какво да говорим.

— Можеш да се преструваш, колкото си искаш, но знам, че не се чувстваш добре така. И не мога да пренебрегвам този факт повече. Независимо от това харесва ли ти или не, Карол, време е да вземеш живота си обратно от бутилката.