Дар за бурята

19

Макар че всички семейства, които трябваше да посетят, бяха сменили адреса си през последните години, лесно ги откриха, тъй като живееха в същите селища: едното в Елбете, другото в Арайос, а третото — в Памплона. Този ден вятърът, който през нощта едва не бе издухал Елисондо, щеше да държи дъжда далеч от долината, но Памплона бе поразена от истински потоп; валеше толкова силно, че канализацията дори на този град, подготвен както малко други за отвеждането на небесните порои, сега като че ли не можеше да поема повече. Огромните усти на канавките и шахтите поглъщаха внушителни количества вода, въпреки това тротоарите приличаха на езера, в които едрите капки отскачаха, предизвиквайки ефекта за обратен дъжд, който сякаш бликаше от земята и квасеше обилно настилката и панталоните на пешеходците. Монтес и Сабалса излязоха от колата и хукнаха да се скрият под малката козирка на близкото кафене. Затвориха чадърите, от които въпреки късото разстояние вече течеше вода, и ругаейки пороя, влязоха в заведението.

Монтес отиде до бара да поръча кафето и докато уж прелистваше спортния вестник, огледа Сабалса, който се бе тръшнал уморено на един стол и зяпаше разсеяно екрана на телевизора. Нещо му имаше на този човек, и то май не само през последните дни; изглежда, от доста време е така, помисли си Монтес, само дето той самият тогава, затънал в тресавището на личните неволи, не бе забелязал, че колегата му страда. Този характер му беше познат, дори се разпознаваше в него — характерът на вечно недоволните от света, характерът на хората, които смятат, че животът им дължи нещо, и се бунтуват пред очевидната несправедливост, че винаги им го отказва. Дожаля му. Това несъмнено си беше истински поход през пустиня, но най-лошото бе, че ако никой не ти подаде ръка да те измъкне, си осъден да умреш луд и в самота… Е, със здрави топки, разбира се. При хора като Сабалса силата и разумът си съжителстват, а в такива случаи поривът, който може да ти вдъхне необходимата смелост, за да продължиш напред, често се изражда в нелепа гордост, която те потопява в някаква смесица от омраза и самосъжаление. Монтес добре го знаеше, беше пил от тази жлъчка, от тази отрова и бе стигал до убеждението, че предпочита да умре, отколкото да признае, че греши.

Той постави едната чаша пред Сабалса и се зае да разбърква захарта в своята.

— Изпий това кафе, да видим дали лицето ти ще добие малко повече цвят, и ми разкажи какво те мъчи.

Сабалса отмести очи от екрана и погледна колегата си, усмихнат на неговата прозорливост.

— Какво те кара да мислиш, че имам нещо за разказване?

— Мама му стара, момче, цяла сутрин чувам как скърцат колелата в мозъка ти.

Сабалса наклони глава настрани и се предаде.

— Вчера с Мариса определихме дата за сватбата.

Монтес отвори очи като чинии.

— Говедо! Значи, щеше да се ожениш, без да ми кажеш?!

— Нали сега ти казвам — защити се Сабалса.

Монтес стана, протегна му ръка и го дръпна, принуждавайки го да стане, за да го прегърне.

— На добър час, момче, браво на теб!

Някои клиенти се обърнаха да ги погледнат. Монтес седна отново, без да престава да се усмихва.

— Значи, това те тормозеше толкова… Мама му стара, мислех, че ти има нещо…

— Ами… не знам…

Монтес го изгледа и отново се усмихна.

— Ясно ми е какво ти е, понеже и с мен беше така: неизбежността на факта. Определяш дата и няма връщане назад, знаеш, че от този ден нататък ще си бракуван, а за много мъже този период е като пътя към бесилото. Позволи ми да ти кажа, че е съвсем нормално да те гризат съмнения. В такъв момент всички причини, които са те накарали да направиш тази крачка, остават зад гърба ти и в главата ти изникват само онези, заради които не е трябвало да я правиш, особено ако сте минали през лоши моменти — Монтес шепнеше глухо и Сабалса забеляза, че е забол поглед в остатъка от кафе в чашата си, като изпаднал в транс, — включително през временни раздели, през окончателен на пръв поглед разрив, и си казваш, е, никой не е съвършен, а аз най-малко от всички, но защо пък да не се даде шанс на връзката?

— Гледай ти — промълви Сабалса. — Трябва да кажа, че не очаквах подобна реакция от твоя страна.

— Ясно, сигурно заради развода ми. Може би си помислил, че покрай личния си опит имам лошо отношение към брака, и няма да отрека, че известно време беше така, но после научих едно нещо, което сега ще ти кажа: от всички човешки права най-важно е правото да грешиш, да осъзнаеш това, да го оцениш и да не смяташ грешката за доживотна присъда.

— Правото да грешиш… — повтори Сабалса, — само дето понякога с грешките си повличаш и други хора, какво се случва тогава с тях?

— Виж какво, момче, така е в тоя мръсен свят, ти си вземай решенията, бъркай, прави грешки, пък другите да му мислят.

Сабалса го погледа няколко секунди, претегляйки всяка негова дума.

— Добър съвет — отвърна.

Монтес кимна и стана, за да иде до бара да плати кафетата, но когато се обърна да погледне Сабалса, видя, че той е все така печален както преди, дори малко повече може би.

Дните започваха да се удължават и след залез-слънце вечерите се проточваха със загадъчно сребристо сияние, което караше реката да блести и обагряше в бяло и калаеносиво младите пъпки по дърветата пред широките прозорци на полицейското управление, на които Амая до момента не бе обръщала внимание. Тя се обърна с лице към кабинета, където бе свикала своя екип на съвещание.

Инспектор Ириарте, необичайно мълчалив, седеше много сковано, докато чакаше другите да дойдат, и през последните две минути не бе откъснал очи от доклада за аутопсията на Елена Очоа върху масата. Амая работеше с Ириарте малко повече от година и за това време бе започнала искрено да го цени. Той беше добър човек, чудесен професионалист, отговорен и коректен като малцина, техничен полицай, може би прекалено склонен да се съобразява с мнението на колегите си, за да бъде съвършен, но откакто го познаваше, никога не го бе виждала да губи самообладание.

Помисли си, че принципно Ириарте не беше много различен от съпруга ѝ. И той като Джеймс познаваше и приемаше мрачната страна на света, зловещото и трагичното в живота на някои хора, и по същия начин предпочиташе да се придържа в рамките на това, което му се струваше обяснимо, контролируемо. Творческият дух помагаше на Джеймс да приема предсказанията на Енграси или чудодейните способности на богинята Мари като дете, което се забавлява на спектакъл с фокуси, чийто главен изпълнител и водач непременно е човекът. Що се отнасяше до Ириарте, той може би го изпреварваше с една крачка и по всяка вероятност личният му избор да стане полицай се коренеше в простичката му представа за света, за семейството, за доброто, както и в твърдата решимост да ги брани на всяка цена. Сега го смущаваше не това, което пишеше в доклада за аутопсията, където Сан Мартин бе отбелязал „самоубийство чрез доброволно поглъщане на режещи предмети“, а онова, което бе видял на стоманената маса в Института по съдебна медицина на Навара.

Докато сядаха, Монтес поде тържествено.

— Шефке, ние носим някои дребни изненади. Тази сутрин посетихме двете семейства от доклада на Йонан и третото, което добави съдебната лекарка. Първите две живеят в същите селища, но са сменили домовете си. Най-напред отидохме при тези от Лекарòс, ония, дето имали друго дете и намекнали, че съдебните лекари въртят търговия с органи. Не знам къде са живеели преди, но сега притежават огромна къща. Измислихме, че е имало кражби в района, и ни пуснаха да влезем до гаража… С това, което струва само една от колите, паркирани вътре, бих могъл да се пенсионирам. Явно са в аптекарския бизнес. Тези от Арайòс не си бяха вкъщи, но очевидно също им е провървяло. Пазачът на имението ни каза, че били на почивка, но успяхме да видим къщата отвън и строящите се конюшни. Мъжът спомена, че се занимавали с търсене на газ в Южна Америка, затова не е чудно, че са отказали социалната помощ. Последната двойка също е доста заможна, става дума за семейството с жената, болна от рак, които нямали друго дете освен починалото. По онова време живеели в Елбете, сега са се установили в Памплона и техният случай е най-малко странен, понеже и двамата са адвокати. Не знам какъв ще е домът им, обаче кантората беше впечатляваща, апартамент от двеста и петдесет квадрата в най-скъпия квартал на града. Най-учудващото е, че съпругата, която уж била в терминален стадий през 1987 година, е не само жива и упражнява професията си, ами изглежда свежа като розова пъпка.

— Сигурен ли сте, че е същата жена? Съпругът може да се е оженил втори път.

— Същата е. Името ѝ е написано на табелката на входа пред адвокатската кантора „Лехарета и Андия“, освен това говорихме с нея… Не само е жива и здрава, а и доста хваща окото — отговори Монтес и сръга с лакът Сабалса, който наведе засрамено глава.

— „Лехарета и Андия“. Не ми звучи познато — обади се Ириарте.

— Нищо чудно, не се занимават с наказателно, а с търговско право, внос-износ и неща от тоя род…

— А на мен ми звучи — каза Амая, стана и започна да рови в джобовете на якето си, докато откри елегантната визитка, която семейство Мартинес Байон ѝ бяха връчили пред входа за имението им: „Лехарета и Андия. Адвокати“.

Тя сложи картичката върху масата така, че всички да могат да я видят, и помълча няколко секунди, за да подреди мислите си, преди да заговори.

— Мисля, че всички знаете, че Елена Очоа, жената, която почина вчера, е била приятелка на моето семейство, по-точно на майка ми. Знаете също, че от нощта, когато задържахме Берасатеги и Росарио изчезна, твърдя, че не ми се покрива времето от излизането им от клиниката до появата им в дома на леля ми. Винаги съм смятала, че са се отбили първо другаде, където тя се е преоблякла и където са останали, докато стане време, в някоя къща или тайна квартира. Не са отишли в дома на баща му, сигурна съм, и това ни препраща отново към Елена Очоа. Тя ми разказа, че в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години някаква група, подобна на секта, се настанила в един чифлик в Орабидèа. Приличали на хипита, живеели в комуна и организирали културни или духовни сбирки, които скоро се изродили в окултизъм. Принасяли в жертва дребни животни, заговорило се дори за възможността да се пристъпи към човешко жертвоприношение. Тогава Елена Очоа се отдръпнала, но групата просъществувала още известно време. През онази епоха такива комуни не са били рядкост, най-вероятно са възниквали под естетическото влияние на псевдосатанинските секти като тази на Чарлз Менсън[17], прочул се най-вече с убийствата в Нощта на ножовете. По онова време много младежи, разочаровани от християнството и тогавашното консервативно общество, кокетирали със свободната любов, наркотиците и окултизма. В повечето случаи този коктейл изглеждал възбуждащ и придавал силна сексуална привлекателност на техните водачи. Голяма част от групите се разпадали с привършване на запасите им от ЛСД.

Следвайки указанията на Елена Очоа, днес сутринта открих въпросния чифлик. Сега имотът е напълно обновен и опасан с охранителни средства. В него живее уважавана и заможна двойка почти в пенсионна възраст, която е членувала в първата група. Тяхна съседка разпозна без никакво съмнение колата на Берасатеги. Разговарях с мъжа и жената и те се видяха принудени да признаят, че го познават, но щом ги запитах от какво естество са били отношенията им, ми връчиха тази визитна картичка. „Лехарета и Андия. Адвокати“…

— Може да е случайност. Сигурно представляват много хора.

— Да, възможно е — съгласи се Амая. — Но съседката ми разказа също, че са имали дъщеря, която починала като бебе. Ако от въпроса ми за Берасагети им стана неприятно, при споменаването на детето изпаднаха в истерия. Възможно е да е случайност, разбира се, но мъртвите бебета вече започват да ми идват прекалено много.

— Мислите, че може би са правили нещо с децата си? Аутопсиите са установили внезапна детска смърт.

Тя подмина въпроса.

— Това, което искам да проверя, е дали някоя от тези двойки е свързана по някакъв начин с адвокатите, с Берасатеги или с Мартинес Байон. Би било интересно да открием и смъртния акт на момиченцето. Казвало се е Аинара, Аинара Мартинес Байон, починало е на година и два месеца от кръвоизлив в мозъка, когато с родителите си е било в Англия, и явно е било погребано там. Йонан, защо не се заемеш с това? Ти май познаваше някого от посолството, нали? — каза тя, докато ставаше, за да покаже, че съвещанието е свършило. Тръгна към вратата, където изчака всички да излязат. — Монтес, един момент.

Спря го, затвори вратата и се обърна към него.

Инспектор Монтес беше от хората, които те гледат втренчено, когато имат нещо да ти казват, това бе част от импулсивния му и откровен нрав. През последните дни поне на два пъти бе изпитала чувството, че Монтес иска да ѝ каже нещо, което в крайна сметка бе премълчал.

Подкара направо.

— Фермин, струва ми се, че от няколко дни имаме нещо да си кажем.

Той кимна в знак на съгласие, с нещо средно между облекчение от неизбежното и тревога от неминуемото, но не каза нищо. Полицейският контекст и очевидното преимущество да го заговори в личния си кабинет едва ли бяха най-подходящата атмосфера за откровеност, освен това тя отлично знаеше, че Фермин Монтес е от хората, чийто език най-добре се развързваше на чашка.

— Ще ти остане ли време след работа да пийнем по една бира и да поговорим?

— Иска ли питане, шефке — отвърна той облекчено, — но сега елате с нас на кафе. Аз ви каня, имаме повод за празник: Сабалса се жени.

Пусна инспектор Монтес да излезе пръв, използвайки секундите, за да заличи от лицето си гримасата на недоумение и тревога, докато слушаше шумните поздравления, с които останалите посрещнаха новината.

Бяха нужни три бири и няколко порции калмари в бара на казиното, за да се отпусне Монтес достатъчно и да си разтвори душата. Амая се засмя на последния виц, който ѝ бе разказал, и неочаквано го притисна.

— Е, Фермин, ще изплюеш ли камъчето най-сетне, или ще чакаш, докато съвсем се напия?

Той кимна, наведе глава и избута чашата до средата на бара.

— Хайде да се поразходим.

Амая хвърли една банкнота върху тезгяха и го последва.

През последните часове температурата беше спаднала с няколко градуса, отнасяйки дъждовните и меки дни, за да ги замени с ледените пориви на вятъра, които бяха прогонили от улиците всичко живо. Двамата тръгнаха мълчаливо през площада и прекосиха улицата, водеща към входа на църквата. Най-накрая там Фермин спря и отново я погледна в очите. Каквото и да имаше да ѝ казва, то очевидно щеше да му струва много.

— Не знам как да ви го кажа, но ето ви го. От няколко дни съм отново с Флора.

Амая отвори уста, не вярвайки на ушите си, беше толкова смаяна, че едва успя да попита.

— Какво означава, че си с Флора?

Той отклони за миг поглед от изпитателните ѝ очи, сякаш искаше да почерпи сили от сенките край църквата, за да обясни нещо, което дори за него беше необяснимо.

— Преди няколко дни, когато се качвах към управлението, се разминах с колата ѝ, видяхме се, тя ме повика… Поговорихме и се събрахме.

— Мамка му, Фермин! Ти луд ли си? Не помниш ли какво ти причини? Не помниш ли какво щеше замалко да направи?

Той отново отклони поглед и хапейки долната си устна, вдигна глава към ясното мразовито небе в бастанската нощ.

— Тя е зла, Фермин. Флора е зла, ще те съсипе, ще те довърши, тя е демон, не си ли го проумял?

Монтес пламна, хвана я за раменете и я разтърси леко, приближи лицето си до нейното и каза:

— Разбира се, че съм го проумял, иска ли питане, знам я каква е, но какво да направя? Обичам я, влюбен съм в нея, откакто се помня, и колкото и да се мъчех да се убедя в обратното, през всичките тези месеци не съм преставал да я обичам дори за ден. Освен това нещо ми подсказва, че тя е последната ми спирка.

Беше много близо до нея и тя виждаше отчаянието в очите му, усещаше болката в душата му. Вдигна ръка и нежно погали мъжката буза, клатейки невярващо глава.

— Лоша работа, Фермин… — каза тъжно.

— Така е… — съгласи се той

Разделиха се и като по негласно споразумение закрачиха към улица „Сантяго“ рамо до рамо и без да говорят. Като стигнаха до моста, Амая спря.

— Фермин, при никакви обстоятелства, нищо, повтарям, нищо от това, което се случи или се каже в управлението или извън него във връзка с разследванията, не бива да стига никога до ушите на сестра ми. Никога. — Той кимна в знак на съгласие. — Никога — натърти тя. — Повтори го.

— Никога, давам ви думата си. Научих си урока.

— Дано, инспектор Монтес, защото и при най-лекото съмнение, че не е така, цялото ми уважение към вас ще рухне и ще се погрижа да ви отстранят. Не само от случая, а от полицията, и то завинаги.

Прекоси моста, като за първи път пропусна да се заслуша в ромона на водата. Решителният и бърз ход, подхранван от растящия в гърдите ѝ гняв, я накара да забрави за студа, от който иначе щеше да трака зъби. Вече наближаваше къщата на леля си, когато реши почти в движение да я подмине и да се разходи, за да се уталожат раздразнението и яростта, които я бяха обзели. Но изведнъж видя колата на Флора, паркирана пред входната арка. Закова се на място и се втренчи в автомобила, сякаш беше необичаен предмет, забравен там от извънземно разузнаване. Влезе в къщата и без да сваля пухенката си, надникна в гостната на Енграси. Всички бяха насядали около Флора и слушаха внимателно колко хубаво е организирала погребалната служба за Росарио. Сестра ѝ държеше в едната си ръка чинийка, а в другата чаша с кафе, от което отпиваше на малки глътки, докато говореше.

Някак много отдалеч чу поздравите на своите близки, саркастичната със сигурност забележка на Флора, а от още по-отдалеч собствения си глас, дрезгав и неумолим, който казваше на сестра ѝ:

— Вземи си палтото и излез с мен навън.

Изражението и тонът ѝ не допускаха спор. Усмивката на Флора изчезна.

— Случило ли се е нещо, Амая?

Тя не отговори, взе от закачалката в антрето палтото на сестра си и го хвърли в краката ѝ. Пренебрегвайки възраженията и въпросите на останалите, застана безмълвно на входа и изчака Флора да мине покрай нея. Последва я навън и затвори вратата зад гърба си.

— Може ли да знам за какво е това бързане?

— Престани с този театър, Флора, престани да се преструваш, че си нормален човек, и ми кажи какво си намислила.

— Не знам за какво говориш.

— Говоря за Фермин Монтес, говоря за мъжа, когото замалко не уби, говоря за полицая, който беше отстранен почти година заради теб.

Флора се овладя и доби обичайната си физиономия на човек, който всеки момент ще загуби търпение.

— Мисля, че не ти дължа никакво обяснение. Фермин е мъж, аз съм жена, а и двамата сме вече доста големички.

— Точно тук грешиш, сестро. Не забравяй, че аз бях там в нощта, когато Виктор умря, и знам какво стана в действителност, знам кое те накара да започнеш тогава връзката с Монтес. Това, което не разбирам, е защо го правиш сега. Остави човека на мира.

Флора се разсмя.

— Гледай ти, сестричке, не знаех, че таиш такива красиви чувства към Фермин. Нямаш никакво доказателство за случилото се в нощта, когато Виктор умря, не си го и представяш дори. Признавам, че може би не бях напълно откровена с Фермин, когато се запознахме, но тогава аз бях още омъжена и той го знаеше. Сега нещата стоят другояче и интересът ми е напълно почтен.

— Почтен, друг път. Че имаш интерес, имаш, вярвам ти, всъщност убедена съм, че това е думата, определяща отношението ти към околните, явно имаш някакъв интерес, след като искаш да се обвържеш с него, но това няма нищо общо с отношенията между мъжете и жените, защото ти, Флора, се интересуваш от нещо в по-различна опаковка: младо, русо и много красиво момиче. Или греша?

Обичайното презрение в погледа на Флора премина в ярост, не по-малко свирепа от тази, която гореше в очите на Амая и ги сродяваше може би за първи и единствен път. Когато заговори, мъката бе стиснала гърлото ѝ така, че гласът ѝ прозвуча задавен и прекършен от болката и гнева.

— Ти нямаш ни най-малка представа какво ме свързваше с нея, не смей да я споменаваш.

Амая я изгледа, смаяна. Флора изглеждаше съсипана, прегърбена като под непосилен товар, цялата светлина в нея бе угаснала и бе потъмняла пред очите ѝ, като налегната от тежка болест. Не беше за пръв път. При всяко споменаване на връзката ѝ с Ан реакцията на Флора беше винаги колкото преувеличена, толкова и искрена, затова Амая вече не се съмняваше, че каквото и да бе имало между двете, сестра ѝ никога не бе изпитвала по-голяма страст, страст, каквато нито един мъж не бе успял да събуди у нея, толкова опустошителна, че все още разкъсваше сърцето ѝ и ѝ бе дала сили да дръпне спусъка.

Тя я наблюдаваше мълчаливо. Когато стоиш пред човек, който се навежда да събере от земята остатъците от разбитата си на парчета гордост, няма място за много приказки. Флора се загърна в палтото си и поглеждайки я презрително за последно, седна в колата си, докато Амая снимаше с джиесема си предницата на автомобила.