Дар за бурята

23

Беше навила будилника за шест часа и в седем беше вече в гаража на полицейското управление, готова да тръгне към Ирурита. Препрочете на джиесема си съобщението със заповедта за обиск и се погрижи да отпечата едно копие, за да го сложи в джоба си и да го покаже на Фина Идалго. Изчака членовете на екипа да се настанят по колите и се качи в нейната, като ги пусна пред себе си, за да остане последна в свитата. В леденото утро небето беше белезникаво, лекият ветрец държеше облаците нависоко, с което пречеше на слънцето да блесне, но пък дъждът оставаше надалеч. Красивото имение на доктор Идалго не даваше признаци за живот: не се виждаха светнати лампи, нито движение зад прозорците, въпреки че вратата на оградата пак беше отворена. Амая почти се разсмя на злостния си план да измъкне Фина Идалго от постелята и да я изплаши до смърт. Когато позвъниха на вратата обаче, тя тутакси им отвори, сякаш ги очакваше да дойдат. Носеше светъл панталон и кафяв пуловер с висока яка, а косата ѝ бе събрана на хлабав кок, закрепен с японска шнола с шиш. Посрещна ги с усмивка. Младши инспектор Сабалса ѝ връчи писмената заповед и я осведоми как ще се извърши претърсването. Тя отстъпи, за да им направи път да влязат, и им посочи с ръка накъде е кабинетът, който ги интересува, в другия край на къщата. Амая разбра, че нещо не е наред, още щом я видя, нещата не бяха потръгнали според очакванията ѝ, тази жена не изглеждаше изненадана. Тя ги чакаше. Увереността, че е знаела, но не може да го докаже, я вбеси; изпревари по коридора вървящите пред нея мъже и влезе в онази толкова мъжка стая, която Фина Идалго бе запазила непокътната от времето на брат си. Картонените кутии с етикети по дати бяха върху масата и не стана нужда дори да ги докосва, за да забележи, че са празни — капаците им бяха нахвърляни набързо на пода. Фина Идалго влезе в стаята веднага след нея, преструвайки се, че чете заповедта.

— Каква злощастна случайност! Тия бумаги събират прах тук от цяла вечност. Брат ми явно е бил сантиментален човек и затова ги е пазел… Е, то и аз ги пазех почти като спомен и ако някой не ми беше напомнил наскоро за тях — каза тя, втренчена в инспектор Саласар, — дори нямаше да се сетя за съществуването им. Но в интерес на истината, те бяха източник на акари и прах и аз, понеже, да си призная, не съм добра домакиня, едва вчера, представете си, реших най-сетне да разчистя кабинета и започнах точно от тази прашна купчина хартия.

Амая се нахвърли срещу нея.

— Къде са, какво направихте с тях?

— Ами единственото, което може да се направи с купчина хартия: един голям огън — отвърна Фина и махна към прозореца на кабинета, към който всички се завтекоха, за да установят, че в задната градина димят остатъците от клада.

Амая се вцепени. Беше толкова ядосана, че не можеше да помръдне, а осезателното присъствие на жената зад гърба ѝ не помагаше. Ечайде и Сабалса затичаха към кладата; пламъци вече не се виждаха, но тя ги видя как тъпчат пепелта, за да угасят може би някой въглен. Вдигна очи към плътните завеси и най-безцеремонно повлече част от тях към пода, за да отвори прозореца.

— Елате тук, шефке, май има някои цели парчета — каза младши инспектор Ечайде. — Експертите може да извлекат нещо.

Боравенето с изгоряла хартия изискваше извънредно голямо внимание от страна на специалиста, заел се със задачата да я върне в началния ѝ вид. Налага му се да го прави пласт по пласт, като отделя всеки лист и го поставя между две предпазни пластмасови корици. Процесът отне повече от три часа.

Преди да си тръгне, Амая влезе за последен път в къщата. Фина Идалго седеше пред масата в красивата си кухня, където бе подредила топло кафе, препечени филии, масло, три-четири вида мармалад и купичка с орехови ядки.

— Искате ли кафе?

Амая не отговори, макар че забеляза колебанието на някои от колегите си, които вероятно с удоволствие биха изпили чаша топло кафе, но тя ги спря с ръка.

Старата акушерка се усмихваше любезно.

— Нали знаете, че закуската е най-важното хранене за деня? За да започнеш деня си добре, трябва да си закусил обилно: хляб, кафе и няколко ореха — каза тя и подаде една шепа на Амая. — От моя орех са, не се срамувайте, вземете си.

Колегите ѝ наблюдаваха представлението, подозирайки, че присъстват на някакъв вид салонна игра, в която двете жени си съперничат.

Амая се обърна към вратата безмълвно.

— Да се махаме от тук — каза тя на своя екип, — и никой да не хапва нищо от това, което му предложи тази жена.

Когато излязоха на улицата, Ириарте и Монтес застанаха до нея.

— Ще ни обясни ли някой какво се случи вътре?

Амая не отговори. Ускори крачка, влезе в колата си и потегли към шосето. Само след километър спря на едно уширение, където често се организираше пазар за добитък. Слезе от автомобила и даде знак на колегите си и те да сторят същото. Когато мъжете се приближиха, Амая заговори.

— Тази жена ни очакваше, знаеше, че ще дойдем. Получих заповедта снощи, а до днес сутринта потвърждението още не бе пристигнало в управлението. Искам списък на всички, които знаеха, че ще идваме тук. Искам да бъдат прегледани всички обаждания от управлението, а тези, които нямат връзка с тях, да ми дадат мобилните си телефони, за да ги отхвърля.

— Какво намеквате? Че някой от нас се е обадил на жената, за да я предупреди, че ще дойдем? Давате ли си сметка колко сериозно е това обвинение? — избухна Ириарте.

— Напълно, но аз изпратих на всекиго от вас съобщение за днешното претърсване, а тази вещица бе успяла дори да ни приготви закуска. Ако ще ви утеша, ще кажа, че според мен не е било преднамерено, но явно някой не е внимавал достатъчно с информацията.

— Шефке, това не беше поверителна информация, аз самият споменах за това тази сутрин в управлението. Тъй като се появихме по-рано, излизащите от смяна ни попитаха какво търсим там в ранни зори и аз им казах, че ни предстои обиск… — призна младши инспектор Ечайде.

— На кого? — попита тя, гледайки го сурово.

— Не знам, споменах го в бюфета…

— Шефке, аз също го казах — обади се Фермин. — Не изопачавайте нещата, ще е за пръв път да пазим тайна по служебни въпроси… Мама му стара, та ние не бяхме тръгнали към плантация с кока, а да изземем картотеката на един семеен лекар.

Амая отклони поглед.

— Прави сте — призна. — Но това не променя факта, че информацията е излязла от управлението, освен ако някой от вас не се е разприказвал навън.

Всички отрекоха.

— Върнете се в службата, аз ще направя едно посещение. Като се върна, искам името на виновника — каза тя и тръгна към колата си.