Дар за бурята

45

Пъхна ключа в бравата и тутакси забеляза, че нещо не е наред. Винаги превърташе ключа два пъти, а вратата се отвори още при първото обръщане на китката. Направи крачка назад, за да огледа пустата улица, извади оръжието си и отново се приближи, наострила слух, опитвайки се да долови някакво движение в къщата. Нищо. Бутна внимателно вратата, огледа антрето, където всичко изглеждаше на мястото си, после насочи поглед към тъмното стълбище, влезе и светна лампите, ослушвайки се. Отвори вратата на кабинета на Джеймс на партера и тръгна нагоре по стълбите. Кухнята, празната гостна, хола, банята, детската стая, която свекърва ѝ Кларис бе обзавела за Ибай, семейната спалня и банята, широките гардероби — нямаше никой. Върна се по същия път, гасейки лампите, но не успяваше да се отърве от усещането, че някой е влизал в къщата в нейно отсъствие. Огледа обстойно всяка повърхност, всеки предмет, все още с пистолета в ръка и наострила уши. Влезе в хола и докато се взираше в закачените на полицата географски карти, изпита такава увереност, че някой е бил там, че почти можеше да очертае във въздуха замърсеното пространство, което бе заемал. На пръв поглед нищо не беше пипано. Всичко си беше на мястото, но чувството беше толкова осезателно, че едва сдържаше яростта си пред убедеността в това чуждо присъствие в дома ѝ. Поздрави се, че е изтрила данните от компютъра, и тогава забеляза, че втората флашка, която бе останала неизползвана, липсва. Грабна отново чантата си, изтича надолу по стълбите, напусна къщата, затвори вратата и превъртя ключа два пъти, както винаги. После позвъни на Монтес.

— Искам да ви помоля за една услуга.

— Казвайте.

— Идете до дома на леля ми и стойте пред входа, докато дойда. После ще ви обясня.

Когато зави по улица „Браулио Ириарте“, видя колата, от която инспектор Монтес ѝ присветваше с фаровете. Паркира и се качи при него на седалката за пътника.

— Благодаря.

— Моля, но в замяна на това разказвайте — отговори той.

— Вчера близките на Йонан ме помолиха да отида в апартамента му. Докато чаках хората от фирмата за травматични почиствания, открих миниатюрно парченце плат и дадох мостра от него на докторката рускиня, която обикновено ни прави паралелните анализи в Аинса. По пътя за къщи някой я избутал от шосето и преровил цялата кола; жива е, слава богу, ще се оправи. Преди малко обаче се отбих в жилището ми в Памплона и забелязах, че някой е влизал. Липсва една празна флашка. Затова ви помолих да наблюдавате къщата на леля ми, в случай че същият човек дойде да рови и тук.

— Разбирам — каза замислено Монтес. — Казвате, че сте открили плата в апартамента на Йонан.

Амая кимна за потвърждение.

— И естествено, сте занесли мостра на нашия приятел, инспектор Клемос.

— Отидох до управлението в Белосо, но Клемос вече е приключил случая: източни мафии и наркотрафик. Казах му, че няма нито едно доказателство, но той отговори, че скоро щели да се появят.

— Не му ли оставихте мострата?

Тя поклати глава.

— Само част от нея.

— Голямо говедо е този човек, мамка му! — възкликна Монтес.

— Фермин, дръжте се прилично.

— Успели ли са да вземат мострата на докторката?

— Не, тя е предвидлива жена, изпратила я по диейчел.

— Това парченце явно е важно за някого, само не разбирам защо някой ще влиза в дома ви да търси мострата, а накрая отнася една флашка.

Амая въздъхна.

— Йонан ми е изпратил съобщение.

— Кога?

— Честно казано, не знам, получих го на другия ден след погребението, но нали ги знаете компютърджиите. Сабалса ми каза, че било програмирано.

— Да, той ми обясни, освен това смята, че Йонан ви е изпратил още нещо.

Амая се изненада.

— Така ли ви каза?

— Не знам защо се учудвате, той споделя с мен всичко, приятели сме. Много пъти съм ви казвал, че е свестен човек. Няма значение, сигурно сте си изкарали акъла, като сте видели съобщение от Ечайде няколко часа след погребението му. Голяма работа беше това момче! — ухили се Монтес. — Ако го беше пратил на мен, със сигурност щях да се гътна!

Двамата се разсмяха.

— Лошото е, че това никак няма да се понрави на Ириарте — обяви Монтес.

— И аз така мисля, затова няма да му казваме нищо.

— По дяволите, шефке, нищо няма да казваме, то се знае, много правилно според мен. В крайна сметка, ако мъртвец ти прати писмо от оня свят, имаш пълното право да не го споделяш. Това е вид последна воля или нещо от този род. А за Сабалса не се притеснявайте, той няма да каже и думица. Що се отнася до човека, чието име ни дадохте, не успяхме да открием никой, който да се казва Шабиер Табесе, Хавиер Табесе или някакъв близък вариант.

— Съобразихте ли се с възрастта?

— Да, около седемдесет и пет годишен, макар че, естествено, може вече да е отишъл при Дядо Господ; с една дума засега сме с празни ръце, но утре продължаваме издирването. Виж, за децата от Гипускоа, починали внезапно в люлката си, имаме новини: открихме четири случая на починали момиченца по поречието на Бидасоа, в Ондарибия. Още не сме събрали окончателно данните за родителите, но отсега мога да ви кажа, че всичките са доста заможни: предприемачи, банкери, лекари. На всички бебета е била направена аутопсия в Института по съдебна медицина в Сан Себастиян и официалната причина за смъртта при всички случаи е синдром на внезапна детска смърт. Вие ще кажете накъде да продължим. Гипускоа не е в нашата юрисдикция, така че, ако не убедите съдията да подаде молба до някой негов колега в Ирун, ми се вижда трудно.

— Рано е за това. Обобщете сведенията и ще видим. А! И не забравяйте да изключите кръстените момиченца.

— Тук вече ще зациклим, този вид информация не се вписва в смъртните актове и ще трябва да звъним от енория на енория — каза Монтес с отегчение.

Амая слезе от колата и му пожела лека нощ.

— О, щях да забравя! От „Сент Колет“ разрешиха най-сетне посещение на Йоланда Беруета, утре в десет сутринта.