Дар за бурята

54

Един скъп джип спря зад полицейската кола пред входа на гробището. Стръмните стъпала отвеждаха посетителя по тясна пътека, смалена допълнително от гъстите храсти от двете ѝ страни, до вратата на малък параклис. Двама мъже и една жена стояха с отворени чадъри под недостатъчно широката стряха. Амая даде знак на Монтес да върви натам, а тя се върна към паркирания автомобил.

Йоланда Беруета спусна стъклото.

— Йоланда? Не знаех, че са ви изписали.

— Аз настоях. Вече съм много по-добре и престоят в болницата не ми се отразяваше добре. Ще ходя на превръзки — каза тя и вдигна бинтованата си ръка, която все още стряскаше погледа.

— Какво търсите тук?

Йоланда погледна към гробището.

— Вие знаете какво търся.

— Йоланда, не бива да стоите тук, би трябвало да сте в болницата или да си почивате вкъщи. Провървя ви, че съдията се съгласи да ви пусне под гаранция, вместо да ви вкара в затвора за това, което извършихте, но не предизвиквайте късмета си — каза тя, сочейки превръзките ѝ. — Всъщност във вашето състояние не бива да шофирате.

— Спрях лекарствата.

— Нямам предвид само тях… Шофирате с една ръка и гледате само с едното око…

— И какво ще направите? Ще ме арестувате ли?

— Може би точно това трябва да направя, за да ви попреча да се излагате на опасност… Приберете се вкъщи.

— Няма — отвърна твърдо тя. — Не можете да ми забраните да стоя тук.

Амая изпухтя и поклати глава.

— Права сте, но искам да се обадите на баща си и да го помолите да дойде да ви вземе. Ако ви видя на волана, ще се наложи да ви задържа.

Йоланда кимна в знак на съгласие.

Гробарите застанаха от двете страни на вече разчистената плоча и започнаха да я отместват.

Жената си бе научила предварително урока и каза на единия от тях.

— Нали ще влезете, както ви помолих, за да видите дали не е протекло вътре?

Мъжът постави стълбата с помощта на своя колега и заслиза надолу. Когато стигна дъното, жената отново се обади:

— От тук изглежда, че ковчегът на дъщеричката ми е бил преместен от мястото, на което го поставиха при погребението. Бихте ли погледнали дали всичко е наред?

Мъжът насочи лъча на фенерчето си към закопчалката на малкия ковчег и опипа крехкия механизъм.

— Според мен е отварян насила — каза той и повдигна капака, за да покаже, че ковчегът е празен.

Амая се обърна към жената, която гледаше в ямата; черният чадър над нея засенчваше лицето ѝ като частично затъмнение. Тя вдигна очи и тъжно каза:

— Не знам дали ще ми повярвате, но винаги съм го знаела, още от първия ден. Една майка знае тези неща.

Йоланда Беруета, която стоеше мълчаливо на благоразумно разстояние, потвърди думите ѝ с кимване.

Амая не се върна в управлението. Последното нещо, което желаеше, беше ново пререкание с Ириарте, а беше толкова изтощена, че почти не можеше да мисли. Монтес щеше да издири бившия съпруг на жената от Иганци и да го разпита. Още пътуваше, когато той ѝ се обади, за да ѝ обясни, че съпругът по случайност бил в командировка от предния ден, когато една чиновничка от кметството, негова братовчедка, му съобщила за ремонта на семейната гробница.

Влезе вкъщи малко след дванайсет на обед. Когато се прибираше особено уморена, както този ден, къщата я посрещаше с майчината си прегръдка и свежата миризма на полирпаста за мебели, което мозъкът ѝ превеждаше като най-сърдечното „добре дошла“ у дома. Отказа всякаква храна, въпреки настояването на Енграси да хапне нещо топло, преди да си легне. Захвърли ботушите в началото на стълбището и се изкачи боса, усещайки топлината на дървото през чорапите, докато събличаше дебелия пуловер. Още с влизането си в стаята се хвърли на леглото и се зави. Въпреки умората, липсата на сън или може би точно заради това, оскъдните два часа, които прекара в хоризонтално положение, оставиха у нея сладко-киселия вкус на съня, който не носи почивка, защото съзнанието ѝ продължаваше да работи толкова активно, че после си спомняше как бе преговаряла сведения, лица, имена и почти дума по дума разговора си със Сарасола, показанията на защитения свидетел, разправията с Ириарте. Отвори очи, уморена и отегчена от опитите си да мисли за друго. Въпреки това се изненада, когато погледна часовника. Можеше да се закълне, че е там от десет минути. Взе си душ и след като се облече, изчака няколко минути, докато една сестра ѝ съобщи по телефона, че доктор Такченко е все така стабилна. Погледна набързо отражението си в огледалото и слезе да задоволи желанието на Енграси да хапне нещо топло, преди да тръгне отново на път.

Паркирането в Ирун беше невъзможно в този час, когато децата свършваха училище, хората излизаха от работа и тръгваха на пазар, при което центърът се изпълваше с шумно множество. След няколко обиколки решиха да оставят колите в един подземен паркинг.

Марина Лухамбио и нейният баща им бяха определили среща в едно кафене. Монтес направи взаимните представяния, поръча няколко кафета, след което Амая ги запозна с положението. Разказа им за Берасатеги и за връзката му с групата за превъзмогване на траура, пропусна да спомене случаите от Елисондо и Лесака и вероятността да става дума за секта, но пък не спести подробности в описанието на жестокостта на Берасатеги и умението му да влияе, да убеждава и манипулира пациентите си. Осведоми ги за резултатите от отварянето на гробницата на семейство Еспарса, изреди събитията от опита за кражба на трупа от Дома на покойника до посегателството над семейната гробница в Елисондо, както и случилото се в Иганци същата сутрин. Подчерта факта, че всички починали деца са момиченца, издъхнали неочаквано в люлката си, както и връзката на родителите с адвокатите от Памплона и групата за преодоляване на траура от „Арги Белц“, като в случая с бившия съпруг на Марина. Четиресетгодишната жена не отделяше очи от лицето ѝ и кимаше утвърдително. Бащата, който трябва да беше някъде към шейсет и пет годишен и с гъстата си брада можеше да мине за канадски дървар, ако не беше елегантният костюм, слушаше внимателно, без да проявява никакви признаци за съучастие. Но когато приключи разказа си, Амая остана изненадана от категоричния му тон.

— Вашият колега вероятно вече ви е споменал, че аз съм мирови съдия тук, в Ирун. Очевидно не мога да издам разрешение за отваряне на гробницата на собственото си семейство, не би било коректно, но следвайки съвета на колегата ви, направихме справка в общината и се оказа, че няма никакъв проблем гробът да бъде отворен, ако ще извършваме ремонт, подмяна на плочата или на вътрешното скеле, само че всичко следва да се прави извън работното време на гробището, сиреч след осем вечерта. Нещата обаче трябва да се вършат според правилата: неправомерно е гробарят да отваря ковчега, освен ако не е абсолютно ясно, че той наистина е празен. При признаци за насилствено отваряне, също няма да има проблем да се получи съответната заповед, а ако внучката ми действително не се окаже в гроба си, уверявам ви, че без проблем ще получите разрешение от всеки съдия в Ирун за отваряне на гробницата на другото семейство.

— Благодаря, ваша чест, но едва ли ще се стигне дотам. Случаят се води от един съдия от Памплона, когото ще уведомя за вашето благоразположение и добра воля още щом приключим тази среща. Ако в крайна сметка се наложи да действаме, както вие казвате, ще вземем от него заповедта, защото отдавна работим заедно по това разследване.

Съдия Лухамбио кимна, доволен, и се ръкува с тях.

— До утре, в осем вечерта.

Любимото ѝ крайбрежно сияние бе угаснало напълно, когато пристигна в Ондарибия. Вечерта беше спокойна и топла, като предвестник на лелеяната пролет, която сякаш се бе съсредоточила върху красивото морско градче. Слезе от колата пред гробищния парк, където на следващия ден щяха да отворят поредния пантеон, и се остави на Монтес и Сабалса да я водят. Все още имаше посетители, вероятно заради на мекото време. Вдъхна дълбоко от соления морски въздух, който с помощта на топлия бриз разнасяше уханието на цветята по гробовете. Семейство Лухамбио притежаваше скромна наземна гробница, покрита със сив мрамор, който лъщеше под светлината на фенерите от ковано желязо. Амая се приближи, за да разгледа инкрустираните върху плочата снимки, на които се виждаха лицата приживе на заровените обитатели — вече излязъл от употреба обичай. Повечето снимки изглеждаха направени през шейсетте години. Точно на съседната успоредна алея се намираше гробът на семейство Лопес, които не даваха разрешение да го отворят. Върху него нямаше свежи цветя, само две грижливо поддържани саксии със зелени растения. Върнаха се почти до входа и спряха пред пантеона, заради който идваха. Амая разпозна дебелата верига, закрепена на четири колонки от матов гранит, по снимките, които Ириарте ѝ бе пратил на мобилния телефон. Гробът стоеше самотно малко встрани и разположен странично за разлика от останалите, с което ѝ напомни за мормонските погребения. Най-отгоре — възпоменателна, дискообразна стела с характерната антропоморфна форма, а под нея — табела, закриваща първоначалното име на пантеона с една-единствена дума „Табесе“. Не успя да види дали върху леко наклонената плоча има и други надписи, тъй като беше покрита почти изцяло с килим от едри бели цветя. Челото на гробницата опираше в невисока стеничка, която заобиколи, за да се озове отзад, в зоната, запазена за гробищните работници. До стената бяха подпрени две сини брезентови платнища, подобни на онези, с които бяха покрили гроба на семейство Тремон Беруета в Еноа, дебело въже, навито на купчина, напомняща моряшки възел „осморка“, и доста ръждясала ръчна количка. До стената — градински кран за вода, отворена шахта и нещо като маса с решетка отгоре, върху която още се виждаха влажни останки; Амая знаеше, че тези приспособления се използват за почистването на костите от меката тъкан, останала по тях след изваждането им от нишите, когато изтечеше договореното време за наем, преди да ги хвърлят в общата костница.

— Ама че гадост! — измърмори Монтес, сбърчил нос.

Амая тръгна към повдигнатата част на пантеона и откри трите стъпала надолу към криптата, стигащи до яка врата, толкова ниска, че трябваше да се наведе, за да влезе. Ядоса се, че бе забравила фенерчето си в колата. Извади телефона и потърси приложението, задействащо малката камера, която осигуряваше приличен лъч светлина. С времето вратата бе добила мъртвешко сив оттенък, който не позволяваше да се определи от какво дърво е направена, но ключалката показваше, че е доста стара. Тя се наведе напред и почти се наложи да седне на стъпалата, мислейки си, че ъгълът за вкарване на ковчег оттам е прекалено малък. Забеляза сухите листа, насъбрани пред вратата като заметени дотам или довети от вятъра, които образуваха прав ъгъл с входа за криптата. Свали телефона си почти до земята и забеляза кривата линия, издълбана в пясъчника при отварянето на вратата, очертана най-ясно върху потъмнелия камък там, където вратата бе спирала при отварянето си. После огледа пантите — целите бяха потънали в прах освен по краищата, където се събираха двете им съставни части; там лъчът от телефона изтръгна бързо намигване от излъскания метал.

— Предполага се, че починалият е положен тук преди петнайсет години… — обади се Монтес, оценявайки откритието ѝ. — А от гробищния регистър, който прегледахме вчера, знаем, че не е имало друго погребение. Табесе е единственият обитател.

— Но по всичко личи, че е отваряна наскоро.

Амая се изправи, за да огледа гробницата над стената, и в този миг я заслепи светкавица от фотоапарат. Отново заобиколи стената и светкавицата пак блесна, а до ушите ѝ долетя гласът на Сабалса, който се караше на някого. Беше сигурна още преди да я види и въпреки това се учуди, когато зърна Йоланда да разговаря с младши инспектора.

— Боже господи! Какво правите тук? Какво ви казах тази сутрин?

— Дойдох с такси — бе отговорът.

— Но какво търсите тук?

Йоланда не отговори.

— Престанете вече, проявих голямо търпение… Сега се прибирайте вкъщи и ви предупреждавам, че ако пак ви видя утре тук, ще ви арестувам за възпрепятстване на следствие.

Йоланда не се смути. Пристъпи напред и светкавицата на фотоапарата ѝ отново освети цялото гробище.

Амая се обърна към колегите си, извила недоумяващо вежди пред непробиваемата наглост на тази жена.

— Госпожо инспектор — обади се Йоланда, — елате насам.

Амая направи няколко крачки, докато се изравни с нея.

— Обърнахте ли внимание на тези цветя? — попита жената, опря фотоапарата върху превързаната си лява ръка, натисна зум и ѝ показа снимката на дигиталния екран. — Не ви ли се струват доста особени? Човек би казал, че приличат на спящи в люлката си бебета.

В първия миг Амая се възмути от абсурдния коментар, но като се загледа в увеличената снимка, остана поразена от нейната красота. Мраморно бялото венче обгръщаше като кошничка бледорозовата среда, която невероятно много наподобяваше бебе с вдигнати нагоре ръчички. Тогава Йоланда ѝ подаде апарата, прескочи веригата в най-ниската ѝ част, наведе се над плочата и откъсна от стъблото един от причудливите цветове.

Амая се приближи, за да ѝ помогне да слезе по стъпалата, и ѝ подаде ръка, но тя не я пое. Взе фотоапарата си и без да каже нищо повече, се запъти към изхода.

— Не забравяйте какво ви казах, Йоланда.

Жената махна за довиждане, без да се обръща, и напусна гробището.

— Съвсем е превъртяла! — декретира Фермин, клатейки невярващо глава.

— Подръка ли ви е телефонът на магазина, който доставя цветята? — попита Амая.

Слушалката вдигна една от продавачките и след като чу въпроса, я подаде на собственика.

— Да, господин Табесе трябва да е бил човек с изискани вкусове. Както вече казах на другия полицай, който се обади, нашата цветарница е специализирана, аз самият отглеждам орхидеи с голям успех, но най-редките внасяме от колумбийски производител, който притежава най-красивите и най-капризните видове в света. Тази конкретно е Anguloa uniflora и наистина прилича невероятно на бебе в люлката му, но има и други, които силно наподобяват най-различни неща. Една е съвършено копие на балерина, при друга в центъра ѝ се очертава лицето на малка маймунка, а трета рисува великолепна бяла чапла в полет с такава точност, сякаш е дело на човешка ръка. Anguloa uniflora обаче е сред най-интересните. Четох, че в някои райони на Колумбия я смятали за зла прокоба: ако бъдела поднесена на бременна жена, това се смятало за безпогрешен знак, че рожбата ѝ ще умре.

Амая прекъсна тирадата на цветаря с убеждението, че той, както сам бе казал, може да говори с часове за пленителния свят на орхидеите, благодари му и затвори.

Подкара към Елисондо, следвайки колата на Монтес, развеселена от абсурдния спор между двамата мъже кой да седне зад волана, заради което почти се бяха скарали колкото на шега, толкова и на сериозно пред входа на гробището. Натисна клаксона за довиждане, когато те поеха по отклонението към Елисондо. В същия момент екранът на навигатора се освети от входящо повикване. Непознат номер.

— Добър вечер, обажда се професор Сантос. Доктор Гонсалес ме помоли да направя едно проучване за вас.

— О, да, много ви благодаря, че се отзовахте.

— С двамата доктори сме стари приятели и те знаят, че с удоволствие се занимавам с подобни неща. Имам новини за мострата, която ми изпратихте. Това е копринен сатен от много високо качество, голямата му издръжливост майсторът постига, като смесва копринени конци с основа от други нишки по точно определен начин, което придава типичната гладкост и съвършен вид на копринената тъкан. Веднага си помислих, че най-вероятно става дума за индийска коприна, внесена и обработена в Европа, и се оказах прав. Работата ми бе улеснена значително, защото платът е подписан. Заради голямата му издръжливост той обикновено се ползва най-вече за вратовръзки, мъжки жилетки и висококачествени хастари.

— Казахте „подписан“?

— Някои производители вплитат отличителни белези, леки разлики в основата, които са нещо като подпис на тяхната работилница, но в случая платът е бил изработен освен това по поръчка на клиент, който е поискал да втъкат щампа с личния му знак. Тя се вижда с просто око и въпреки че мострата е доста повредена от високата температура, на която е била изложена, дава достатъчно информация. Става дума за специализирано шивашко ателие в Лондон, което работи по поръчка и по мярка. Аз, разбира се, нямам достъп до данните на нейната клиентела, но предполагам, че за вас няма да е проблем.

— Казвате, че мострата е била изложена на високи температури?

— Няма признаци за пряк допир с огън, но във всеки случай е била много близо до мощен източник на топлина.

— А инициалите върху плата?

— О, не става дума за инициали. На тази мисъл ли ви наведох? Това е герб, въпросната шивачница се слави с това, че е обличала рицари и благородници от времето на Хенри Осми.