Дар за бурята

БЕЛЕЖКА НА АВТОРКАТА

От публикуването на „Невидимият пазител“[33] през януари 2013 г. често съм се питала откъде се появи този роман, имало ли е зародиш, от който да поникне историята в трилогията за Бастан. Винаги съм отговаряла, че в нея съм вложила голяма част от онова, което ме е изградило като личност: матриархалното семейство и митологичния свят, който, за щастие, бе част от моето детство и който, под други имена, се е съхранил в долината на Бастан както на много малко други места; а също така и някои аспекти, които ме привличат неудържимо от литературна гледна точка и са свързани с развитието на едно полицейско разследване. Това беше формата на романа, който исках да чета. Това желаех да постигна, но зародишът…

Той поникна от една новина в пресата, кратка, зловеща, изпълнена с мъка, несправедливост и страх, достатъчна, за да ме впечатли и да се засели като вездесъщ призрак в паметта ми. Случката изчезна от страниците на вестниците така тихомълком, както се бе появила, и въпреки усилията ми да открия още нещо за смразяващото събитие, мълчанието като че ли бе погребало, както толкова често се случва, изповедта на един разкаял се свидетел, който твърдеше, че е участвал заедно с други хора в ритуално престъпление, чиято жертва е било дете само на годинка и два месеца. Ставаше дума за събитие отпреди трийсет години (датата, която фиксирах като рождена за Амая Саласар) в един чифлик в Навара, където родителите на момиченцето лично го принесли в жертва, след което бяха скрили трупа и се бяха присъединили към строгия обет за мълчание, пазен до момента от всички членове на сектата.

„Казвала се Аинара и била на четиринайсет месеца, когато я убили, почти нищо друго не се знае за нея.“ Това изречение от първоначалната статия ме опари като незагаснал въглен и постепенно в съзнанието ми Аинара почна да придобива всичко онова, което ѝ бяха отказали: физиономия, малки бели ръчички, най-тъжните очи на света и няколко неуверени първи стъпки. Към спомена за едно непознато момиченце се прибави ужасяващият извод, че точно хората, които е трябвало да го обичат и закрилят, го бяха погубили. Плюс несправедливостта на едно забравено име, обидната липса на гроб, жестокостта да покосиш едва напъпил живот с оправданието, че това е част от ритуал в името на вярата, мрачна религия, магически култ към Злото.

Историята тръгва от тази новина, от шепа данни и безброй предположения. Далеч съм от желанието да претендирам, че разказаното в романа е хипотеза за случилото се. За мен бе важно да изтъкна невъобразимата способност на някои вярвания да предизвикват чудовищни действия, което, за жалост, изобщо не е художествена измислица, а съвсем реален факт. Порочни доктрини, които се подхранват с кръвта на невинни създания. Злото, не злодеите, а Злото.

Споменът за Аинара присъства във всяка страница на моите книги, посетих селището, където тя бе прекарала краткия си живот, пренебрегвана от раждането до смъртта си. Търсих всевъзможни сведения за убийството, хиляди пъти се питах кой ли е тайнственият свидетел. Накрая, докато пишех „Зовът на костите“[34], успях да се срещна с ръководилия онова разследване, случая, останал като следствена тайна поради големия брой замесени хора, пръснати из цяла Испания, които, с изключение на проговорилия свидетел, са мълчали за сатанинското си споразумение през всичките тези години.

Сега, когато пиша тази бележка, разследването за смъртта на Аинара все още не е приключено.