Дъщерите на Костотрошача

11

Пати Роудс беше по-висока от Бетани с няколко сантиметра и беше само кожа, кости и крака. Смяташе се за дългуреста и макар Бетани винаги да прекъсваше изпълнените й със самосъжаление излияния, всъщност беше съгласна с нея. Не че Пати беше грозна, просто в момента се развиваше. Шини, дълга и остра кестенява коса, няколко упорити пъпки, никакъв бюст — какво да каже човек! Изобщо не беше грозна, но още не беше момичето, което би желала да бъде.

Мечтаеше да изглежда като Бетани, момичето с правите зъби, дългата диплеща се коса и гладка като на бебе кожа. Странното беше, че всъщност Бетани не искаше да бъде Бетани.

Вървяха по булевард „Бартън Крийк“ към кампуса на училище „Сейнт Майкълс“ зад следващия ъгъл, а Пати беше забола нос в каталога на „Ют Нейшън“.

— Ще се спънеш и ще паднеш, докато четеш тази глупост — отбеляза Бетани.

Пати прелисти една страница.

— Знаеш ли, според мен не всички момичета по тия снимки заслужават да са тук. Виж тази. — Тя показа страницата само колкото Бетани да мерне доста невзрачна блондинка в червена фланелка, но после каталогът отново се долепи до носа на Пати. — Сигурно за да може всички ние, недостойните, да има с кого да се отъждествяваме и да купуваме дрехите, нали?

— О, я стига! — сряза я Бетани. — И бездруго всичко е голяма глупост. — Протегна ръка и Пати с въздишка пльосна каталога върху дланта й.

— Е, ако ти се прииска да дойда при теб в глупавия Ню Йорк, просто ми кажи. Стиви покани ли те вече на срещата на випуска?

— Едва ли ще стане. Тази година няма да ходя.

— Какво? Не бъди глупава!

— Сериозно.

Приятелката й се нацупи.

— Наистина ли не забелязваш цялата глупост? — попита Бетани.

— Каква глупост? Не разбирам какво толкова се дърпаш и започваш да ме дразниш с това дърдорене за глупостта. Добре де, почнала си да откачаш при мисълта, че ще се прочуеш. Момчета те свалят по коридорите, всеки ден получаваш адски много обаждания от Ню Йорк, понеже имаш майка, на която й пука. И сега — ау, колко е трудно! Страшна мъка. Затова откачаш, понеже всичко е адски тъпо. Е, извинявай, ама не го разбирам.

Това за майка й се запечата в съзнанието на Бетани. Бащата на Пати беше изоставил Пати и сестра й като много малки, а майка й се беше пропила. Беше получила достатъчно пари, за да изпрати двете си дъщери в частно училище и да живее в квартала, само че от самота се беше отдала на алкохола.

— Имаш право, трябва да съм й благодарна. И сигурно съм. Представяш ли си да откажа корицата! Само че… цялата тази работа наистина е много плитка, Пати, признай. Де да знам… май не е заради парите. Не ми трябва и вниманието.

— Момчетата?

Усети, че се изчервява.

— Добре де, не възразявам срещу това.

— Тогава престани да се заблуждаваш. Просто преиграваш.

— Я стига…

— Добре де, схванах, Бетани Бродуейска не би го направила. Обаче ти е приятно всички момчета да те зяпат как ходиш наперено из училище и се фукаш с прелестите си на път за часа по теология, така че не ме заблуждавай, скъпа!

Споменаването на часа отклони мислите на Бетани. Всъщност часът по теология и „Ют Нейшън“ доста си приличаха: продаваха фантазии, основани на огромно преувеличение.

— Викай ми сестра Бетани.

— Още по-добре. Може да те облекат както монахиня за снимките на следващата корица.

— Мечтания за отвъдния живот… влезте, ако ви стиска. — Бетани щракна с пръсти, отмервайки няколко такта, и изтананика думите от един сингъл на Бриана: — „Сестро, сестро, какво ще правиш довечера?“

— Ще правя любов до зори — заприпява Пати и се присъедини към приятелката си с предпазливо, но изненадващо гъвкаво кълчене. — Давай, скъпа!

Засмяха се и завиха към паркинга.

И докато вниманието на Пати бе разсеяно от собствения й сексапил, Бетани пусна бомбата:

— Наистина ли искаш да дойдеш?

— Къде, на събирането на випуска ли?

— В Ню Йорк.

Пати зяпна и преглътна мъчително.

— Сериозно ли говориш?

— Казват, че мога…

На Пати не й трябваше повече, за да разбере, че Бетани е напълно сериозна. Изписка, после запуши устата си ръка и се огледа, за да провери дали някой не я е видял в този неловък момент.

— Сериозно — усмихна й се Бетани.

— Кога? Боже, колко се радвам! Смяташ ли, че ще ми позволят да… — изпърха с клепачи, — … да си покажа прелестите?

— Съмнявам се, че имат предвид това.

— Но ме вземаш, нали? Ти го каза!

— Да не мислиш, че ще взема… — Все пак реши да не споменава някое име, което после може да използват срещу нея. — Че кого другиго да взема?

— Това е адски готино, момиче!

— При едно условие.

— Разбира се.

— Няма да казваш на никого, преди да заминем.

— Моля? Няма да се порадвам на славата?

— И ще зарежеш глупавите приказки за слава. Просто се дръж готино.

— Готино. Обещавам.

Боно запя „Прекрасен ден“ от айфона на Бетани. Мелодията за обажданията на майка й. Бетани докосна екранчето и се запъти към главния вход.

— Ало, майко?

— Здравей, ангелче. От обяд ли се връщаш? — Къщата, в която живееха под наем, беше съвсем близо до училището и Бетани от време на време се измъкваше да обядва, както двете с Пати бяха направили току-що.

— Той обади ли се?

— Не, но говорих с командира на базата и научих, че е в страната. Поканих Бърт на вечеря днес. Нещо против?

Бетани беше научила за обаждането на Райън преди пет дни и се опитваше да приеме предстоящото му завръщане. Майка й беше споменала за някаква промяна у него. Искал да си почине от войната. Разминало му се на косъм, само това знаеше, обаче беше съгласна със Селин: твърде късно.

Райън олицетворяваше всичко, което не беше наред в живота й. Хрумна й в миг на проблясък, докато си вземаше душ на следващата сутрин. Баща й беше една измамна надежда.

Заел беше позата на спасител, обаче се беше провалил печално в тази си роля и макар да не беше лош човек, не беше онова, което олицетворяваше, съвсем не.

Не беше любим човек за Селин, не беше баща за самата нея. И затова беше нещо като враг. В този момент Селин се нуждаеше от близък, понеже се чувстваше застрашена от врага.

— Разбира се — отговори Бетани. — В колко часа?

— В шест? Ще се прибереш ли пеша довечера?

— Защо не? Още пет минути движение няма да ми навредят.

— Мислех да си направим чили.

— Звучи чудесно. Не се тревожи, мамо. Може и да е негодник, но няма да ни направи нищо лошо.

— Не сме сигурни.

— Не е такъв.

— Въпреки това ще съм по-спокойна, ако Бърт е там.

Една дребна полза от новината, че Райън възнамерява да се прибере у дома, беше фактът, че двете с майка й поне веднъж бяха на едно мнение. Бетани нямаше нищо против да посвикне с усещането.

— Ами ако пристигне следобед? — попита тя.

— Няма да съм тук. Ти си на тренировка до шест, нали?

— Точно така.

Майка й замълча.

— Този път ще стигна докрай, Бетани. Ако се появи, ще му кажа.

— Мисля, че трябва. Не се тревожи, мамо. Иди на гости на някоя приятелка. Просто не мисли за това.

— До довечера.

Затвори и си помисли, че може би ще й е приятно отново да види прокурора. Той беше змия, дори майка й виждаше лъскавите му люспи. Обаче Селин се чувстваше привлечена към змиите, особено към тази вежлива, грижовна и преуспяла змия. И най-важното: майка й очевидно беше луда по него.

— Ще се разведе ли? — попита Пати.

При тези думи светът на Бетани помръкна, сякаш приятелката й беше щракнала някакво копче. Може би заради думата „развод“. Внезапно тя й напомни колко безсмислена всъщност е цялата тази глупост с Ню Йорк.

Всички готини дрехи на света не можеха да прикрият едно тъжно сърце. За някакъв кратък миг Бетани се възненавидя, задето се е подчинила на мечтата на Селин да прави кариера като модел. Нали майка й не смяташе, че изисканите вечери и пътуванията до Ню Йорк щяха да компенсират онова, от което боледуваха двамата с Райън?

Всъщност целият свят боледуваше, до този извод стигна Бетани.

Пати забеляза, че настроението й помръкна и сви рамене:

— Него и бездруго все го няма, нали?

— Да.

Но нищо не й се струваше наред.

Макар половината училище да й завиждаше, Бетани се чувстваше потисната като никога досега. А това само по себе си беше доста противно.

Малцина имат представа каква голяма част от доброто разследване почива на интуицията. Нужно е търпение, за да пресяваш камарите от данни, или да седиш с часове в дежурната кола и да чакаш нещо да се случи. Трябва да имаш набито око за най-дребни подробности, за да долавяш какво не е наред, кой странен или банален детайл просто не е на мястото си. Нужна е логика, за да свържеш точките от дадена схема и да получиш смислена картина. Но интуицията може да те насочи там, където другите улики мълчат. Уликите правят случая. Понякога интуицията е гласът, който нашепва едно-две предположения, когато всичко друго се е провалило.

След като вече от осем дни Рики Валънтайн работеше отново по старото дело, интуицията й подсказа, че неуспехът й да открие нови улики, които да изобличават Фил Суицър като Костотрошача, не е непременно нещо лошо. Обаче по тона на шефа си Морт Кракър усещаше, че той никак не е доволен.

Кимна на Дерек Джонсън, младши следовател, с когото беше работила няколко пъти, и почука на вратата на Кракър.

— Влез.

Рики пристъпи вътре и затвори вратата.

— Добър ден, сър.

— Сядай, агент Валънтайн.

Тя седна и кръстоса крака. Кракър се настани зад внушителното си дъбово бюро и обърна към нея голямата си четвъртита глава. Рики беше готова да се закълне, че някой е цапардосал този мъж по челото, когато е бил още дете. Не бяха улучили топчестия му нос, но хубавичко бяха подравнили темето му.

Кракър вдигна лакти върху бюрото и сплете пръсти във формата на голяма индианска колиба.

— Току-що получих решението на съдията — каза той.

— Вече? — За миг сърцето й замря.

— Точно така.

Искаше да каже, че бързото решение означава и категорично решение по отношение на случай, който според тях двамата беше всичко друго, но не безусловно изяснен.

— И?

Кракър постави едрата си длан върху лист хартия и го плъзна до една спретната купчина върху педантично подреденото си бюро.

— Отхвърлил е всичко.

Рики примигна. Донякъде беше очаквала това да се случи. Все едно й изтръгваха вътрешностите с новината, че случаят, по който беше работила повече от година, е отхвърлен заради някакво съдебно изслушване по улика. Заради вероятността от подхвърлена лабораторна проба.

— Суицър излиза на свобода — оповести Кракър.

— Кога?

— Веднага. Ще го пуснат преди да се мръкне.

Рики кимна. Не беше сигурна каква реакция очакваше той от нея, но съдейки по втренчения му поглед, не беше доволен. Може би щеше да се отрази добре на кариерата й, ако пусне някоя ругатня, за да изрази подобаващо яростта си заради този обрат на събитията. Обаче не изпитваше достатъчно ярост, за да намери нужните думи.

— Изглеждаш съкрушена — отбеляза той.

— Изморена съм. Просто съм изморена.

— Не ми изглеждаш изморена. Изглеждаш ми… добре.

— Не съм.

— М-да… И аз не съм. Току-що ни натриха носовете, в случай че още не си схванала.

— Това го приемам — отговори Рики. — Повече ме притеснява фактът, че Костотрошача е на свобода. Независимо дали Суицър е виновен, или не.

Морт кимна веднъж съвсем бавно.

Рики доразви мисълта си:

— Освен ако случайно не го арестуваме за друго престъпление.

Устните на Кракър се нацупиха в месеста гримаса.

— Притискат ме да ти отнема случая. Надявам се, разбираш…

— Да, сър. Обществеността се нуждае от изкупителна жертва, защо да не съм аз?

— Не става дума за успокояване на общественото мнение, а за това, че не успя да задържиш виновника зад решетките.

— Тогава ме преместете. Възложете този случай на някой по-добър от мен. На младши агент, който знае повече от мен за Костотрошача. По дяволите, разтръбете из целия град, че вече всички може да спят спокойно, понеже единственият агент, способен да притисне Костотрошача до стената, е отстранен от случая, та ФБР да се измъкне сухо от водата.

— Не бих се изразил толкова сбито, но виждам, че разбираш за какво става дума.

— Допускам, че прокурорът ще ви заобича още повече.

— Не знам, не съм говорил с него, откакто научих.

— Мислех, че споделяте всичките си тайни.

Той продължи, без никакъв намек, че се е засегнал:

— Да, работим в тясно сътрудничество. Така е по-добре. Тъй или иначе, ще стигнем до дъното на този случай. В момента единственият въпрос е дали да го направим с теб, или без теб.

Рики се изправи и се приближи до прозореца с ръце на кръста, замислена за ефекта от черната пола с изискана дължина малко над коляното, за черните си обувки с висок ток, които изглеждаха твърде претенциозни, твърде елегантни. В мигове като този й се искаше да е малко по-висока и с петнайсетина сантиметра по-широка в раменете. Още някои допълнителни органи на съответните места също не биха навредили.

Обърна се към Кракър.

— Ясно е, че вие решавате. Обаче съзнавате, че на всеки друг следовател ще му трябва най-малко един месец, за да опознае случая толкова добре, колкото го познавам аз.

— Какво познаваш, Рики? Какво точно знаеш?

— Като начало, съществува доста голяма вероятност наистина да сме заловили не когото трябва — отсече рязко тя и посочи към прозореца като към въображаем заподозрян. — Да, уликите пасват и с тази кръвна проба, която размахахме, се постарахме да бъде точно така. Само че уликите пасват и по отношение на още хиляди други хора на улицата. Само не ме убеждавайте колко сте сигурен, че сме пипнали когото трябва.

— Не твърдя, че е така. Но да, вярвам го.

— Можем да подходим към въпроса по два начина. Или ще си размърдаме мозъка и ще изкопаем улики за някое от трите обвинения, по които не осъдихме Суицър, за да не твърдят, че го изправяме пред съда два пъти по едно и също обвинение. Или пък ще допуснем, че Костотрошача е навън на свобода и се подсмихва на всички глупости по вестниците. Поне ми позволете да открия ново разследване. Нека да започна оттам, където спрях преди две години.

— За какво ще се хванеш? Няма друг труп.

— Няма — скръсти ръце тя. — Обаче ми хрумнаха някои нови неща.

Той изви вежди.

— Засега са само догадки.

Той чакаше.

— Така. — Рики крачеше напред-назад пред него. — Последното нещо, над което работех, преди да се появи кръвната проба, беше обикновен армейски нож, какъвто намерихме в плевнята в Ел Пасо и на местопрестъплението на Четвърта улица. Първият нямаше как да го свържем пряко със случая от Ел Пасо, но бяхме почти сигурни, че с втория нож е прерязано въжето, с което е било вързано момичето.

— Тази улика се оказа безполезна.

— Навремето да, понеже тогава се бяхме наточили срещу Суицър и не виждахме връзка между него, ножа и военните. Всеки би могъл да си купи такъв нож от магазин за военни стоки, нали?

— Продължавай.

— Ако допуснем, че Суицър не е нашият човек, започвам да се питам що за военен ще избие седем жени в рамките на шест месеца и след това ще изчезне.

— И?

— И не мога да се отърся от мисълта, че става дума за човек, който не убива в Тексас, защото не е в Тексас.

— Понеже през последните две годни е мобилизиран.

— Просто ми хрумна — сви рамене Рики. — Не знаем. Работата е там, че докато не се откажем от Суицър и не започнем да разглеждаме други възможности, никога няма да зададем правилните въпроси. Би трябвало да разговарям с военните, вместо да се боря за разрешение да си върша работата. Единственият ми приоритет би следвало да бъде да го спра, преди да убие отново.

— Ако вече не го е направил. — Кракър въздъхна тежко. — Ето, принуди ме да звуча като теб.

— Какво ако греша ли? А какво можем да изгубим?

И двамата знаеха, че няма какво.

Кракър разпери едрите си длани върху бюрото и потупа по повърхността с дебелите си пръсти.

— Добре, Валънтайн. Върви да преследваш това привидение. Но ако уликите дори съвсем слабо понамирисват на Суицър, искам да ме осведомиш.

Тя се запъти към вратата.

— Трябва да знаете, че една от нишките, които трябва да проследя до източника, е кръвната проба.

— Не, Рики, не знам това.

— Някой е подхвърлил кръвта, сър. Трябва да узная кой.

— Ти само допускаш, че някой е подхвърлил кръвта.

— Допускам, че Суицър не е нашият човек, което означава, че някой го е натопил. Ако разберем кой, това може да ни отведе до…

— Остави тази работа, Валънтайн. Ако някой от тази служба наистина е подхвърлил уликите, аз ще се заема с него. Моя работа е, не твоя. Не искам да душиш край моята операция, ясно?

Рики вдигна двете си ръце, за да покаже, че се предава.

— Ясно. Няма да душа около любимото ФБР. Кълна се.

Отвори вратата.

— Нито около прокуратурата! — подвикна след нея Кракър.

Тя обаче вече крачеше по коридора и не беше в настроение да дава повече обещания.