Дъщерите на Костотрошача

13

Рики Валънтайн спря до мотел „Супер 8“, паркира колата си на мястото за посетители до входа и се запъти към асансьора.

Стая 312, така й беше казал Еванс. Натисна копчето и зачака да пристигне кабинката.

През трите дни, откакто Кракър й беше позволил да започне ново разследване, провеждаше разпити с всички дори бегло свързани с последната жертва, Линда Оуенс, върху чието тяло някой най-вероятно беше подхвърлил кръвната улика. Поне Рики така гледаше на кръвта — всичко, предприето от следователката, се основаваше на допускането, че Суицър не е истинският извършител, което пък означаваше единствено, че кръвта е подхвърлена.

Бяха разследвали задълбочено убийството на Линда Оуенс, но разпитите секнаха, когато лабораторните анализи установиха, че кръвта, намерена в косата на Линда Оуенс, съвпада с тази на главния им заподозрян в онзи момент Фил Суицър. Все още непроучена бе останала поредицата възможни връзки между жертвата и хора, които са я познавали в училище.

Не затова обаче беше дошла тук в петък следобед Рики Валънтайн. Посещението се дължеше на случката с Бърт Уелш, който някак се беше забъркал в неприятности с военноморския офицер, с чиято съпруга се бе сближил. На Рики не й влизаше в работата, обаче според Уелш Райън Еванс направил необичайни твърдения, които го свързвали с Костотрошача в иракската пустиня. Следователно и на Рики вече й влизаше в работата, макар и само докато установи колко основателни са въпросните твърдения.

Рики вече бе разговаряла петнайсет минути по телефона със Селин Еванс и половин час в „Старбъкс“ с Бетани Еванс, шестнайсетгодишната дъщеря, която по силата на интересно съвпадение сега учеше в същото училище — католическата гимназия „Сейнт Майкълс“ — както и последната жертва. Научи за семейството им повече, отколкото й се искаше.

Но нищо съществено за Костотрошача.

Звънчето звънна и вратата на асансьора се отвори. Рики влезе в кабинката и търпеливо я изчака да доскрибуца три етажа по-нагоре.

Райън Еванс. Беше се поразровила за този човек, след като Кракър я помоли да го провери. Съдейки по всички данни, които събра, той беше един от най-добрите във флота. Командирът му говореше хвалебствено за работата на капитана във военноморското разузнаване, голяма част от която беше секретна. Военното му досие обаче не беше секретно. Както и да го погледнеш, Райън Еванс беше човек с характер, с когото хора като Бърт Уелш не могат да се мерят.

Човек, имал дързостта да нахълта в кабинета на прокурора преди два дни и да го обвини, че спи със съпругата му.

Само като си представи Бърт Уелш тръшнат на пода с притиснато в гърлото му коляно… Как да не се усмихнеш поне! Прокурорът не повдигна обвинения, но направи нещо може би още по-лошо.

Рики пристъпи към стая 312 и почука.

Съдейки по вида на човека, който й отвори, той явно не се беше показвал навън и не бе влизал под душа цяла седмица. Райън Еванс беше облечен с джинси и бяла фланелка, бос, с няколкодневна брада и с чорлава и мръсна кестенява коса. Едър мъж, природно силен.

Изгледа я откъм тъмната стая с кафяви очи като на изгубено пале.

— Да?

— Райън Еванс?

— Да. О… ФБР?

Тя протегна ръка:

— Агент Рики Валънтайн. Може ли да вляза?

Ръкостискането му беше вяло, но все пак я удостои с него, преди учтиво да отстъпи встрани.

— Малко чист въздух ще ни се отрази добре. — Рики се запъти към щорите на прозореца. — Нещо против?

— Не, не. Всъщност май ще е по-добре да светнем лампите.

Тя дръпна ръка от кордата на щорите.

— Разбира се. Осветлението. Добре, поне това.

Той светна лампата на тавана. Едно от двете големи легла не беше оправено. Оранжевите флорални мотиви на чаршафите си отиваха с двете импресионистични репродукции на стената, типични за много хотелски стаи. Някой се беше заклел да сведе буквално всички евтини хотели до три разновидности, от които тия с оранжевите флорални мотиви бяха най-разпространеният вид.

— Може ли да седна?

— Разбира се. — Той отиде до малката масичка с празна кофичка за лед и издърпа стол. Истински джентълмен.

Рики постави върху масичката портфейла си от черна змийска кожа и толкова голям, че преспокойно минаваше за чантичка.

— Благодаря.

Райън седна на леглото и сви единия си крак под другия:

— Няма защо.

— Както ви обясних по телефона, не искам да ви отнемам много време, имам само няколко въпроса. Разбирам, че знаете за Костотрошача.

— Беше по всички новини.

Рики погледна към телевизора, който работеше на канала на Си Ен Ен, но с изключен звук.

— Разбира се. Явно напоследък разполагате с колкото време пожелаете за новините.

Той само я гледаше.

— Кога за последен път сте излизали от тази стая, капитане?

— В страната съм едва от седмица. Още не съм се адаптирал.

— Трябва да призная, че не съм свикнала да разпитвам офицери от разузнаването, чиято работа е да четат между редовете. — Преметна крак върху крак и кръстоса ръце на коляното си. — Какво ще кажете да прескочим любезностите и да минем направо по същество?

— Нямам нищо против.

— Винаги ли сте такъв джентълмен?

— Моля?

— Тук съм по две причини, Райън. Може ли да ви казвам Райън?

— Да.

Тя кимна.

— Първата е нападението ви над прокурора, след като сте научили за връзката му със съпругата ви. Честно казано, на мен реакцията ви ми изглежда напълно логична. За жалост обаче тя никак не ви помага. Прокурорът ме помоли да ви дам това. — Извади един плик от чантата си и му го подаде. — Може да прочетете документа по-късно — ограничителна заповед, която ви забранява да се доближавате на по-малко от един километър разстояние до съпругата и дъщеря си, както и до Бърт Уелш. Като имам предвид, че Уелш е прокурорът по тези места, на ваше място бих се придържала строго към заповедта. Той се съгласи да не повдига обвинения заради малкото ви изпълнение, понеже предпочита да не привлича вниманието на пресата. Но ми даде ясно да разбера, че ако нарушите ограничителната заповед, ще се озовете зад решетките.

Мъжът срещу нея примигна.

— Един километър?

Изглеждаше слисан. Полицията го беше освободила от ареста преди два дни със строгата заповед да не напуска мотела и той я беше спазил. Обаче доброто поведение не му беше спечелило онова, на което се беше надявал.

— Един километър? — попита той отново и бавно се изправи. — Това е… Ами Бетани?

— Може би е добре да напуснете града.

Той я изгледа невярващо, после се отпусна тежко на леглото и зарея невиждащия си поглед покрай нея.

— Съжалявам, капитане, нищо не мога да направя.

— Те нямат представа какво преживях. Аз… аз ги гледах как умират.

— Как умира кой?

Райън се изправи, отиде до прозореца и се върна.

— Не мога да повярвам, че ми се случва това. Не може да бъде!

Кой знае защо страданието на този човек трогна Рики. Явно обичаше дъщеря си и беше съсипан, задето го принуждават да стои далеч от нея.

Тя обаче беше дошла, тъй като прокурорът твърдеше, че капитанът е намекнал за някаква връзка с Костотрошача в пустинята. Зае се с целта си:

— Научих, че в Ирак сте се натъкнали на групировка, която ви е сравнила с Костотрошача.

Той я стрелна с кос поглед, но продължи да крачи, забол очи в килима, като че ли нишките, по които стъпваше, криеха решение на проблема му.

— Може би знаете, че аз бях главният следовател по разследването срещу Костотрошача преди две години — продължи Рики. — Тъй като Суицър вече официално е оневинен и освободен, подновявам разследването. Дъщеря ви, Бетани, учи в училище „Сейнт Майкъл“, където е учила и последната жертва.

Той кимна разсеяно.

— Най-малкото е интересно, че сте се натъкнали на подобен случай в пустинята, отвъд океана. Ще ви бъда много признателна за всякакви подробности относно тази среща.

— Информацията е секретна — отговори Райън и веднага се върна към основния проблем: — Но тя може да ме посещава, нали? Колко време ще продължи? Нали не очакват от мен… просто да не се виждам с дъщеря си?

Разтърсен е до дъно от преживяното в пустинята, помисли си Рики, поклащайки преметнатия върху другото си коляно крак. Чувстваше се прекалено издокарана с пола и с черни високи обувки тук, а единственият начин да изкопчи някаква информация от него беше да изглежда съвсем непосредствена.

Той спря, погледна я и Рики тутакси усети, че Райън Еванс няма скоро да прочисти съзнанието си, за да удовлетвори нуждата й да получи информация. Отново я гледаше като кутре.

В очите му бликнаха сълзи и се стекоха по бузите му. Ръцете му се стегнаха в юмруци и той целият се разтрепери — отначало леко, но после се разтресе цялото му тяло от глава до пети.

И през цялото време не откъсваше очи от Рики.

Рухна толкова неочаквано и издаде толкова силно терзание, че внезапният прилив на чувства свари Рики напълно неподготвена. Той не беше просто съпруг, който току-що е открил, че жена му го напуска. Нещо друго, нещо страшно терзаеше Райън Еванс.

Лице в лице с такава болка, Рики се почувства длъжна да каже нещо. Да направи нещо, каквото и да е.

— Много съжалявам…

Той се овладя и успокои ръцете си. Примигна и прогони сълзите.

— Извинете. Извинете…

— Няма нищо. Много сте преживели.

— Не знаех… Нямах представа, че тя се чувства така. Какво можех да направя? Опитах се, опитах се. Мислех, че правя каквото трябва за страната си, за нея, за Селин. Жертвах всичко в името на нещо, което умеех да върша.

— Райън, аз…

— Къде сбърках?

— Това не означава…

— Трябва да ми дадат още една възможност.

— Съжалявам… — Рики беше плакала заедно с майки, чиито дъщери бяха целите натрошени от едно страховито чудовище. Беше будувала нощем, кипнала от гняв към човешкото същество, способно на такава жестокост към невинни жертви. Беше държала в обятията си мъртво бебе, станало жертва на излязла от контрол съпружеска кавга. Ужасът я съпътстваше неспирно.

Само че сега пред погледа й се разиграваше нещо различно. В очите на мъжа отново бликнаха сълзи и той се извърна.

— Райън…

Какво би могла да му каже? Изправи се и се приближи към него. Внимателно потърка рамото му и тихо каза:

— Райън, моля ви, не се разстройвайте. — В гърлото й заседна бучка.

Беше дошла да разпита един войник с очакването той евентуално да хвърли светлина върху убиеца, който трошеше костите на жертвите си, а вместо това се бе натъкнала на баща с разбито сърце.

Някой затропа по вратата.

Рики заобиколи леглото и отиде да отвори. В коридора стоеше камериерката.

— Ще освобождавате ли стаята днес?

— Ще се обадим на рецепцията — отговори Рики. — Дайте ни малко време.

— Не бързайте.

— Благодаря ви.

Когато затвори вратата и се обърна, Райън се бе проснал на леглото и беше заровил лице във възглавницата. Стъпалата на белите му чорапи бяха мръсни, а десният му крачол се беше повдигнал и се виждаше прасецът му. Как да постъпи — да седне до него и да го утеши?

Трябваше да успокои положението, за да свърши онова, за което беше дошла. Ако това означаваше да помогне на Райън да проумее света малко по-добре, така да бъде.

Рики плъзна единия стол по-близо до леглото и седна с лице към него.

— Наистина съжалявам за всичко това, Райън. Обаче трябва да се стегнете и да вземете някои решения. Не може вечно да се криете в този скапан мотел. Знам, че в момента положението ви изглежда много зле, но лошите моменти отминават, нали?

Той лежеше неподвижно, а гърбът му бавно се издигаше и спускаше с всеки дъх.

— Сигурна съм, че дъщеря ви много ви обича. Тийнейджърите просто не умеят да изразяват чувствата си.

Мислите й се върнаха към собственото й детство, когато баща й, тогава ченге, загина при мотоциклетна катастрофа. Не го биваше много по насърчителните думи, а след смъртта му майка й откри в някакъв дневник искреното му съжаление.

Споменът за това как четеше онези две страници завинаги се бе запечатал в главата й. Седя безмълвна, самичка в цялата къща един месец след погребението му, и за пръв път, откакто беше умрял, плака неудържимо.

Кълна се, че бих убил всеки, който посегне на Рики. Понякога ми се струва, че не заслужавам нищо. Бях толкова лош баща. Мили боже, мразя се!

Болката я преследва две години, а сега, докато седеше до друг съсипан баща, споменът заплашваше отново да я смаже.

— Чуйте ме, Райън — заговори тя тихичко, — знам какво ви е. Тя ви обича. Сигурна съм, всяка дъщеря обича баща си. Понякога е трудно, но в крайна сметка всички се променят.

Той не реагира.

— Днес сутринта говорих със съпругата и с дъщеря ви. Тя ми се стори разумна жена. А дъщеря ви е изпълнена с гняв — и не проумява нищо от случващото се. Трябва да признаете, че постъпките ви са малко хаотични. Но тя е само на шестнайсет, след време ще ви прости за всичко, което сега пречи на отношенията ви.

Капитан Райън Еванс неочаквано се претърколи от леглото и се изправи от другата страна, за миг й се стори объркан, но после я прикова с поглед. Рики си каза, че поведението му е странно дори за силно разстроен човек. Не знаеше много за него, но командирът му беше пределно ясен за едно: капитан Еванс притежаваше уникален ум и беше невероятно интелигентен. Какво не би дала да узнае какво се случва в главата му в момента!

— Костотрошача ли? — попита той, приближи се до телевизора и го изключи. — Трошача или както там го наричате, правеше само каквото смяташе за необходимо да направи, агент Валънтайн. Следваше инстинктите си, досущ както правехме ние, докато бомбардирахме Ирак, за да го сринем до основи. Ето това научих в пустинята от Трошача. Боя се, че нищо повече не мога да ви кажа, секретно е.

Стоеше спокоен и замислен, сякаш бащата в него беше превключил някакво копче и се бе преобразил в школувания офицер с желязно самообладание.

— Съжалявам, не мога да ви съобщя нищо полезно.

— Седем момичета са били убити от садистичен убиец, който може би дори в момента обикаля и набелязва осмата си жертва. А вие заявявате, че не можете да ми помогнете?

— Казвам, че каквото и да ви съобщя, няма да ви помогне да спрете този човек, при положение че той изобщо все още действа.

— Вие по-добре от всеки друг би трябвало да знаете какво означава да не допуснем Костотрошача да убие още някого.

За миг й се стори, че той ще й се разкрещи. Но дори да се бе изкушил да го направи, успя добре да се прикрие.

— Освен да повторя, ако не проумявате, че според ислямските терористи ние с нищо не сме по-добри от Костотрошача, нямам какво друго да добавя към вашия профил на този човек — каза Райън.

— Какво се случи с вас в пустинята, капитан Райън?

— Група бунтовници се опитаха да отвлекат конвоя, в който пътувах, за да отмъстят на коалиционните сили, които бомбардираха иракски жени и деца. Преди да избягам, ми дадоха ясно да разбера, че с нищо не съм по-различен от Костотрошача. Така че, макар да има някаква много далечна връзка между разследването ви и мен, това няма да ви даде никакви нови улики, които да ви помогнат да разрешите случая. Съжалявам за безизходицата ви, агент Валънтайн, но изобщо не мога да ви бъда полезен. Наистина.

Вероятно имаше право, но лекотата, с която този мъж успя да се овладее и да й поднесе разумния си довод, й се стори странна, обезпокоителна.

Рики го наблюдава изучаващо известно време, после се надигна, извади визитката си от портфейла и я остави на масата.

— Съжалявам за проблемите ви, капитан Еванс. Изглежда последните няколко седмици за били много тежки. Ако преценя, че ще ни е нужно, ще издействам призовка, която ще ви позволи да ми разкажете какво се е случило в пустинята. А междувременно бихте ли ме държали в течение на местопребиваването си?

Той кимна веднъж.

— Ще се връщате ли скоро?

— Не. Ще остана в страната известно време.

— Край на странстването?

— Нещо такова.

Тя се зачуди дали наистина е така.

— Един съвет, Райън. На ваше място бих стояла настрани от Бъртън Уелш. Става същински звяр, ако го притиснат натясно. Притиснали сте под коляното си не когото трябва.

— Разбирам.

— Предложението ми да напуснете града наистина е сериозно.

— Добре.

Рики взе обувките си и каза:

— Имате визитката ми. Обадете се.

— Добре — отговори той.

Обаче Рики се съмняваше, че Райън ще го направи.