Дъщерите на Костотрошача

15

— Добре. — Отец Хортънс се усмихна и отпи от чая си. Напомняше на Райън за Теви от „Цигуларят на покрива“3 — пълен мъж, неизменно облечен в черно и с гъста дълга брада, която обичаше да гали, докато размишляваше над живота. — Много добре, Райън. Мисля, че можем да определим това като пробив.

— Да, сър.

Последните два месеца вероятно бяха най-трудните в живота му — дълъг и тъмен тунел, в който единствената пътеводна светлинка бяха ежеседмичните посещения при отец Хортънс, който беше не само свещеник, а и лицензиран психиатър. Предвид доста необикновените обстоятелства, флотът се беше съгласил да предостави случая на Райън изцяло на отец Хортънс. Той имаше право и да препоръча дали Райън да продължи кариерата си във флота и как.

В очите на Райън Хортънс беше направо бог. Върховният кукловод. Което превръщаше самия него в марионетка.

— А губещите се промеждутъци?

Седяха в кафене на „Старбъкс“ на Юнивърсити Парк Драйв в Уейко, на три пресечки от апартамента, който Райън беше наел, след като се премести от мотела в Остин. Кафенето беше по идея на свещеника — по този начин извеждаше Райън от неговия мрачен свят и го пускаше в общия поток, както се изразяваше той.

— Има подобрение — отговори Райън. Вдигна черното си кафе и направи жест с него. — Още имам кошмари и времето ми се изплъзва, обаче тази седмица съм по-добре. Много по-добре.

— Хубаво. Времето е великолепен лечител и е насочило към теб най-добрите си намерения.

— Да, времето. Благодаря на Бога заради времето, отче.

— И разбира се, не само времето. Според мен ти приемаш развода благодарение на внимателен размисъл и благосклонност. Тези две неща са гръбнакът на силния характер. Никой не може да те обвини, че си слабохарактерен.

— Така твърдите вие.

— А ти не си ли съгласен?

Райън се облегна назад и кръстоса крака. Седяха навън в един ъгъл, достатъчно далеч от околните маси, за да не чуват разговора им. Покрай тях към гишето, обслужващо автомобили, мина черно беемве, управлявано от мъж с прошарена коса и зелено поло.

Кой беше този човек? През какви ли житейски изпитания беше преминал? От разстояние изглеждаше като преуспял мъж, който кротко се наслаждава на плодовете на живота си, за разлика от Райън. Обаче дали и той като Райън всъщност не беше измъчван от изключително жестоко стечение на обстоятелства в живота си? Развод? Фалит? Опако дете? Безсъние?

— Райън?

— Мммм? Да, извинете, дали съм съгласен ли? Какво ме питахте? Извинете, отнесох се.

— Няма нищо. Попитах те дали се смяташ за слабохарактерен човек.

— Допускам, че зависи в какъв момент ме заварва въпросът ви. През последните два месеца имах няколко доста трудни моменти.

— И един слабохарактерен човек може никога да не се възстанови след тях. Малцина са преживявали толкова тежко изпитание като твоето в пустинята, дори без да споменаваме развода.

Сякаш всичко покрай Райън притихна въпреки рева на автомобилите недалеч.

— Предвид всичко случило се наистина съм учуден, че се справи толкова добре.

— Кажете го на мъжа, който открадна жена ми.

Отец Хортънс се засмя тихо и Райън се усмихна заедно с него.

— Мъжът, когото ти нападна.

— Не може да се нарече нападение. В най-трудните мигове ми се иска да го бях нападнал истински.

— А, да, времето на мрачното и бездънно отчаяние.

След разговора си с агента от ФБР Валънтайн Райън беше отправил последна молба към Селин, но само научи, че законът ще му забрани да се среща с Бетани. После обаче бившата му съпруга (трудно му беше да повярва, че тя вече не му е съпруга, че законите в Тексас позволяват толкова бърз развод) все пак извика Бетани на телефона, но тя му затвори.

Той избяга от Остин. Пътува час и половина на север — толкова далеч и толкова близо дръзна да стигне. Нае си обзаведен апартамент, прилежно се зареди с храна, най-вече полуфабрикати, които не се разваляха, и се затвори вътре.

Отец Хортънс, на когото беше възложен случаят му без знанието на самия Райън, бе успял да го проследи и да го открие в тъмницата му. През първите две седмици, когато идваше всеки ден, за да дръпне завесите и да го накара да стане от леглото, отецът беше силно разтревожен за него. Като се замислеше сега, Райън не можеше да не окачестви настъпилата оттогава промяна в себе си като истински пробив.

— Калид ненормален ли беше?

— Или ненормален, или заслепен от ярост — навъси се отец Хортънс.

— Или просто съсипан от скръб — додаде Райън. — Колкото и странно да звучи, мисля, че разбирам Калид.

Никога не беше признавал това, а сега го направи въпреки опасността думите му да бъдат изтълкувани като признак за влошаване на състоянието му. От друга страна, такава проява на искреност беше всичко друго, но не и признак за влошаване. Като всички други психоаналитици Хортънс високо ценеше пълната искреност.

— Обясни ми как го разбираш.

— През първите седмици — покрай тях мина колежанин, който говореше по своя айфон, и Райън го изчака да се отдалечи, — през първите седмици, ужасът от войната ме преследваше, не можех да се отърся от това усещане.

— Да, така ми каза и тогава. Разбирам и как усещането те е отвело до новите ти убеждения да се откажеш от войната. Бог знае, че проливането на кръвта на невинни хора е ужасно нещо, независимо как и къде се прави. Но точно това е сторил и Калид. Пролял е невинна кръв, за да докаже тезата си. Такава е била собствената му война. Твърдиш, че разбираш това, така ли?

— Бил е принуден да направи точно това, в което обвиняваше нас — да отнеме живота на невинни хора в името на кауза, която… — Райън замълча и поклати глава при спомена: — Господи, аз никога не бих могъл да го сторя. Вече не.

— Значи разбираш стореното от Калид, но ти самият никога не би могъл да го направиш. Бих казал, че това звучи здравословно.

Райън кимна разсеяно.

— Странно как всичко преживяно избледнява с времето. Едва ли някога отново ще бъда способен да изляза на бойното поле, но през първите седмици… всичко беше толкова прясно и болезнено. Върнах се, изпълнен с ненавист към войната. Възприемах всеки младеж на улицата различно. Отче, стореното от Калид ме разтърси из основи. Сега сигурно и муха не бих могъл да убия.

— Но вече не е толкова болезнено, а имаш усещането, че би трябвало да е болезнено. Твърдиш, че изпитваш вина, задето не се чувстваш толкова разтърсващо обезпокоен, както през седмиците непосредствено след…

— Не е вина. Просто съм любопитен. Когато се отдръпнеш на крачка от всичко това, губиш верния ъгъл. Като всички останали в страната.

— В такъв случай един въпрос се налага от само себе си — каза отец Хортънс. — Според теб войната е грешка, така ли?

— За войната не мога да кажа. Но отнемането на живота на невинни хора е грешка. Освен това да изоставиш едно дете е равносилно на това да го убиеш.

Свещеникът изсумтя:

— Ето това е истинският проблем, нали? Ти не само съчувстваш на невинните, ами изпитваш и вина, задето си се провалил като баща на собствената си дъщеря.

Да. Райън не го каза, но и двамата знаеха, че истината е такава.

— Да се връщаме?

Изправиха се и тръгнаха по страничната алея към комплекса, където живееше той.

— Не си се провалил, разбира се — увери го отец Хортънс.

— Не, отче, не съм. — Вече десетки пъти го бяха обсъждали. — Но всъщност съм.

— Не повече от половината други бащи в страната.

— Да, както често изтъквате. Не казвам, че не ми помага. Милиони, стотици милиони деца растат без баща. Има култури, в които бащата е много по-откъснат от детето, отколкото е при нас. През епохата на патриарсите, по време на война, на раждането на нации… разбирам го. Но да те отхвърли собствената ти дъщеря…

Повървяха мълчаливо известно време.

— Беше мъчително преживяване.

— И ще трябва да живееш с него до края на дните си — каза отецът. — Но вече отново намираш себе си и това е важното.

— Да, вероятно.

— Фактът, че си в състояние толкова свободно да разговаряш за всичко това, е достатъчно добър признак.

Райън кимна. По устните му се плъзна усмивка, когато си спомни как седемгодишната Бетани беше оповестила, че той е по-умен от президента, понеже той не умеел да чете мислите на хората, а Райън умеел — имайки предвид вид нейните мисли, разбира се.

— Размисли ли над последния ни разговор? — попита отецът.

— Да.

Хортънс му беше предложил да се върне на работа на половин ден, тук, в страната. На временен договор. Ако Райън насочеше мислите си в познатия коловоз, щеше да се възстанови по-бързо.

— И?

— Мисля, че вероятно имате право. Стига да съумея да се изолирам от някои задължения. Няма да съм в състояние да гледам снимки на невинни жертви.

— Това може да се уреди по мое нареждане.

Мисълта да възобнови флотския живот, който прекрасно познаваше, му действаше успокоително.

— Ще ми трябват една-две седмици да си подредя нещата.

— Добре, няколко седмици. Смятай ги за продължение на сегашната си терапия.

Райън си пое дълбоко дъх през носа, усети свежия мирис на трева, разпенена от косачката — последното косене на парка вдясно от тях преди зимата.

— Стига да не е в Остин…

— В Сан Антонио. Естествено, ще се наложи да се пренесеш там.

— След още няколко седмици, защо не? И бездруго Уейко никога не ми е допадал особено.

— Ще се върнеш като офицер от командването. Ще ти назначат друг психолог, но може би така е по-добре.

Тази мисъл притесни Райън.

— Може би.

Зарязаха темата и се заговориха за колежанския футбол, по който отец Хортънс беше много запален. Беше предложил да заведе Райън на два различни мача, но мисълта за пътуване до Остин идваше на Райън малко в повечко през онези мрачни дни. Пък и не беше особено запален по футбола. И тълпите от зрители… целият се разтреперваше, като си ги представи.

Днес обаче би могъл да се възползва от такова предложение.

Ами ако се случеше да попадне на Бъртън Уелш или на Селин? Ами на Бетани?

Коремът му се сви при тази мисъл.

Отец Хортънс го придружи по стълбите до апартамента му на втория етаж.

— Ще развъртя телефоните и ще приготвя необходимите документи.

Беше изчакал чак досега, за да извади плика от джоба си.

— Отче, бихте ли ми направили една услуга? Съзнавам, че искам прекалено много, обаче…

— Бетани ли?

Кимна, стиснал в ръка плика без адрес.

— Да.

— Знаеш, че не мога.

— Да, съдебната възбрана. Но не бихте ли могли просто да й го подхвърлите в училище, да накарате портиера да го пъхне в шкафчето й… каквото и да е. Това означава много за мен.

Отец Хортънс пое с две ръце ръката, стиснала плика.

— Виж, знам колко отчаяно ти се иска да се свържеш с нея и да й обясниш, и съм убеден, че ще имаш такава възможност. Обаче е прекалено рано. А и ще бъде нарушение на съдебна заповед. Ако Бетани или бившата ти съпруга съобщят за такава директна връзка с теб…

— Няма да бъде с мен!

— Писмата от…

— Снимка е, не е писмо.

Хортънс се намръщи и сведе поглед към плика.

Райън му обясни, докато все още имаше възможност:

— Само една снимка, не съм написал нито ред. На снимката сме двамата с Бетани на деветия й рожден ден. Няма да има доказателства, че снимката е от мен.

— На какво се надяваш в замяна?

Райън притисна плика в ръцете на свещеника и ги побутна надолу.

— Просто ще знам, че съм в мислите й. Това е моят начин да загърбя всичко. Ако знам, че тя има нещо, с което да ме помни, нещо, което ще знае, че е от мен, нещо, което да й показва, че мисля за нея… само за това ви моля.

— И ще оставиш всичко зад гърба си?

— Да, така мисля. Не, сериозно, трябва ми нещо символично като това… за да направя следващата стъпка, нали разбирате?

— Кой знае защо се съмнявам, че ще успееш да прекрачиш собствената си дъщеря.

— Но има смисъл, съгласете се. Нуждая се от такъв знак, от указателна табела, която да ме уверява, че съм направил всичко по силите си.

Отец Хортънс огледа белия плик.

— Струва ми се, че разбирам.

— Освен това едва ли една снимка влиза в така нареченото от съда „писмено общуване“.

— Добре. Всъщност днес следобед имам среща в Остин. Може би ще успея да се отбия в училище „Сейнт Майкъл“.

— Благодаря ви, отче. — Райън стисна ръката на свещеника и силно я разтърси. — Много ви благодаря. Наистина, нямате представа колко много означава това за мен.

Хортънс взе плика и го пъхна в джоба на сакото си.

— Добре, ще се видим следващата седмица.

Райън кимна, обзет от приятно облекчение.

— Да, следващата седмица.