Дъщерите на Костотрошача

16

Алвин Финч прекара деня под душа, после се маза с крем и се стараеше да запази спокойствие за предстоящата нощ. Очакването беше винаги такова, преди да им счупи костите. Този път обаче беше различно.

Отложеното с две години удовлетворение тихомълком задълбочаваше нуждата му и сега, когато беше взел решение, тя вече беше много по-силна, отколкото беше способен да проумее. Как е възможно човешкото съзнание толкова пламенно да копнее за нещо? Винаги бе съзнавал собственото си превъзходство над масата хора, които се хранеха като стадо овце с обществената плява на самоугаждането. Сега му се струваше, че е станал като жертвите си, макар да беше способен да потуши собствения си копнеж за лично удовлетворение.

От друга страна, той стоеше над тях, като техен господар и божество. Той беше техният Сатана, предрешен с овча кожа, който се движеше сред тях всеки ден, без да предизвиква ничии подозрения.

Този път беше различно и заради това, че имаше различни планове.

В четири часа Алвин, който беше и Костотрошача, излезе от апартамента си, качи се на пикапа си форд F-150, запъти се към шосе I-35 и подкара на юг към Остин.

Едно нещо Алвин презираше, всъщност две ненавиждаше повече от смъртта.

Всякакви журналисти и драскачи, понеже те знаеха много по-малко, отколкото предполагаха думите им.

Автомобилите миникупър, понеже приличаха на женски буболечки. Мразеше буболечките, тъй като ги привличаше лосионът „Нокзима“ заради хранителните съставки, а жените ненавиждаше, което превръщаше женските буболечки в доста противна комбинация.

Почти три часа бяха нужни на Алвин, за да преодолее трафика и да стигне супермаркета на шосе 71 и Бий Кейв Роуд, но беше предвидил подобно закъснение, затова макар да не обичаше натовареното движение, успя да осъществи пътуването относително спокойно.

Отново се опита да си почине, като полегне на седалката. И отново не успя, понеже нетърпението му беше прекалено силно. Отново влезе в супермаркета и си купи два лимона, кутия с готово суши и два литра нискоалкохолна бира.

Когато Алвин зае позиция сред дърветата зад къщата, където попи потта си и се намаза с лосион, вече беше тъмно.

— Май не разбираш какво ти казвам, майко. Ти ме забърка в това, защо сега възразяваш?

— Защо ли? Защото си на шестнайсет и искаш да избягаш в Ню Йорк, а се чудиш защо аз, твоята майка, която за твое сведение много обича Остин, смята, че може би постъпваш малко импулсивно?

— Да, нещо такова. Бях останала с впечатлението, че искаш да стана модел.

Селин вдигна от масата квадратната бяла кутия телешко с броколи, закрачи гневно към кошчето за смет и изсипа вътре недоядената храна.

— Понякога си голям сноб, но ти си го знаеш, нали?

Селин заобиколи плота и показно забърса плочките с кърпа, но кухнята беше безукорно чиста, тъй като изобщо не беше използвана.

— Не мога да повярвам, че ми сервираш това точно сега. Най-накрая съм с човек, когото обичам, а той, както прекрасно знаеш, не може да се премести от Остин, дори да искаше. Да ми го сервираш точно сега!

Бетани остави пръчиците си за хранене в кутията с тънки спагети, скръсти ръце и се облегна назад, съвсем наясно какво всъщност иска да каже майка й.

Преди пътуването си до Ню Йорк за фотосесията за корицата на каталога на „Ют Нейшън“, Бетани съвсем искрено се бе съмнявала в интереса си към кариера пред обектива на фотоапарата. Всичките й пет фотосесии преди тази в Ню Йорк бяха жежки и досадни занимания, които я караха да се чувства по-скоро като парче месо, отколкото като почетен гост.

Обаче снимките в Ню Йорк й разкриха съвсем нова страна на бизнеса. Там се държаха с нея като с кралска особа още от мига, в който тя, Селин и Пати стъпиха в приемната на „Ют Нейшън“, като се започне от огромния букет цветя и от Хенри, масажиста, който я посрещна.

На всяка стъпка в сградата по петите я следваше асистентка, чиято единствена задача беше да се грижи за удобството й, независимо дали това означаваше да опразни стаята от неизброимите суетящи се край нея служители, за да може Бетани да остане за малко самичка, или пък да й донесе безалкохолно.

Отседнаха в много луксозен апартамент в „Уолдорф“ и си поръчваха каквото си поискат направо в стаята, а през седмицата бяха гледали четири постановки на Бродуей, включително „Цар лъв“ и „Мис Порочна“.

Естествено, Бетани беше достатъчно умна, за да не се подлъже по тези бляскави подробности, колкото и приятни да бяха. За пръв път, откакто се помнеше, Бетани се възприемаше не като дъщеря на Селин в непрестанна борба за надмощие, нито дори като равна на майка си личност, която се бори за мястото си в една непрестанно променяща се среда, а като самата тя, като нещо различно от Селин.

Тя, а не Селин, беше фокусът на всеобщото внимание, и с изключение на няколко пристъпа на безсилие Селин беше принудена да се отдръпне назад и да си държи устата затворена.

За пръв път мнението на майка й нямаше почти никакво значение. Гримът и прическата на Бетани, дрехите й, храната й и дори начинът, по който говореше — нищо не зависеше от майка й и това стана ясно още от първия ден. Селин и Пати бяха добре дошли да гледат. Без да се обаждат.

Отначало Бетани се чувстваше неудобно, но после изпитваше облекчение и в края на седмицата толкова започна да й харесва да се справя в тази среда без зоркото око на майка си, че започна да крои планове как да се върне.

— Ти си само на шестнайсет, за бога! — сряза я майка й. — Не допускай цялото това внимание да ти завърти главата.

— Аз съм такава, каквато винаги си искала да бъда, майко. Не аз избрах този живот. Станах такава заради теб. И тази моя същност, както и агентът ми впрочем, ми подсказват, че е много по-добре да замина за Ню Йорк. Чакат ме още две корици и цяла поредица по-незначителни фотосесии, но не мога да летя до Ню Йорк всеки уикенд за снимки.

— Казаха, че ще успеят да се справят и без теб? Защо толкова настояваш? Не може да става и дума за местене в Ню Йорк! Предстои ми сватба!

— Да, разбира се, никак не ви се иска да разстройвате скъпоценните си планове заради дъщеря ти, нали така? Кога ли изобщо сте го правили?

— Не може да смяташ, че дори ще ми хрумне да разваля връзката си с Бърт, за да може ти да изприпкаш в Ню Йорк!

— Не, но можеш да ме изпратиш в нюйоркския Институт за подготовка на кандидат-студенти. Те имат пансион.

Майка й доби вид на човек, когото току-що са шамаросали.

— Пансион ли? И кой ще плаща?

— Аз.

— Не ставай смешна.

Бетани обаче знаеше, че идеята вече пуска корени в главата на майка й. Тя щеше умело да се престори, че се съпротивлява, но тайно щеше да ликува от решението, което щеше да отстрани и последната пречка пред свободата й. Ако Бетани я нямаше в къщата, Селин можеше да прави каквото и когато си поиска.

— И двете знаем, че ми го дължиш — каза Бетани и избута стола си назад. Заряза остатъка от храната си на масата и отиде до плота.

— Нищо не ти дължа. Ходиш в частно училище, снима се за корицата на „Ют Нейшън“, винаги съм ти давала всичко, което поискаш. Ужасно си разглезена!

— Омъжи се за човек, който ни изостави, а нямаше куража да оправиш нещата. Мъкнеше ме из цялата страна, принуждаваше ме да се разделям със стари приятели и да си намирам нови. Никъде не можах да си намеря място, приятелите ми са повърхностни, баща ми е кръгла нула, нищичко си нямам! Следвах те глупаво, понеже бях само едно дете, което нямаше избор. Но вече разбирам нещата иначе. Не отричам правото ти на тази нова връзка, не разбирам обаче защо ти всъщност никога не ми позволяваш да имам каквото искам!

Когато се чу да изрича всичко това, Бетани се почувства още по-силно принудена да напусне града и да започне наново, този път с хора, които не я ценят само по задължение.

Бяха я изоставили дори онези, които имаха задължения към нея.

Постепенно втренченият строг поглед на Селин омекна.

— Реагираш пресилено — каза тя.

На какво? Бетани не зададе този въпрос, понеже внезапно се разчувства твърде силно заради собственото си безизходно положение.

— Наранена си.

— Очевидно.

— От него — процеди майка й през зъби. — От онзи откачалник, който избяга. Мразя го.

— Не обвинявай съпруга си за всичко…

— Бивш съпруг.

— Може и да е пълен загубеняк, но и на теб не ти пукаше особено.

— Как можеш да го кажеш?

— Знаеш как, майко. За теб беше само игра. Просто изкупваш вината си, задето вече искаш да ти се махна от главата.

В мига, в който го изрече, Бетани се убеди, че думите й са истина. А от това положението й стана още по-безизходно. И двамата й родители я мразеха. Ню Йорк наистина беше единствената й възможност.

— Искаш да се махна, нали?

Колебанието на Селин потвърди подозренията й. Отиде до бюфета и извади чаша за червено вино.

— Не знам, Бетани. Седиш тук, говориш ми тези работи и аз просто не знам какво да си мисля. Може би наистина ще бъде по-добре.

Това последно потвърждение преряза гърдите на Бетани и предизвика изненадваща болка.

— Собствената ми плът и кръв не ме иска — каза тя. — Мразя те, майко, мразя те толкова, колкото мразя и баща си.

Селин се завъртя и хвърли чашата в мивката, където тя се разби на парченца.

— Безочлива малка глупачка! Ти дори не си наша плът и кръв!

Бетани примигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти… ти си осиновена.

Сърцето й застина в гърдите. В очите й бликнаха сълзи. Осиновена ли?!

— Как така?

— Взехме те още като бебе. Аз не мога да имам деца. — Горната устна на Селин трепереше. — Видя ли какво ме принуди да ти кажа?

Вече всичко й се изясни. Защо баща й беше заминал. Защо Селин никога не беше проявявала обич към нея. Тя дори не беше тяхно дете!

Ала не знаеше какво да прави с тази информация. Чувстваше се толкова уязвима и объркана, докато се взираше над плота към Селин, в чиито изцъклени очи се четеше съжаление заради стореното.

Жената, която допреди минутка беше майка на Бетани, се обърна и си наля още една чаша червено вино. Тя имаше право. Бетани беше само на шестнайсет, а нито едно шестнайсетгодишно дете не бива да се изправя пред такъв живот.

Как така въпреки всички автомобили, дрехи и къщи, които притежаваха, не бяха удовлетворили основната си човешка потребност — не се обичаха?

Сега Селин си имаше Бърт Уелш.

Бетани си нямаше никого.

— Благодаря, че го сподели с мен, Селин. Смятам вече да си лягам, ако не възразяваш.

— Не се опитвай да ме манипулираш — предупреди я бившата й майка тихо и строго. — Може и да не съм ти родна майка, но въпреки това аз ти сменях памперсите.

— На това ли мирише? Пък аз си помислих, че мирише устата ти.

Телефонът звънна и Селин пристъпи към него забързано. Видя кой я търси, стрелна с поглед Бетани и се обърна.

— Здравей, Бърт.

Всичко беше тип-топ. Беше приключила с дъщеря си и се втурваше в обятията на любовника си.

Бетани грабна раничката си за училище и тръгна нагоре по стълбите, бясна на тази жена. Стовари всичко на леглото и седна пред компютъра. Бързо прегледа пощата си — нищо интересно, линкът към пансиона в Ню Йорк не й разкри нищо ново.

Нямаше съобщения на телефона. Нямаше съобщения и на гласовата си поща, никаква възможност за бягство. Училището, мажоретките, приятелите й, тази къща и дори така наречената й кариера като модел — всичко й се струваше като празна килия. Беше в затвор, в който я бяха тикнали родителите й.

В къщата отекна пронизителният смях на Селин.

Бетани усети как в очите й отново парят сълзи, облегна се назад, скръсти ръце и си позволи да заплаче безмълвно. Осиновена ли? И в какво я превръщаше този факт? В дъщеря, но не в дъщеря на Селин, не в истинска дъщеря.

Не, беше дъщеря на друга жена, която я беше изоставила. На друг баща, който я беше стоварил в нечия утроба, докато настъпи моментът да я подхвърлят на жена, която се нуждае от покорно малко вързопче, което да й помогне да се почувства значима и силна.

Само че точно в това беше проблемът. Вързопчето беше пораснало и сега трябваше да решат какво да правят с него. Е, защо отново да не го захвърлят? Някой друг щеше да го прибере.

Съзнаваше, че опростява нещата, но не прекалено, нали?

Бетани се облегна на стола и потъна в мисли за собствената си безполезност, а колкото повече размишляваше, толкова по-безполезна се чувстваше. Взе ножицата от бюрото си и огледа острия ръб. Най-обикновени ножици, алуминиеви, с оранжеви дръжки.

Остри. Какво щеше да си помисли Селин, ако Бетани накълца това красиво младо тяло? Интересна корица за списание.

В мига, в който си го помисли, Бетани затвори очи и се укори.

Но момичетата правят такива неща, нали? Кълцат се. И защо не? Защо да не заявиш пред самата себе си, че ти самата имаш значение, а не какво мислят всички останали за теб? Че можеш да правиш каквото си поискаш. Че разполагаш с власт.

Ако не можеш да победиш света, можеш да участваш в него съгласно собствените си условия. Не на корицата на списание, а с ножица и със собствената си кожа.

Вдигна ръка. Притисна острия ръб към вътрешната страна на китката си и прокара линия по плътта. Всъщност не болеше.

Какво толкова лошо има да си понареже малко кожата? Само тънка червена линия напряко на ръката. Тялото си беше нейно, можеше да го наказва както сметне за уместно, нали?

Бетани натисна по-силно и дръпна съвсем мъничко. Не прекалено, само колкото да…

По ръката й се стрелна остра болка. Тихо изстена и вдигна острието, а отдолу се показа червена следа, от която бликна кръв.

Беше се порязала. Един сантиметър, може би два. Добре де, може би това е глупаво.

Захвърли ножицата върху бюрото си и притисна с пръст малката рана. Все пак беше заявила каквото искаше. Утре щеше да каже на всеки, който я попита, че се е одраскала на багажника или нещо подобно. Колкото и глупаво да беше, струваше й се поне донякъде заслужено.

Бетани въздъхна и започна да сърфира из интернет, без да се интересува особено къде я отвежда екранът.

Свали си нова песен от групата „Ред“, после още една от новия албум на Брейкинг Бенджамин. Пати се опита на два пъти да се свърже с нея, но тя не обърна внимание и на съобщенията й.

Накрая, към единайсет часа, навлече долнището на фланелената си пижама, легна си в леглото, сви се на кълбо и заспа.

Кварталът беше съвсем тих в един часа през нощта, когато Алвин Финч тръгна покрай дърветата, ограждащи големия двор зад къщата.

Двете кучета в двора на юг вече бяха мъртви. Беше установил от опит, че кучетата имат шесто чувство, когато става дума за непознати на тъмно. Беше убил немската овчарка, която се беше разлаяла, докато той се приближаваше към първата си жертва в Ел Пасо, но тъй като кучето го бе сварило неподготвен, беше разбил черепа му с бухалка — съвсем не идеалното средство в разгара на събитията. Тази вечер нямаше да допусне нищо подобно да му попречи.

Къщата, в която живееха под наем, имаше басейн, сгушен зад плъзгаща се стъклена врата отзад, но Алвин нямаше да влезе оттам. На горния етаж имаше две спални с обща баня, и двете с тераси. Семейството използваше едната стая като склад. Момичето спеше във втората спалня.

Алвин си сложи черните ръкавици, заобиколи къщата отстрани, взе черната желязна стълба, която държаха зад топлообменника и внимателно я подпря върху парапета на балкона. Хвърли последен поглед към дърветата не защото се налагаше, а защото така искаше, и се покатери по стълбата нагоре до парапета.

Вечнозелените храсти скриваха съседите от къщата и него от тях. Уединението е великолепно нещо.

Като внимаваше да не разтресе балкона, той се прехвърли през парапета и стъпи на облицования с дърво под. Беше избрал безлунна нощ, но облаците не можеше да контролира и в момента звездното сияние би очертало силуета му за всеки внимателен наблюдател.

През изминалата седмица беше стъпвал на този балкон два пъти. Нищо не се беше променило.

Костотрошача мразеше две неща. Всъщност три. Мразеше лаещи в мрака кучета. Мразеше човека, който се беше опитал да го спре. И мразеше глупавата майка, която спеше на етажа под него.

От десния си джоб Алвин извади резачка за стъкло с диамантено острие, прикрепено с тънка жичка за вакуумна чашка. Притисна чашката към стъклото на плъзгащата се врата, смаза острието с масло от малка тубичка в джоба на ризата си и описа кръг с него. Приглушеното скърцане би могло да събуди човек в склада, но това не го тревожеше. Баня и две стени деляха стаята на набелязания от него субект.

Петнайсет минути му бяха нужни, за да изреже отвор с диаметър около петнайсетина сантиметра в двете стъкла на стъклената врата. Прибра резачката в джоба си и освободи заключалката. С едно леко побутване вратата се плъзна и се отвори и Алвин пристъпи в къщата.

Беше разгледал всяка стая по време на многобройните си посещения и сега с един бърз оглед установи, че всичко е точно така, както очакваше. Отляво купчина кутии, отдясно — сгъваема масичка.

Очакването, което бясно струеше във вените му, беше толкова силно, че Алвин потръпна. Стоеше под прикритието на мрака и размишляваше над хаоса, който щеше да предизвика.

Уелш, който направо залиташе от перчене, задето ще тикне Костотрошача зад решетките, където му е мястото, щеше да се събуди утре и да узнае не само че Костотрошача се е върнал, но и че е отвлякъл момичето, което прокурорът се е канел да направи своя дъщеря.

Мащабът на начинанието определено доставяше на Алвин много повече наслада, отколкото беше изпитал с последната си жертва, и в момента той без да бърза се наслаждаваше на постижението си.

Цареше тишина и той стоеше напълно неподвижен, доволен от този отрязък земен рай. Дъщерята спеше в съседната стая, майката сънуваше Уелш на долния етаж.

Костотрошача стоеше в тъмното — техният властелин и Бог бе дошъл да вземе душите им. Когато не беше в състояние да чака повече, Алвин извади спринцовката от левия си джоб и се приближи до стаята на момичето.

Тя лежеше свита на кълбо. Известно време се взира в тъмния й силует, после се приближи до леглото и нагласи иглата над шията й.

Пъхна иглата в югуларната й вена и натисна буталото докрай. Тя рязко потръпна и изстена под облечената му в ръкавица ръка — винаги го правеха — но този път момичето успя да се извие и да впери в него ококорените си очи.

Лекарството беше успокоително, създадено от самия него. Една част физиологичен разтвор, две части пентобарбитал, две части хлорпромазин — и всичко това, деветдесет кубика спокойствие. Югуларната вена отвеждаше сместа в сърцето, а после в останалата част от кръвоносната система и бързо изолираше мозъка, като запечатваше портите между централната и периферната нервна система. Тя се бори по-малко от десет секунди, преди да спрат волевите й мускулни движения, и застина неподвижно.

Доволен, че субектът вече е покорен, Алвин излезе от стаята, тръгна надолу по стълбите и прекоси коридора, пристъпвайки на пръсти. Извади втората спринцовка, докато влизаше в спалнята на майката. И тя като дъщеря си спеше на една страна, с гръб към него.

Алвин навлече ски маска на главата си и забоде иглата в югуларната вена на жената, без изобщо да направи опит да заглуши изненадания й и ужасен вик.

Успокоителното скова най-напред мускулите на гърлото й, а после и останалата част на тялото, когато проникна в гръбначния й стълб. Тя лежеше на леглото, вперила поглед в него и изцяло в съзнание, но способна да движи само мускулите, с които дишаше, при това съвсем слабо. Скоро щеше да започне да халюцинира, после да заспи и секретът от слюнчените й жлези щеше да намокри възглавницата.

Четвъртата му жертва беше починала от свръхдоза, преди да успее да приключи с нея. Нямаше да допусне тази грешка отново.

— Кажи му, че това е разплата — прошепна той дрезгаво и счупи левия й показалец, все едно беше солета. Тихото изпукване прозвуча като възмездие, ала изречено шепнешком. Тя заслужаваше много повече. Зачуди се дали да не й счупи китката, но се въздържа. Щеше да има предостатъчно време за възмездие после.

Алвин метна жената през рамо и я изнесе навън като торба с камъни. Остави я до басейна и главата й тупна влажно на бетона, когато тя се катурна на една страна.

Въжето беше там, където го беше оставил — до скарата. Завърза глезените й, стегна китките зад гърба й, после я вдигна за дрехите и я стовари върху надуваемия дюшек, както беше планирал.

Щеше да се носи по водата и да се взира в нощното небе, напълно парализирана още няколко часа, преди отново да бъде в състояние да се движи. А дотогава Алвин вече щеше да е взел караваната и да е стигнал до първата си спирка.

Ако имаше късмет, Уелш щеше да изпита нужда от ранна закуска с любимата си, както се бе случвало два пъти, откакто Алвин наблюдаваше къщата.

Без да губи нито минута повече, той бързо се качи по стълбите, метна дъщерята на дясното си рамо и излезе от предната врата.