Дъщерите на Костотрошача

18

За няколко секунди, които се сториха на Райън безкрайни, той не можа да помръдне. Просто стоеше в дневната, леко разперил ръце встрани от тялото си, забол поглед към кухнята със зяпнала уста. Беше застинал като каменна колона в смъртен студ.

В съзнанието му нахлу споменът за снимките, които Калид беше забол на стената. Звукът от трошенето на костите на Ахмед.

Костотрошача беше отвлякъл Бетани. Тази новина му се струваше далечна и някак маловажна, понеже не можеше да бъде вярна, не изцяло. Нещо му убягваше. Беше станала грешка. Умът му не го побираше.

Райън беше допуснал други деца да страдат, за да предпази собствената си дъщеря. Не беше Калид, понеже той го беше убил. Но макар да беше избягал от Калид, пак беше обрекъл собствената си дъщеря, така ли? Костотрошача някак се беше натъкнал на историята, може би дори беше разговарял с Бъртън Уелш, след като Райън му беше наврял в носа Костотрошача, за да му въздейства по-силно.

Възможно ли беше всъщност той самият да е привлякъл вниманието на Костотрошача?

Сърцето му думкаше в гърдите като парно бутало. Устата му сякаш беше пълна с пепел, заливаха го горещи вълни, но умът на Райън беше трезв, владееше се напълно, защото разбираше, че съзнанието му е в деликатно равновесие и може отново да изпадне в хаос под натиска на ирационалната емоция. Трябваше да остане спокоен!

Очите на Райън се стрелнаха към телевизора. Жената, която представяше водещите новини, вече говореше до голям надпис, който гласеше: „Костотрошача нанася нов удар“. Под буквите го гледаше една снимка.

Красива и усмихната млада жена с чуплива кестенява коса и светлосини очи, която изглеждаше на деветнайсет, не на шестнайсет. Бетани.

Райън усети, че губи контрол, преди да го връхлети треморът, но беше безсилен да го спре. Имаше чувството, че гигантска ръка се е протегнала през гърлото му, изтръгнала е сърцето му, а гърдите, вече празни, и цялото му тяло реагираха неистово, преди да се строполят мъртви.

Обаче Райън не се строполи мъртъв и вече не просто трепереше. Тичаше. Втурна се към кухнята и натисна копчето на секретаря, борейки се с всеобхватната памет.

Отново чу гласа на отец Хортънс, който го молеше… Изтри съобщението и следващото, и следващото, и после гласът на Костотрошача се разнесе с пращене от малките тонколони на машината: „Здравей, татко. При мен е момичето, което смяташ за своя дъщеря. Казва се Бетани и вече е моя. Ти я създаде за седем дни, сега ти давам същото време да я спасиш. Ако смяташ, че можеш да я уловиш, последвай ме там, където лети гарванът… Сам, татко“.

Стовари юмрук върху апарата и изкрещя.

„Пощенската кутия е празна“, оповести секретарят.

Трябваше да помисли…

Мисли, мисли!

Запази спокойствие, Райън. Просто запази спокойствие.

Откъде Костотрошача знаеше къде да му се обади? Татко, все едно Райън е баща на Костотрошача. Все едно Трошача е някакъв откачен Сатана, който е отмъкнал нечия дъщеря и иска баща й да влезе в ролята на Бог-Отец.

Ела и ме хвани, Отче.

Райън грабна слушалката и набра номера на мобилния телефон на Селин, крачейки, докато телефонът звънеше.

— Хайде, Селин, моля те, вдигни.

— Оставете съобщение — оповести жизнерадостно гласът й.

Бързо набра номера на домашния им телефон, пропусна една цифра, опита отново и натисна бутона за връзка.

Този път съобщението беше записано от Бетани и светът на Райън се замъгли, когато в ушите му прозвуча гласът на дъщеря му: „Здравейте, знаете какво да направите. Ако търсите мен, обадете ми се. Ако търсите Селин, обадете се на Селин. Не си правете труда да ни оставяте съобщения на този секретар, никой не ги прослушва“.

Щрак.

— Селин? — Гласът му звучеше неистово. — Селин, за бога, вдигни телефона!

Мълчание.

— Селин!

Тя обаче не вдигаше. Райън постоя задъхан, после опита всички номера, които можеха да го свържат с някого, с когото и да било, само да му кажеше някой какво се случва. Трябваше да знае защо, кога, от колко време я няма. Бяха ли я намерили?

Шеметно превъртя номерата, на които можеше да се свърже със Селин. Опита отново мобилния й, домашния, кабинета на прокурора, където се свърза с поредната гласова поща.

Защо не му се бяха обадили?

Опита номера на свещеника, но и с него нямаше връзка.

Имаше чувството, че стените на апартамента се приближават и рухват отгоре му, бутани отвън, за да го смажат.

Дали ФБР знаеше за седемте дни, които им беше дал Костотрошача? Или се отнасяше само за него? Дали това предизвикателство беше предназначено само за неговите уши?

Ангелче, моето ангелче! Господи, не позволявай да я наранят!

Знаеше обаче, че е твърде късно. Какъвто и да беше изходът, Бетани, неговото сладко момиченце, което бе смисълът на живота му, щеше да бъде белязано до живот!

Трябваше да научи какво става!

Райън грабна ключовете на колата си, изтръгна телефонния секретар от стената и излетя от апартамента.

Пътуването до центъра на Остин му отне един час, като през повечето време караше със сто и трийсет, облян в студена пот, а после изгуби още двайсет минути, за да се добере до квартала на Селин. Не спираше да съжалява, че все още няма мобилен телефон.

В мига, в който спря пред къщата на Селин, Райън разбра, че Костотрошача е отвлякъл Бетани от тук. На алеята беше спряла полицейска кола и още два немаркирани седана — вероятно коли на ФБР. Тротоарът пред къщата, по който се стигаше и до задния двор, беше ограден с жълта лента.

Вместо да нахълта през входната врата и да настоява за отговори, както възнамеряваше от самото начало, Райън паркира тойотата си на улицата и тръгна към къщата през задния двор.

Едва тогава се сети за ограничителната заповед, но това просто го позабави. Заповедта несъмнено губеше смисъл с оглед на случилото се.

Продължи напред залитайки, понеже краката му се подгъваха като макарони. От земята до горния балкон се издигаше стълба, опряна на белия парапет, който се нуждаеше от пребоядисване.

Райън се закова на място при тази гледка. Между дърветата духаше ленив ветрец. Зад него по булевард „Бартън Крийк“ профучаха гумите на автомобил. Високо в небето изрева реактивен самолет, устремил се още по-нагоре.

Само че нито един от шумовете край Райън не беше толкова изразителен, колкото неподвижността на стълбата, по която Костотрошача се беше качил в спалнята на дъщеря му.

Това беше неподвижността на абсолютната празнота, която се блъсна в гърдите на Райън толкова мощно, че за няколко дълги секунди прекъсна дишането му. Сега, цял ден по-късно, местопрестъплението бе вече щателно огледано. Жълтата лента напомняше, че криминолозите са били тук и са си тръгнали, а също и че бе минало достатъчно време, за да изстинат всички следи.

Райън усети как го тласка вътрешната му необходимост да узнае. Към основата на стълбата. Нагоре по металните пречки, една по една.

Инстинктът, сърцето и разумът му се вдигнаха на неистов бунт и настояваха той да слезе от стълбата, да се махне от мястото на покушението, да се предпази от мъчителните картини, които нахлуваха в съзнанието му.

Дъщеря му, която пищи под тиксото, а ококорените й очи търсят да намерят някакъв смисъл.

Татко!

Татко, татко, моля те!

Райън не разбра как успя да се прехвърли през перилото на балкона, защото докато стигне горе, вече се бе превърнал в същинска развалина. Застана с лице към спуснатите щори и съжали за решението да се покатери по стълбата. Не беше по силите му да влезе вътре.

Но трябваше. Трябваше да разбере какво е видяла и почувствала дъщеря му, когато е влязъл Костотрошача.

Прогони мъчителната болка, опита да бутне вратата, която се оказа отключена, и я плъзна докрай. Стаята беше склад, не спалня. Леглото на Бетани беше в съседната стая.

Белите чаршафи бяха подпъхнати под дюшека в долния край, но иначе бяха разхвърляни, сякаш бяха изтръгнати от ръцете й и метнати наполовина върху леглото. Видя вдлъбнатината от главата й във възглавницата.

За пръв път влизаше в стаята й след завръщането си и се мразеше заради това. Ако можеше да върне назад дори един ден, нямаше да допусне никакъв съд да му попречи да докаже на дъщеря си колко я обича.

Щеше да й купи кола. Цяла стая с рози. Щеше да я заведе в Дубай и да я настани в апартамент, който струваше четири хилядарки на вечер и да нареди на персонала да й носят каквото поиска, без да се интересува от цената.

Щеше да падне на колене, да я помоли за прошка и да й каже колко я обича.

Седем дни, броени от вчера, когато беше оставено съобщението. Значи му оставаха шест дни.

Райън се извърна с гръб към стаята, изтри очите си, стисна зъби и тръгна надолу по стълбите.

Бяха в дневната — чу ги, преди да ги види.

— Всеки час забавяне от ваша страна е един час предимство за него.

— Трябва ни нещо повече.

— Тогава го намерете! Имате показанията на Селин, това е достатъчно за да го арестувате. За бога, нямаме време за размишления!

Райън спря на прага и ги огледа. Бъртън Уелш — човекът, когото беше нападнал — висок и прясно избръснат. Уханието, което се усещаше, сигурно беше от неговия афтършейв.

Рики Валънтайн, агентката от ФБР, която го беше разпитвала в хотела му преди два месеца. Дребната жена с голямо сърце.

Селин, облечена в зелена рокля на цветя, крачеща, с гипсиран показалец на превързаната през рамото й ръка.

Опита се да каже нещо, но внезапно гласът му се стори неуместен. Не му беше мястото тук, трябваше да е там, където го искаше Трошача, за да се пазари за живота на дъщеря си.

— Райън?

Рики Валънтайн го беше забелязала. Всички се обърнаха да го видят, а на него му се прииска да избяга, понеже знаеше, че дори в този момент въздействието на онова празно легло горе се опитва да покори трезвата му уравновесеност.

Но нищо не можеше да направи. Не можеше да се обърне и да избяга, защото така щяха да се втурнат да преследват него, а не Костотрошача. Не можеше и нищо да им каже, понеже нищо не му се струваше смислено.

Можеше само да стои и да отвърне на погледите им.

— Е, като говорим за вълка… — обади се прокурорът. — Какво търсите тук?

Агентката на ФБР го стрелна с гневен поглед и застана по средата между двамата.

— Съжалявам, капитане, сигурна съм, че сте много разстроен.

— Защо никой не ми се обади? — попита Райън.

— Махнете го оттук. — Селин го изгледа кръвнишки като вълк, застанал срещу мечка. — Махнете го оттук!

— Селин?

Нещо не беше както трябва. Беше дошъл с новини, обаче…

И тогава разбра. Прокурорът бе говорил за него, когато влезе в стаята. Уелш искаше да извикат Райън на разпит.

Гневът му отново лумна:

— Какво става тук? — попита.

— Първо, нарушавате съдебна заповед — сряза го Уелш.

Тези думи пометоха и последните му задръжки.

— Дъщеря ми е отвлечена! — Райън изкрещя последната дума с пламнало и зачервено лице. — И никой не си е направил труда да ми се обади?

— Съжалявам, капитане — каза Рики. — Знам, че обстоятелствата никак не са благоприятни за вас, но трябва да бъдем много предпазливи.

Селин беше отстъпила няколко крачки назад и стоеше разтреперана до дивана.

— Какво правиш, Райън?

— Не трепери така, все едно аз съм ти счупил пръста! Дъщеря ни е някъде там!

— Защо не казахте на агент Валънтайн истината за връзката си с Костотрошача в Ирак, капитане? — попита Уелш, леко привел глава.

— Аз… Каква връзка? Информацията е поверителна. Не виждам какво общо има с…

— По една случайност вие се връщате от пустинята и разказвате истории за кошмарните си преживявания с Костотрошача, а сега той отвлича дъщеря ви, след като две години не се е показвал на сцената? Извинете, но това наистина ми се струва малко прекалено.

Нима този човек обвиняваше него?

— Той… Серийни убийци! Онзи арабин ни сравняваше със серийни убийци. Споменах Костотрошача само за да подсиля въздействието на сравнението му. Защо сте казали на медиите за думите ми? Така ме е намерил.

— Нима? — Явно Уелш не вярваше на нито една дума на Райън.

— Ами вие? — обърна се Райън към Рики.

Тя вдигна рамене:

— Много въпроси очакват отговор.

Райън се обърна към Селин бесен и неспособен да прикрива гнева си.

— Как си могла да си помислиш такова нещо?

Само че очите й бяха разширени от страх и той разбра, че нещо съвсем конкретно я е убедило, че той вероятно представлява опасност за нея.

— Какво, просто не си включила алармата, за да може той да влезе тук и да отвлече дъщеря ми, така ли?

— Очаквам пълното ти досие, Райън — осведоми го Уелш. — Но всъщност няма нужда да го преглеждам, за да установя, че извършените от Костотрошача убийства съвпадат с периодите между командировките ви зад граница.

— Не ставайте глупав! Това е чисто и просто съвпадение.

— Нима? Когато счупихте пръста на Селин, не й ли казахте да ми предаде, че това е отмъщение? Това ли е всичко, капитане? Разплата? Разплата заради огорчението ви?

— Ако прочетете досието ми, ще научите, че съм жертва на насилие, а не насилник. Губите си времето, докато той е някъде там с дъщеря ми.

— Сигурно ви е било трудно да гледате как умират всички онези деца — каза Уелш. — Разбирам защо сте откачили.

— Това няма нищо общо! — Райън дишаше тежко. — Разполагаме само с шест дни да го заловим…

Рики изви вежди:

— Шест дни ли? Нещо против да ни обясните по-подробно?

— Той ми се обади. Каза, че на Отеца са му били нужни седем дни, за да я създаде, затова сега щял да ми даде седем дни да я спася.

— Така ли? — подсмихна се подигравателно Уелш. — Обадил ви се е просто ей така?

Така значи. Заради мъчителното преживяване на Селин през нощта на отвличането, когато Трошача бе счупил пръста й, и предвид преживяното от Райън в пустинята, прокурорът беше готов да припише престъплението на него…

Ревнив баща, който страда от посттравматичен стрес, се поддава на истинската си престъпна природа, като отвлича собствената си дъщеря.

Погледна към Рики:

— Вие връзвате ли се на това?

— Както казах, някои въпроси се нуждаят от отговор. Бихте ли ми казали къде бяхте преди две вечери?

— У дома. Спях.

— Сам?

Хрумна му още нещо. Костотрошача му беше отправил лично предизвикателство. Сега животът на Бетани зависеше от това какъв избор ще предпочете да направи Райън. А изражението в очите на прокурора не оставяше никакво съмнение, че той не възнамерява да допусне Райън да излезе от тази стая свободен, за да може изобщо да направи някакъв избор.

Впери поглед в Уелш и го видя такъв, какъвто беше всъщност — пречка пред спасяването на живота на дъщеря му.

— Сам ли? Не, всъщност бях с добри приятели, които останаха да пренощуват у дома, след като играхме покер. Сигурен съм, че няма да имат нищо против да им позвъните.

— Ще го направим. Отец Хортънс ми каза, че през последните два месеца живеете почти като отшелник. Трудно ми е да си представя, че имате цял куп близки приятели.

Вече и двете врати бяха препречени. Райън нямаше представа откъде се беше взело второто ченге, но вече го бяха обкръжили.

— Всичко това лесно може да се провери — намеси се Рики. — Значи твърдите, че той ви се е обадил?

— Да. — Райън кимна и се примъкна по-близо до изхода през кухнята. — Оставил ми е съобщение.

— Къде е съобщението?

За малко да каже „Изтрих го“.

— У дома.

Всеки момент щеше да се поддаде на паниката, която разяждаше гърдите му. Трябваше да се измъкне!

Последвай ме там, където лети гарванът сам. Тоест, където гарванът лети самичък.

Или пък беше Последвай ме, където гарванът лети, сам. Тоест, ела сам.

И в двата случая трябваше да се измъкне и то веднага!

— Значи няма да имате нищо против да отидем заедно да го вземем — каза агентката.

— Той е… Живея в Уейко.

— Значи трябва да тръгваме.

Прокурорът пристъпи напред:

— Съжалявам, агент Валънтайн, но не мога да позволя да отведете този човек извън юрисдикцията ми. — Кимна на ченгето зад Райън. — Ще се наложи просто да ви обясни къде е. Сигурен съм, че ще оцените загрижеността ми, но…

Райън се хвърли назад към ченгето. Слисано бутане посрещна гърба му — точно на тази реакция се беше надявал. Приведе се и се завъртя, докато ръцете на полицая все още бяха вдигнати във въздуха, за да блокират връхлитащия Райън.

Четирийсет и пет калибровият полуавтоматичен пистолет се измъкна съвсем плавно от кобура на полицая. В следващата секунда Райън опря гръб в стената и насочи пистолета към полицая, който пазеше входната врата.

— Хвърли оръжието на пода! Оръжието на пода веднага! Вие също, агент Валънтайн!

Мъжът погледна към прокурора и после бавно се подчини.

Рики го изгледа.

— Така няма да спасите дъщеря си, Райън.

— Вие не знаете нищо за мен или за дъщеря ми. Оставете пистолета си на пода и го ритнете към мен. Веднага!

Тя извади деветмилиметровия си пистолет от преметнатия през рамото си кобур, бавно го постави на пода и го подритна към Райън.

Райън грабна оръжието и го затъкна в колана си. Направи знак на двамата полицаи и кимна към стената:

— Застанете до стената. Всички.

Уелш изруга.

— Всички до стената! — кресна Райън.

Онзи неохотно пристъпи към стената до Селин, която ридаеше. И петимата стояха в една редица с лице към стената.

— На колене.

Рики понечи да се възпротиви, но Райън й нареди да си затваря устата.

Стаята притихна и Райън прехвърли мислено възможностите си. Не беше обмислил повече ходове напред. Знаеше, че трябва да намери Бетани, знаеше, че ще направи абсолютно всичко по силите си, за да получи дори един-единствен шанс да спре Трошача. Ако се наложи, с радост щеше да пожертва своя живот, или живота на който и да е от тези пет човека за живота на Бетани.

И тогава го връхлетя една мисъл. Наистина ли би го направил?

Обаче не разсъждаваше достатъчно трезво, за да отговори на въпроса. Заотстъпва към задната врата.

— Не мърдайте — нареди им той. — Не мърдайте от местата си.

После се измъкна и хукна към колата си.