Дъщерите на Костотрошача

35

Райън най-напред чу стъпките в коридора, но съзнанието му беше потънало дълбоко в кладенеца на скръбта и той полагаше огромни усилия да се задържи на повърхността, над мастиленочерните чувства, които се мъчеха да го засмучат надолу. Тихото потупване от стъпките му прозвуча по-скоро като че собственото му сърце се бъхти упорито в мътилката.

Все пак успяваше. Болката си беше там, навсякъде, притискаше плътта му, той обаче успяваше да прецапа през тези блудкави води относително лесно, стига да поддържа ума си концентриран и силен.

Уталожила се беше дори болката в счупената ръка, която вече беше ужасно подута.

Още преди часове бе престанал да плаче и да скърца със зъби и се беше отдал единствено на задачата да се подготви за мига, който знаеше, че в крайна сметка ще настъпи, досущ като първата зимна буря.

Той беше бащата и Костотрошача го беше отвлякъл със специалната цел да изтезава или него, или Бетани, а най-вероятно и двамата, за да ги откъсне един от друг.

Злото е предсказуемо, винаги е мъчително очаквано. Въпреки това обаче, когато накрая връхлети, независимо дали е самоубийствен атентатор, решен да взриви автобус с жени и деца, или е Костотрошача, болката и шокът винаги парализират.

Райън знаеше, че животът на Бетани (стига тя все още да дишаше, а той възнамеряваше да се придържа неотклонно към тази версия и дори да не си помисля за алтернативата) най-вероятно щеше да зависи от неговата способност да отхвърля такива изсмукващи силите чувства, за да направи нужното да я спаси.

Реши да се посвети изцяло на тази единствена цел. А ако по някаква причина се провалеше, щеше да живее с болката от провала, но освен това щеше да живее и да умре като баща. Бащата, който никога не успя да бъде. Бащата, който беше днес, дълбоко в черната яма, където можеше само да се надява на едничкия шанс да хване ръката на дъщеря си и да я поведе навън от тъмата.

Райън лежеше със затворени очи и слушаше туптенето на сърцето си. На стъпките. Очите му се отвориха широко.

Какво беше това? Какво беше…

Всичките му разсъждения, часовете прецизен размисъл, дните в търсене на възможност да застане лице в лице с онзи, който си позволи да нарани детето му, се стопиха само за миг и сърцето му неистово затуптя в гърдите.

Костотрошача. Негови бяха стъпките, които се приближаваха към вратата.

Пъргаво скочи от леглото с намерението да се метне върху влизащия. Но бързо се опомни и си възвърна усвоената решителност и съобразителност, от които зависеше животът им сега. Една грешка в този миг би го лишила завинаги от възможността да открие Бетани.

Легна напълно неподвижен и преодоля паническия импулс.

Ръждясалата ключалка изтрака и се отключи. Чу тихото скърцане на пантите. Настана миг тишина, когато посетителят му спря на прага, после влезе. Не затвори вратата.

През цялото време Райън отказваше да го погледне. Отказваше бързо да удостои с внимание похитителя си. Лежеше неподвижно, вперил поглед в морето влакнести коренища на тавана, и знаеше, че Костотрошача го наблюдава любопитно и се бори с частичката прокраднала се несигурност.

Райън проговори пръв заради самия себе си, не заради похитителя.

— Здравей, Трошачо.

Мъжът го наблюдава няколко секунди, преди да отговори:

— Казвам се Алвин Финч.

Алвин. Кой знае защо името му прозвуча отвратително.

— Здравей, Алвин. Много любезно, че дойде най-после.

— Можеш да ме наричаш и Сатана.

Предложението не изненада особено Райън. Тревожното беше, че бе изречено толкова искрено, като хлапак, който показва на съседското момче колекцията си от стъклени топчета. Ала дори това не биваше да го изненадва.

— Вече можеш да станеш — каза Алвин.

Райън седна, даде на главата си възможност да се проясни, после спусна крака на бетонния под. Все още беше облечен с кафеникавите памучни панталони, които носеше вече повече от седмица и бяха здравата изпоцапани. Кафявите му високи спортни обувки бяха прашни, а чорапите му бяха изсъхнали върху краката.

За разлика от него мъжът, който стоеше на прага, сякаш тъкмо излизаше изпод душа и ей сега щеше да си облече чиста риза. Дори от разстояние Райън усещаше мириса на сапуна или на одеколона, който беше използвал.

Алвин беше висок бял мъж с късо подстригана коса и с лице, което можеш да видиш да се взира във витрината на съседния универсален магазин. Очите му бяха хлътнали и се криеха в сенки.

Райън бавно се изправи, без да се смущава от вида на мъжа, причинил им това пъклено мъчение, макар всичко в него да подсказваше, че би трябвало да се смущава. Сериозно да се смущава. Да е направо бесен.

Повече го тревожеше отворената врата, през която проникваше малко светлина. Костотрошача му препречи пътя, но коридорът отзад гръмогласно привличаше Райън и го подмамваше да се втурне в подземието, за да търси дъщеря си.

— Преди да приключим, искам да ми признаеш няколко неща — каза Алвин. — Изпитвам желание да ти натроша костите още от първия миг, когато прочетох за теб във вестниците. Беше ми много трудно да се овладея, но го направих и според мен си струваше.

Този мъж беше интелигентен, не беше някакъв непохватен касапин, който просто случайно се е изплъзвал на ФБР от години.

— Но най-напред ще ти се изповядам. Става ли?

Фактът, че искаше позволението му, означаваше нещо, само че Райън трудно успяваше да откъсне мислите си от празния коридор отзад.

— Добре.

— Оценявам факта, че му счупи няколко кости. Беше благородно начало. На следващата нощ отидох в дома му и счупих останалите.

Беше убил Уелш?

— Бащата на лъжата вече е мъртъв — оповести Алвин.

Райън не знаеше какво да каже, затова не каза нищо.

— Снощи отидох и у вас и счупих костите на вещицата. Ще я намерят в басейна, пълен с хлор.

Селин?!

Мощно гадене се надигна в гърлото на Райън. Искаше му се да се разкрещи, но знаеше, че не може да си позволи нищо подобно. Не биваше да губи контрол точно сега, когато коридорът зад гърба на това чудовище беше празен и примамващ.

Селин? Мили боже, Селин беше мъртва…

— Целият щат е в колапс — оповести Алвин. — Явно са по-разтревожени от теб. Ти не си обичал тази вещица.

Не отговори. Не можеше да говори.

— Никога не си бил добър съпруг, а като баща си бил още по-неспособен. За мен е важно да чуя, че признаваш греховете си.

Не! Не, няма да призная прегрешенията си пред теб! Как се осмеляваш да ме съдиш?

Един глас му прошепна мислено, предупреди го, че не се държи така, както знаеше, че трябва. Трябваше да бъде спокоен, разсъдлив и готов за действие, когато му се удаде подходяща възможност.

Костотрошача дълго се взира в него. Най-накрая раменете му се отпуснаха едва забележимо и устните му лекичко се нацупиха.

— Значи тя е била права, ти си баща на лъжата. Отричаш ли провала си?

— Не.

— Но отказваш да признаеш, че не заслужаваш да й бъдеш баща?

— Защото заслужавам. Опитвам се да й бъда баща.

— Твърде късно е — заяви Костотрошача.

— Бях неин баща преди. Не какъвто искам да бъда сега. Тя не е моя кръв, осиновена е, а аз така и не успях да й стана баща. Това обаче се промени в пустинята.

— Значи признаваш, че дори не си й баща?

— Да.

Отговорът му явно обърка мъжа срещу него. Точно такава разсъдливост и контрол щяха да им дадат надежда, осъзна Райън. И макар Костотрошача да умееше да мрази по-неистово от повечето хора, истинската обич го объркваше.

— Признавам, че не съм й баща, не съм й истински баща — каза Райън. — Но това сега се променя.

— Сега, когато си в моята къща.

— Сега, когато се боря за обичта й.

Думите явно свариха Алвин Финч неподготвен. Той умееше да се владее изключително добре, но сега примигна. И започна да се поти.

— Тя те мрази — каза Костотрошача.

Не. Не би могла да го мрази. Може би щеше да го мрази през някой горещ следобед, когато си разменяха остри думи за момчето, с което излиза, но не и сега, когато и двамата се бореха за живота й.

Алвин Финч беше толкова лишен от обич, че не умееше да я разпознава. Наистина в цялата тази работа той беше Сатаната, решен на всяка цена да спечели сърцето на жертвата си, макар че всъщност никой не би могъл да го обича. Жертвите му можеха да се преструват, че го обичат, за да спечелят благоразположението му, но никога нямаше да могат да му отвърнат с истинска любов, както и той не би могъл да я приеме.

— Ти си баща на лъжата — заяви Райън. — Не можеш да бъдеш истински баща.

Дишането на мъжа се учести:

— Тя иска да й бъда баща.

— Само че дълбоко в себе си иска аз да й бъда баща.

— Лъжеш. Ти си баща на лъжата! Ние с нея имаме еднаква мека кожа. Тя е най-красивият човек, когото съм виждал. Искам да бъда като нея. Тя иска да бъде като мен.

— Ако има възможност, ще те убие.

— Лъжеш. Ти си гнусен лъжец!

— Ако има възможност, ще избере мен.

Райън съзнаваше, че се отклонява от решението си да прояви непоклатим стоицизъм заради Бетани, но когато разбра, че Костотрошача се мисли за Сатана, намери за благоразумно да изтъкне, че в реалния свят всички бягат от ужаса на злото и се стремят към любящия баща…

Ако го имат.

Тази мисъл го смрази.

Костотрошача извади белезници и ги подхвърли на бетонния под пред Райън.

— Сложи ги на счупената си китка и се обърни.

Подчини се и сложи ръцете си зад гърба. След като закопча втората гривна около дясната му ръка, Алвин сграбчи Райън за косата на тила и го завъртя. С протегната ръка го бутна напред, здраво стиснал косата му.

С колко още жертви беше усъвършенствал това толкова ефикасно средство? Изведе Райън от стаята и го поведе надолу по коридора към една врата в дъното. Пресегна се покрай него, отключи катинара и бутна вратата, за да се отвори широко.

Стаята беше осветена с оранжева светлина от газена лампа.

Алвин тласна Райън вътре и затръшна вратата зад гърба им.

Райън вече оглеждаше помещението с широко отворени очи, но главата му беше наклонена назад и не можеше да се извие и да обхване цялото пространство.

Искаше да зърне само едно, а сърцето му упорито се беше заклещило в гърлото и отказваше да започне да бие, докато Райън не я зърне.

Нея обаче я нямаше.

Бетани не беше в стаята!

Костотрошача отключи белезниците и пусна косата му. Райън се завъртя, оглеждаше се, търсеше.

Видя лампата.

Видя леглото.

Видя нещо на стената.

Видя гърнето на пода.

Видя Алвин зад себе си.

Но не виждаше…

Слабичко момиче, облечено с мръсна фланелена пижама и тениска пристъпи от сянката зад един дървен прът, заради който не я беше забелязал.

Това беше дъщеря му. Лицето й беше изцапано и набраздено от изсъхнали сълзи. Дългата й коса беше заплетена и мръсна, а очите й сякаш бяха потънали по-дълбоко в почернелите очни ямки.

Това беше Бетани.

И тогава Райън забеляза, че лявата й ръка е подута. Три от пръстите й бяха изкривени. Алвин беше счупил три нейни пръста.

Два дни Райън се беше успокоявал, бавно се беше потапял в разума и разсъдливостта, за да преодолее необмислените и инстинктивни реакции, за да надхитри и надвие дори най-умния противник. Съзнаваше, че действа не само срещу Костотрошача, но и за Бетани, надяваше се с ловки маневри да надхитри него и в същото време да измъкне нея. Беше непоклатимо решен да впрегне за тази цел и последните остатъци от превъзходните си умения, развивани безброй часове на много континенти и спасили живота на стотици хора.

Но в този момент, когато зърна Бетани за пръв път от два месеца, въжетата, които закотвяха ръцете и краката му в пристанището на разума, се скъсаха и той се почувства безсилен да овладее емоцията си.

Тутакси избухна в ридания, запелтечи като дете и се олюля напред с широко разтворени ръце.

Не беше в състояние дори да произнесе името й. Не биваше да бъде толкова невъздържан, сигурно щеше да я ужаси, но просто не успя да се овладее.

Райън се строполи върху нея, прегърна я и я придърпа към гърдите си. Устата му зейна неволно, за да нададе вой, но не му беше останал дъх, за да плаче, и глас, за да крещи. Гърдите и гърлото му сякаш бяха приклещени в менгеме.

Тя не помръдна.

Зад него Костотрошача не понечи да го спре.

После Райън възстанови дишането си и заплака силно, целият разтреперан като глупак, обгърнал тялото й със своето. Целуваше темето й, притискаше я към себе си и плачеше. Усети мускусния мирис на пот от косата й, примесен с аромата на сапун или на лосион.

Сълзите се стичаха по лицето му и мокреха косата й, докато той хълцаше, безсилен да се овладее. Но нищо нямаше значение освен този миг, докато стоеше, прегърнал дъщеря си.

Тя беше жива. Беше я изгубил, но сега я откри и тя беше в обятията му. Каквото и да се случеше, поне имаше този миг.

— Обичам те — успя да промълви той. — Съжалявам. Толкова те обичам.

Една ръка слабо натисна гърдите му, първата й нежна прегръдка. Какво й беше причинило това чудовище? Тя почти не можеше да се движи! Беше я смазал и сега тя стоеше като дрогирана кукла, почти неспособна да се помръдне!

Тази мисъл го смрази и той отново обсипа дъщеря си с целувки.

Скъпа Бетани! Скъпа Бетани, толкова те обичам, о, боже, колко те обичам!

Ръката й го притискаше учудващо здраво. Значи все още имаше сили, добре беше да го знае. Сега и другата й ръка, счупената, натисна корема му.

— Недей — каза тя.

Гласът й също беше силен. И изпълнен с горчивина.

— Недей!

Бутна го по-силно и едва тогава Райън осъзна, че дъщеря му, която беше пленница вече повече от седем дни, го отблъскваше. Той я задушаваше, а тя имаше нужда от място, за да диша.

Само че в момента беше в обятията му. Как би могъл да я пусне сега?

— Престани! — блъсна го тя. — Махни се от мен!

Нима го отблъскваше? Как е възможно? Какво й беше причинил Костотрошача? Нямаше да я пусне, не и след всичко. Не и след като бе видял толкова много деца да умират в пустинята. Не и след като строши китката на Бъртън Уелш. Не и след като счупи собствената си ръка и се втурна да я спасява.

Нещо го зашлеви през лицето и той инстинктивно я пусна. Бетани гневно гледаше покрай него, с огромно презрение, изписано върху мръсното й лице. Обърна се и проследи погледа й, допускайки, че тя гледа Костотрошача, но всъщност там имаше само празна стена.

Райън се завъртя към нея.

— Бетани? — Устата и гърлото му сякаш се бяха превърнали в шкурка. — Какво… какво ти е направил?

Очите й бавно се насочиха отново към него и той не зърна в тях нито искрица доброта или прошка.

— Сега вече ще ни убие и двамата — каза тя.

— Не, вече щеше да го е направил…

— Ти никога не си ми бил баща — сряза го тя студено. — Все те нямаше, когато имах нужда от теб. През по-голямата част от живота си съм те ненавиждала. Защо си мислиш, че можеш да дойдеш тук и да очакваш от мен да ме е грижа какво ще ти причини той?

— Бетани, аз… моля те…

— Той каза, че ще живееш, ако ти покажа как се чувствам и те отпратя, и точно това ще направя. Това е единственият начин. — Тя го изгледа ядосано. — Нали искаш да живея?

— Да! Да!

— Тогава да приключваме.

Всичко се случваше прекалено бързо, като в някакъв гаден среднощен ритуал. Не беше очаквал от нея да е толкова рязка и пресметлива. Думите й може и да имаха смисъл… може би, ако Райън знаеше всичко. Но горчивината в гласа й, мракът в очите й…

Може и да правеше каквото Костотрошача иска от нея, но го правеше така, сякаш самата тя е Костотрошача! Как е възможно да е толкова студена?

За да го спаси? Да. Вероятно така му даряваше живот. Но имаше и друга силна причина да го отблъсква с омраза — психиката й бе под въздействието на Алвин. Той я беше завладял. Не беше възможно момичето му да съзнава какво върши!

— Бетани…

Нещо го удари отстрани по главата и той рухна на пода в безсъзнание.