Дъщерите на Костотрошача

37

— Събуди се! — Нечия ръка шамароса Райън през лицето. — Събуди се.

Примигна и отвори очи. Над него се беше надвесил мъж, облечен с чиста памучна риза и гладко обръснат. Съзнанието се мъчеше да му подскаже кой е този човек, какво се случва, къде се намира, защо лежи по гръб, от колко време…

Костотрошача.

Райън отново примигна и в главата му нахлуха подробностите от случилото се през изминалата седмица. Беше дошъл да спаси Бетани, а се озова в ада.

Тя го отблъсна. Тя замахна с чука. Не бе възможно да е на себе си, но тя го беше отблъснала и този факт не биваше да го изненадва, тъй като двамата никога не са били близки.

— Изправи се — нареди му Костотрошача, който се казваше Алвин Финч.

Острият мирис на бензин достигна ноздрите на Райън.

— Изправи се.

Райън с усилие успя да застане на колене и направи гримаса. Дясната му пета пулсираше от болка. Видя, че мъжът е бинтовал глезена му за опора.

— Изправи се!

Стъпи на левия си крак и се изправи, после предпазливо прехвърли тежестта и върху десния. Във въздуха се усещаше силен мирис на бензин. Плътни облаци закриваха слънцето. Откъм сградата не се чуваше нито звук. Успя да огледа околността, когато Костотрошача го докара, а съдейки по звуците по време на пътуването, бе стигнал до извода, че са далеч от населено място. Но сега, докато стоеше в края на мъртвешки притихналата ферма, се почувства напълно изоставен.

Трошача държеше мачете в дясната си ръка. Погледна към застлания с чакъл път, после искрящите му сини очи отново се насочиха към Райън.

— След километър и половина пътят става павиран. Давам ти двайсет минути да стигнеш дотам. После двамата с дъщеря ми ще опожарим това място до основи и ще тръгнем. Ако не си изчезнал, ще те убием. Не си прави труда да викаш полиция — ще сме изчезнали много преди да успеят да пристигнат.

Райън не беше в състояние да разсъждава разумно. Освобождаваха го, а после двамата щяха да изчезнат.

— Защо не й обръщаше повече внимание, докато беше твоя? — попита Алвин, само че в тона му не се долавяше никакво любопитство. Просто му причиняваше още по-силна болка, сипваше сол в раната. — За нея вече си мъртъв. Тя те уби. Сега това е твоят пъкъл. Да се скиташ и да съжаляваш за всеки миг, обаче ако се върнеш за нея, ще натроша всичките ти кости и ще започна от зъбите, един по един. После ще изгоря и двама ви и ще отида да си намеря друга дъщеря. Нали не се съмняваш, че ще го направя?

Райън дори не се опита да прогони страха, който плъзна по костите му. Беше изгубил. Можеше да легне тук, в нозете на Костотрошача, и да умре, или можеше да избяга.

Да бяга толкова бързо, колкото наранената му пета бе в състояние да го отнесе в ада, който щеше да представлява животът отсега нататък.

— Оглуша ли?

— Не — дрезгаво отговори Райън.

— Съмняваш ли се в мен?

— Не.

— Тогава си върви. А ако се опиташ да ни откриеш по-късно, аз ще те намеря и ще ти натроша костите в леглото, докато спиш. Съмняваш ли се?

— Не.

— Тогава си върви — повтори онзи. — Върви си.

Райън направи една стъпка, накуцвайки, после още една неуверена крачка.

Алвин Финч стовари силен удар върху гърба му с тъпата страна на мачетето.

— Тичай!

Гласът на Костотрошача отекна насред пустошта.

Райън хукна. По-точно залитна напред, стиснал зъби и мъчейки се да преглътне сълзите си. С всяка следваща стъпка болката в крака му се струваше не толкова мъчителна, а опустошението в сърцето му — не толкова объркващо, докато накрая наистина хукна, макар и накуцвайки неравномерно.

Беше като куче, прогонено от къщи с камшик. Не беше желан тук. Беше дошъл за дъщеря си, а си тръгваше без дъщеря и без сърце.

Не очакваше такъв край. Как е възможно тя да се отрече от собствения си баща, дошъл да я спаси?

Ти не си й баща, Райън. Те са прави, никога не си й бил баща.

Не. Не, но искам да бъда. Дойдох тук, за да й бъда баща, да я спася от това чудовище, да я притисна към себе си и да прогоня всичките й страхове. Да се отнасям към нея с любов и да я обсипвам с подаръци.

Метна бърз поглед през рамо. Алвин Финч стоеше в края на имота си и не го изпускаше от поглед като куче пазач. Чиста глупост бе Райън да си въобразява, че все още би могъл да се върне и да предприеме нещо — само щеше да срине и последната надежда. Не можеше да отхвърли истината.

Наведе глава и се понесе надолу по пътя, пренебрегвайки болката в стъпалото и тласкан напред от силен пристъп на гняв. Чакълът скърцаше при всяка негова стъпка.

Километър и половина. След километър и половина щеше да излезе на пътя, да спре някоя кола и да се обади на Рики Валънтайн. Само че Бетани щеше да е заминала, преди да пристигне помощ. Райън продължи да тича, като вече дишаше тежко през нос.

Пленничеството на Бетани беше болезнен кошмар, какъвто повечето хора изобщо не можеха да си представят. Но отхвърлянето му причиняваше още повече болка.

Съзнанието му се бе сковало от ярост.

Помъчи се да хукне още по-бързо и стисна здраво зъби, за да изтърпи пронизващата болка в петата. Сивата земя прелиташе под нозете му, но това бе само фон на оголените чувства, които пулсираха някъде в главата му. Павираният път се точеше към хоризонта — и Райън на всяка цена щеше да се добере до тази далечна черта в пясъка. Щеше да продължи живота си, трябваше да го направи, единственият му друг избор беше да умре и той се изкушаваше, много се изкушаваше — дотолкова, че му идеше да се метне от пътя в канавката и да издъхне.

Само че това бе невъзможно. Самоубийството не беше присъщо на психиката му. Вместо това щеше да се откъсне от емоциите.

Райън вече се задъхваше, търсеше някаква логика точно както търсеше и глътка въздух. Топуркаше по пътя неравномерно като ранен кон на път за кланицата. Беше изминал вече половината разстояние до пътя и виждаше как там лъщи някакъв камион.

Ако не искаше да полудее, трябваше някак си да приеме факта, че Бетани е мъртва за него. Това беше единствената възможност. Единственият начин да се справи с болката си.

Тя го беше отхвърлила. Беше му разбила сърцето. А той щеше да й отвърне, като опожари чувствата си и затвори остатъка от обичта си в кутия, която никога няма да бъде отворена.

Райън се закова на място задъхан и ужасен от тази мисъл. В главата му се стрелна образът на натрошеното дете в пустинята. На Бетани, надвиснала над него с чук в ръка, докато Алвин Финч държи въжето и й крещи да замахне.

Как изобщо се осмели да си помисли, че може да я прогони от съзнанието си? Как изобщо смяташе, че е способен да изпитва каквато и да било неприязън към нея? Как можеше да изостави единствената си дъщеря в ръцете на това чудовище? Нима беше способен да направи дори още една стъпка към свободата и сигурността? Как можеше да живее с болката, която в момента пропълзяваше по костите му към гърдите, към сърцето и ума му? По-скоро би умрял.

Застина неподвижно насред черния път, докато светът шеметно се въртеше около него.

Обаче не се осмели да се върне, защото Костотрошача щеше да изтръгне зъбите й един по един. Щеше да натроши с огромния чук крехките й кости. Щеше да я убие жестоко, щеше да зареже и двамата мъртви.

Тогава какво?

Нищо не можеше да направи. Нищо! Нищо!

Обзе го паника. Крайниците му горяха.

Нищо…

Треморът го връхлетя изневиделица, завладя цялото му тяло и Райън разбра, че ще получи нервен срив тук, насред пътя. От полуотворените му устни се изтръгна стенание, защото не знаеше какво друго да направи, освен да стои, да трепери и да стене.

До неотдавна дъщеря му бе жива, но вече умря. Дъщеря му беше жива, обаче щеше да умре. Всъщност вече беше мъртва, умъртвена не от ръката на Костотрошача, а в собственото си съзнание. Тя се превръщаше в него, измамата се бе просмукала в нея и тя се въргаляше в собственото си отчаяно желание да живее, дори това да означаваше смъртта й. Вече трябваше някой да я спаси от самата нея, не само от него.

Преди да осъзнае напълно последиците от действията си, Райън се разкрещя с пълно гърло към небето.

В мига, в който си даде сметка, че дори от това разстояние може да го чуят от къщата, затвори уста. Но докато крещеше към небето, Райън осъзна нещо.

Знаеше, че не би могъл да оцелее сам в ада на Костотрошача. Не можеше да просъществува сам в тази жива гибел.

Обърна се с лице към далечната постройка, скрита между дърветата. Костотрошача се беше махнал от пътя. Беше влязъл вътре при дъщеря му.

Спокойствието бавно се върна в тялото на Райън. Не, не можеше да живее в пъкъла на Костотрошача. Затова и нямаше да го направи.

Райън хукна. Обратно към къщата.

Обратно към ада.

Бяха минали пет дни от изчезването на Райън Еванс. Два, откакто бяха намерили Селин Еванс в басейна. А Рики не откриваше нищо, което да помогне на разследването да спре събитията, случващи се в света на Костотрошача.

Седеше на бюрото, въртеше молив между пръстите си и гледаше Грета ван Сустерен по „Фокс Нюз“ да разнищва случая в разговор с пенсионирания профайлър от ФБР Мерибет Арнолдс. Медиите правеха всевъзможни предположения, но заедно с обществеността малко по малко сглобяваха парчетата.

Еванс най-вероятно не беше Костотрошача.

Бетани беше при Костотрошача и сигурно беше жива.

Възможно бе Костотрошача да държи в плен и Еванс.

Ако Еванс не беше Костотрошача, той беше направил почти невъзможното да спаси дъщеря си и, използван като пионка, е бил принуден да отвлече Уелш и да строши китката му. Ако е така — всички продължаваха да повтарят думата „ако“ — Райън Еванс беше един от най-смелите бащи, появявали се в новините от доста време. Би трябвало да му дадат орден.

Рисунките на скелета по стените на склада не бяха станали обществено достояние и хвърляха известна светлина върху мотивите на убиеца — че разсъжденията на Костотрошача оправдаваха всичко сторено от него като неразделна част от неговия светоглед, съгласно който светът се въртеше около Бог, Сатаната и тяхната битка за децата. Типична за убиец психоза.

Психотиците нерядко бяха убедени, че всички останали на света са превъртели, а в действителност ненормални бяха самите те. Обаче в светогледа им винаги се намираха достатъчно истински основания в подкрепа на извратената им гледна точка.

Един пример: Калид, терористът имитатор на Костотрошача, предизвикал психическия срив на Райън. Фактът, че Калид беше способен да приравни смъртта на много жени и деца от родината си към няколкото деца, които беше решен да принесе в жертва, за да докаже тезата си, беше разбираем за немалко хора.

Костотрошача правеше съвсем същото в своя свят. Той стоварваше напълно разбираемо наказание върху една част от обществото, за да докаже тезата си. Погледнато най-широко, какво представляваше смъртта на неколцина филистимци, за да бъде спасен целият народ на Израил?

Какво представляваше гибелта на света по време на потоп, който цели да покаже на същия този свят, че се е отклонил от правия път? Какво бяха малцина хвърлени в ада, за да бъдат спасени останалите, които искат да приемат спасението?

Ако всички така и така щяха да отидат по дяволите, какво толкова бяха няколко строшени кости и смъртта на осем млади жени, ако така нацията щеше да прогледне и да се върне в правия път?

Костотрошача явно се мислеше за Бог. Не, по-лошо, мислеше се за Сатаната.

— Нещо ново?

Рики вдигна глава към Марк, който тъкмо беше надникнал от вратата.

— Нищо.

— Нищо. Хората крещят за отговори, а ние нищо не можем да им кажем.

— Кажи им тогава, че те са създали Костотрошача. Кажи им, че нещата вече не са в наши ръце.

— Не знаех, че се отказваме. А кой ще спаси света от Костотрошача?

Тя потупа с гумичката на молива си по бюрото и кимна:

— Бащата — отговори. — Райън Еванс.