Кутия за птици

14.

Докато Малори гребе, по панталоните ѝ отскачат студени пръски вода. При всяко намокряне тя си представя как някое от съществата в реката присвива шепи и я пръска, подиграва се на опита ѝ да избяга. Малори потръпва.

Книжката за бебета на Олимпия, спомня си Малори, я научи на толкова много неща. Но в главата „Бебето… най-сетне!“ има едно изречение, което се е запечатало в съзнанието ѝ:

В началото на Малори ѝ беше трудно да го приеме. В новия свят бебетата трябваше да бъдат обучени да се събуждат със затворени очи. Трябваше да бъдат възпитани да се страхуват. Нямаше място за неизвестни. При все това на моменти Момчето и Момичето я изненадваха.

Веднъж, след като бе почистила коридора на втория етаж от самоделните играчки на децата, Малори влезе в хола. Чу нещо да помръдва в дъното на коридора долу.

— Момче? — провикна се. — Момиче?

Но знаеше, че децата са в стаята си. Беше ги заключила в креватчетата преди няма и час.

Малори затвори очи и излезе в коридора.

Разпозна звука. Знаеше точно къде в къщата се намира въпросният предмет.

Беше книга, паднала от масата в стаята, която някога си деляха Дон и Джулс.

Щом стигна до вратата на детската стая, Малори се спря. Отвътре се чуваше тихичко похъркваме.

При второто тупване в неизползваната стая Малори ахна. Банята бе на две крачки от нея. Децата спяха. Ако можеше да се добере до банята, щеше да успее да се защити.

Слепешката, с вдигнати пред лицето ръце, се движеше бързо, блъсна се в стената, преди да намери вратата на банята. Вече вътре, си удари силно хълбока в мивката. Опипа трескаво стената, напипа закачена хавлиена кърпа. Завърза я стегнато около очите си. Върза двоен възел. После, зад отворената врата, намери каквото търсеше.

Градинската брадва.

Въоръжена, със завързани очи, излезе от банята. Стиснала брадвата с две ръце, се приближи до вратата, която знаеше, че винаги е затворена. Сега тази врата зееше отворена.

Пристъпи вътре.

Размаха брадвата слепешката, на нивото на очите си. Заби острието в ламперията и изпищя, когато наоколо се разхвърчаха трески. Обърна се и замахна втори път — нацели отсрещната стена.

— Изчезвайте! Оставете децата ми на мира!

Задъхана, зачака.

Да получи отговор. Да долови движение. Да усети присъствието на онова, което бе съборило книгите от масата.

И тогава чу в краката си Момчето да скимти.

— Момче?

Изумена, коленичила, Малори бързо го намери. Махна хавлиената кърпа и отвори очи. Видя линийка в малката му ръчичка. До него лежаха книгите.

Вдигна го и го отнесе в детската стая. Там видя теления капак на креватчето му вдигнат. Остави детето до леглото на пода. Затвори капака и помоли малкия да го отвори. Момчето само я гледаше. Тя взе в ръка малката ключалка и го помоли да ѝ покаже как я е отворил. Той ѝ показа.

Малори го зашлеви.

Бебето… най-сетне!

Книгата на Олимпия вече беше нейна.

И единственото изречение от нея, което бе полагала огромни усилия да пренебрегва, изплува обратно в главата ѝ.

Бебето ви е по-умно, отколкото си мислите.

Това я притесняваше. Но днес, в лодката, доверила се на слуха на децата си да я води, тя се вкопчи в умението им с надеждата, че те са по-подготвени от всеки друг за всичко, което би могло да ги чака по-надолу по реката.

Да, Малори наистина се надяваше децата ѝ да са по-умни от онова, което би могло да ги чака.