Кутия за птици

16.

На реката Малори усеща жегата на слънцето по пладне. Вместо да ѝ донесе покой, то ѝ напомня колко са видими тримата в лодката.

— Мамо — прошепва Момчето.

Малори се навежда напред. Треска от веслото се забива в дланта ѝ. Трета поред.

— Какво има?

— Шшшт — прекъсва я Момчето.

Малори спира да гребе. Заслушва се.

Момчето е право. На левия бряг нещо се движи. Чупят се съчки. Не само една.

Мъжът в лодката, крещи вътрешно Малори, е видял нещо в реката.

Възможно ли е да е той? Възможно ли е да е сред дърветата? Възможно ли е да я преследва, да я чака да заседне, за да дръпне превръзката от очите ѝ? Или превръзките на децата?

Пак пукане на съчки. Движи се бавно. Малори си мисли за къщата, която изоставиха. Там бяха на сигурно място. Защо я напуснаха? Мястото, където отиват, дали ще е по-сигурно? Възможно ли е? В свят, където не можеш да отвориш очи, нима превръзката на очите не е единственото, на което можеш да се надяваш?

Тръгнахме си, защото едни хора предпочитат да чакат новини, а други си ги създават.

Така казваше Том. Малори е наясно, че той ще остане завинаги нейното вдъхновение. Самата мисъл за него тук, в реката, я изпълва с надежда.

Том, иде ѝ да му каже, идеите ти са добри.

— Момче — прошепва, взела пак веслата, опасявайки се, че са се приближили твърде много до левия бряг, — какво чуваш?

— Близко е, мамо. — После добавя: — Страх ме е.

Настъпва миг тишина. В промеждутъка Малори си представя как опасността дебне на сантиметри разстояние.

Пак спира да гребе, за да чува по-ясно. Изпружва врат на лявата страна.

Носът на лодката опира в нещо. Малори изпищява. Децата изпищяват.

Блъснахме се в брега!

Малори забива веслото там, където очаква да има тиня, но то не намира опора.

— Остави ни на мира! — крещи с разкривено лице. Внезапно я обзема непреодолимо желание да се завърне зад стените на къщата. В реката няма стени. Под краката им няма зимник. Над главите им няма таван.

— Мамо!

Докато Момичето крещи към нея, нещо се измъква измежду клоните. Голямо е.

Малори пак мушка с веслото, но разцепва само вода. Сграбчва Момчето и Момичето и ги придърпва към себе си.

Чува ръмжене.

— Мамо!

— Тихо! — виква тя, като притиска Момичето още по-плътно към себе си.

Мъжът ли е? Обезумял? Съществата ръмжат ли? Изобщо произвеждат ли някакъв звук?

Чува се второ ръмжене и Малори внезапно осъзнава какво е. Прилича на звяр. На куче.

Вълци.

Няма време да се отдръпне, преди една вълча лапа да раздере рамото ѝ.

Изпищява. Топлата кръв шурва тутакси и се стича надолу по ръката ѝ. По дъното на лодката се плиска студена вода.

И урина.

Подушили са ни, мисли си Малори трескаво, върти глава във всички посоки и размахва хаотично веслото. Знаят, че не можем да се защитим.

Чува поредното ниско ръмжене. Глутница са. Лодката е заседнала в нещо. Малори не може да го напипа с веслото. Но лодката се заклаща, сякаш вълците са докопали носа.

Може да скочат вътре! МОЖЕ ДА СКОЧАТ ВЪТРЕ! Да се промъкнат отпред на лодката. Трябва да я освободиш.

Като размахва веслото над главите на децата, Малори се изправя с вик. Очаква да се наклонят. Застава стабилно на краката си. Вълците ръмжат. Рамото ѝ нари от болка, каквато не помни да е изпитвала. Стиснала веслото здраво, без да гледа, яростно, го размахва към носа на лодката. Но не достига целта. Пристъпва напред.

— Мамо!

Пада на колене. Момчето се озовава до нея. Вкопчил се е в блузата ѝ.

— Пусни ме! — крещи му тя.

Нещо скача във водата.

Малори извръща глава към звука.

Колко ли е плитко? Дали могат да се покатерят в лодката? Вълците могат ли да СЕ КАЧАТ В ЛОДКАТА?

Извръща се бързо, допълзява до кърмата и простира ръка в тъмното.

Децата зад нея пищят. Водата се плиска. Лодката се люлее. Вълците вият. И в тъмнината на собствените ѝ затворени очи, ръката на Малори напипва дънер.

Вече протяга и двете си ръце и крещи. Лявото рамо я боли. Усеща студения октомврийски въздух върху разкъсаната си кожа. С другата си ръка напипва втори пън.

Заседнали сме. Това е! Заседнали сме здраво!

Докато напъва здраво срещу двата пъна, нещо се блъска звучно в лодката. Чува как нечии нокти дерат по повърхността, опитват се да се прехвърлят вътре.

Лодката остъргва дървото. Разплисква се вода. Малори ги чува отвсякъде. Пак ръмжене и пак топлина. Нещо е съвсем близо до лицето ѝ.

Тя изкрещява силно и бута.

Най-после са освободени.

Като се извръща бързо, Малори се препъва и пада в средата на пейката.

— Момче! — крещи.

— Мамо!

Посяга към Момичето и я намира прилепена до средната пейка.

— Двамата добре ли сте? Говорете!

— Страх ме е! — казва Момичето.

— Аз съм добре, мамо! — отговаря Момчето.

Малори гребе здраво. Лявото ѝ рамо, вече отвъд крайно изтощение, се съпротивлява. Но тя продължава да го напряга.

Малори гребе. Децата са сгушени при коленете и стъпалата ѝ. Дървеният корпус пори водата. Тя гребе. Какво друго ѝ остава? Какво друго да прави, освен да гребе? Вълците може би ги следват. Колко е плитка реката тук?

Малори гребе. Има чувството, че ръката ѝ виси свободно от рамото. Но гребе. Мястото, накъдето води децата, може вече да не съществува. Изнурителното пътуване, прекосяването на реката слепешката, може да не доведе доникъде. Щом стигнат там, надолу по реката, дали ще са на сигурно място? Ами ако това, което търси, вече не е там?